Неделно четиво: сър Крис Бонингтън автобиографично

Той е иконата на британския алпинизъм, достигнал е върховете на най-страховитите планини в света, видял е най-дивите кътчета на планетата.

И все пак най-големите върхове и спадове в живота на 83-годишния сър Крис Бонингтън се отнасят до семейството му, от радостта, която изпитва при раждането на трите си сина до болката от загубата на съпругата си Уенди.

Той е преживял лавини, паднали на 150 метра край него, бивакувал е на -30 градуса по покрити с лед пропасти и е избягнал лава от изригнал вулкан.

Но най-сериозното предизвикателство среща, когато Уенди е диагностицирана с моторно-невронна болест през 2012 г.

“Беше като много силен ритник в стомаха,” споделя той. “Избухнахме в сълзи, прегръщахме се един друг.”

крис бонингтън и уенди
Бонингтън и Уенди

Крис е безутешен, когато тя умира през 2014 г. на 75-годишна възраст. Както винаги, той намира утеха в катеренето.

На 80-годишна възраст, 48 години след първото му изкачване на Old Man of Hoy в Orkney на североизточния бряг на Шотландия той изкачва 137-метровия тур с Лео Холдинг, за да съберат средства с благотворителна цел.

“Беше много емоционално на върха,” разказва Крис. “Катеренето е освобождаване – почти бягство.”

Ако завладяването на почти вертикалната стена над морето от 80-годишния Бонингтън предизвиква изумление, какво да кажем за откриването на любовта отново? През април 2016 г. той се жени за Лорето Херман, вдовицата на негов приятел, загубил дългогодишната битка с болестта Алцхаймер.

Крис разказва: “Мисля, че в началото беше трудно за децата ми, защото те бяха много близки с майка си. Трябва да им е било трудно да ме гледат изпълнен с любов към някой друг 9-10 месеца след смъртта на майка им. Но Лорето беше изпълнена с топлота, тя много бързо успя да спечели любовта им.“

бонингтън и лорето
Сър Крис Бонингтън с втората си съпруга Лорето

Смъртта на Уенди не е единствената трагедия в живота на Бонингтън. Той признава, че загубата на първородния му син Конрад е била още по-тежка, най-продължителната болка, която е изпитвал.

Болката все още се усеща, повече от 50 години по-късно. Става замислен, когато го попиташ за спомените му с Конрад. “Той е дълбоко в мислите ми,” казва Бонингтън с разтреперан глас.

“Снимките извикват спомени. Мисля за него. Чудя се какъв щеше да стане. Всеки, загубил дете познава агонията след подобна загуба.”

бонингтън конрад
Крис Бонингтън със сина си Конрад

През 1966 г. на 2,5 години, малкият Конрад пада в поток пред къщата на приятелско семейство и се дави. Намира го Уенди. Отнема седмица, докато съобщението стигне до Крис, който по това време е в Еквадор на експедиция за изкачването на вулкана Сангай, 5300 м. Той припада, когато прочита писмото.

Бонингтън разказва: “Бяхме тотално опустошени. Истината е, че никога не го превъзмогнахме. Просто се научаваш да продължиш напред. Всеки път, когато виждах малко момче в количка или водено за ръце от родителите си си представях Конрад и избухвах в сълзи.”

Любовта на Крис и Уенди им помага да преминат през тази трагедия. Синът им Даниел се ражда през април следващата година, последван от Рупърт, по-известен като Джо през 1969 г. “Не може да замениш изгубеното дете, то е част от теб. Но когато имаш деца, които обичаш, те изпълват живота ти. Чувствах се екзалтиран всеки път, когато достигам някой връх, но никога не съм усещал подобни емоции, както при раждането на тримата ми сина.”

Чувствата от миналото са в основата на неговата биографична книга Ascent.

Детайлите от ранния му живот, израстването в Хемпстед, северозападен Лондон, са от дневниците на майка му Хелън. Тя печели стипендия за Оксфорд, където през 1933 г. се жени за Чарлз. Крис е роден година по-късно.

По време на Голямата депресия Чарлз остава безработен. По време на кавга Хелън удря Чарлз по главата, при което той изпада в безсъзнание. Тя излиза да потърси помощ, но когато се връща той вече е починал.

По-късно Хелън се влюбва в Марго, австралийски журналист, който се настанява в дома й. Крис разказва: “Майка ми не обичаше да го показва, но четейки писмата и дневниците й, разбирам колко ме е обичала.Тя имаше отношения и с Марго, но никога не е показвал чувствата си пред мен. Като самотна майка тя ужасно ме пазеше по време на войната, но когато аз бяха нещастен в училището ми, тя ме отведе в Лондон, въпреки че съзнаваше колко голям е рискът. Мислех, че убежището в градината ни е брилянтно, но тя се страхуваше.”

Любовта на Крис към Уенди, за която се жени пет месеца, след като я среща на парти през 1962 г., пълни страниците на автобиографичната му книга. Тя пази всички писма, които той й изпраща от експедициите си – от изкачването на северната стена на Айгер през 1965 и завършването на премиерното изкачване на Old Man of Hoy през следващата година.

Когато той катери стената отново през 1967 г. стъпките му са излъчени по телевизията пред 15 милиона зрители.
Записките му представят ужасните условия по време на първата експедиция, която той води по югозападната стена на Еверест през 1972 г., както и момента, в който той стъпва на върха отново през 1985 г. на 50-годишна възраст.

По време на изкачванията той губи много свои приятели. Тежката задача да съобщи на семействата им често оставя на Уенди. Всяка загуба е болезнена за него.

Самият Крис пада 150 м. през лятото на 1992 г. по време на спасителна операция в помощ на пострадал алпинист в Хималаите. ­За щастие, успява да се раздвижи и след 30 минути с обляна в кръв глава, завършва спасителната операция.

Като всеки друг алпинист, падането не го кара да приключи с катеренето. Още като тийнейджър, откакто намира книга за шотландските планини в къщата на свой приятел, той е развълнуван.

крис бонингтън конгур

“Сега разбирам, че е било егоистично да оставя съпругата и синовете си и да отида да катеря,” казва той. “Може би приемах любовта на Уенди за даденост. Няма оправдание за това да зарежеш семейството си и да се изложиш на риск. Много пъти обещавах, че повече няма да го правя. Жаждата ми за приключения обаче беше от детските години. Дори когато усещах смъртта близо, което се е случвало много пъти, не успях да спра. Никога не съм мислел, че ще умра.”

Обръщайки се назад, най-великият жив британски алпинист не съжалява почти за нищо. Поглеждайки напред, той няма планове да се пенсионира.

“Тъжен съм, че загубих приятели, дори още по-тъжен за загубата на сина ми. Направих грешки и видях трагедии. Но има толкова много огромни височини.”

Превод и снимки: MIRROR

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.