17 февруари 1980 г. се превръща в паметна дата за световния алпинизъм. Точно в 14,30 ч. двама поляци стъпват за пръв път на първенеца на планетата, не кога да е, а през зимата. С изкачването си Лешек Чихи и Кшищоф Виелицки започват една истинска ера в полския зимен хималаизъм.

Полските алпинисти още през 1974 г. отправят поглед към Хималаите през зимата. Тогава експедицията за изкачване на Лхотце /8516 м/ завършва с неуспех, но за пръв път е премината границата от 8000 метра през зимния сезон. Натрупал опит от това изкачване Анджей Завада се връща в Непал 5 години по-късно. Експедицията, която води получава разрешение от властите да атакува по южното ребро през пролетта на 1979. Целта обаче, не е такава. След много преговори с властите в Катманду е издействано разрешение за зимно изкачване едва на 22 ноември.

Поляците се готвят да атакуват по Класическия маршрут през Южното седло от 1 декември 1979 г. до 28 февруари 1980. Събирането и организирането на експедицията за толкова кратък срок от време обаче се оказва непосилно. Така поляците достигат базовия лагер едва на 4 яуари, изгубвайки цял месец от разрешението за експедицията. Докато част от тях обурудват лагера, други осигуряват преминаването през ледопада Кхумбу.

Едва 4 дни по-късно е изграден Лагер 1 на височина 6050 м., а ден по-късно е достигнат и Лагер 2 на 5600 м. Влошаване на времето спира работата на експедицията за близо седмица, но на 15 януари е изграден Лагер 3 на 7150 м. Следващият един месец продължава в ожесточена борба за преминаване на следващите 750 метра до Южното седло.

Първият неуспешен опит е на 23 януари, два дни по-късно алпинистът Журек е тежко ранен, след като порив на вятъра го блъска в скалите. Той успява да слезе до базовия лагер и се завръща в Полша.

На 11 февруари до Южното седло /7906 м/ достигат Лешек Чихи, Валенти Фют и Кшищоф Виелицки. Фют и Виелицки остават на място, докато Чихи се връща в лагер 3.

Ръководителят Завада, заедно с Шафирски също тръгва към Южното седло, за да вдъхне кураж на алпинистите си. Двамата стигат до него и остават в продължение на една нощ. На слизане Шафирски избрързва напред към лагер 3, а Завада изгубва пътя. За щастие до него стигат Чихи и Виелицки, които въпреки умората след изкачването от лагер 2, идват на помощ. На другия ден обаче са прекалено изтощени, за да тръгнат към Южното седло.

Съгласно разрешението дадено от непалското Министерство на туризма, 15 февруари трябва да е последният ден от експедицията. След това тя трябва да събере багажа и да напусне мястото до края на месеца. Завада успява да издейства разрешение за още два дни.

На 16 февруари Чихи и Виелицки стигат от лагер 3 до Южното седло. На следващия ден тръгват към върха в 06.45 ч. Взимат със себе си само по една бутилка кислород, която ще им стигне едва за пет часа. Движат се по по-труден, но по-къс вариант на пътя, който ги извежда на същинския южен гребен на около 8400 м. По-нататък напредват по тибетската му страна. Преодоляват Стъпката на Хилари и снежни гърбици по покрития с козирки гребен. В 14,30 ч. вече са на върха.

След Еверест зимният полски хималаизъм отбелязва значителен разцвет. Следват изкачвания на Манаслу, Дхаулагири, Чо Ойю, Канчендзьонга, Аннапурна и Лхотце. Половината от всички 14 осемхилядници на планетата.
Превод:Върхове

Лино Лачедели, италианският алпинист, който почина на 20 ноември, на 83-годишна възраст е първопокорител на К2, вторият по-височина и най-труден за изкачване връх в света.

Когато Лачедели, заедно с партньора си Ачиле Компаньони, достигат връхната точка на  K2 на 31 юли 1954 г., Италия триумфира над Великобритания, все още празнуваща покоряванетъо на Еверест от сър Едмънд Хилари и шерпът Тензинг Норгей, само година по-рано.

Приветствани в Генуа от над 40-хилядна тълпа, Лачедели и Компаньони са посрещнати като герои. За милиони италианци, сломени от загубата на Втората Световна война, победата над К2 (след драматичния американски неуспех предната година) възстановява националната гордост.

Но изкачването за Лачедели е триумф, смесен с амбиция и битка между поколенията. Споровете около изкачването се превръщат в обвинения, контраобвинения и накрая – в съдебно дело.

Вечерта преди изкачването Лачедели и партньора му Компаньони са в палатка в Лагер VIII, на 7740 метра височина. Лачедели, който е само на 29, е скален катерач от най-високо ниво, но има по-малко опит във високата планина от Компаньони, който на 40  има богат опит от алпийски изкачвания.

Двамата са изтощени. Експедицията е в базовия лагер под К2 вече два месеца. Организацията, наложена от ръководителя – геолог и изследовател Ардито Дезио е полу-военна. Алипинистите го наричат “il ducetto”; той ги контролира по радиостанцията, но рядко напуска базовия лагер. Тимът от 11 топ италиански алпинисти е подкрепен от четирима учени, лекар, оператор и 500 местни носачи.

Със своите 8611 метра, K2 е вторият по-височина връх в света, но считан за по-труден и опасен от Еверест. Заобиколен от огромни глетчери в Пакистан планината Каракорум се характеризира с рязко променящо се време, а стръмната пирамида на върха се помни с множество нещастни случаи през годините.

Времето през лятото на 1954 е ужасно – лошите дни превъзхождат хубавите– а един от членовете на експедицията умира от височинна болест по време на изкачването.

По нареждане на Дезио алпинистите тръгват нагоре, фиксират въжета и изграждат лагери все по-високо и изнасят провизии чак до края на юли, Лачедели и Компаньони са готови за атаката на върха.

След тях върви Валтер Бонати, едва на 24, но вече един от впечатляващите алпинисти на своето поколение. Бонати и партньора му, пакистанския носач Махди, носят две бутилки кислород за атакуващата свръзка.

Бонати не може да намери височинния лагер и двамата са принудени да прекарат нощта на открито на височина над 8000 метра. Махди получава тежко измръзване, вследствие на което губи всичките си пръсти на ръцете и няколко на краката. Бонати, по-късно, обвинява Лачедели и Компаньони, че са разпънали палатките по-високо от уговореното, за да не може той да ги изпревари и да изкачи пръв върха.

Ако това е истина, то е проработило. Изтощеният Бонати оставя кислородните бутилки и слиза, оставяйки Лачедели и Компаньони да изкачат върха. Преминавайки през обледени скали  в разредения въздух над  8000 метра, двамата напредват бавно, без да достигнат върха преди тъмнината. Кислородът им свършва и, когато се връщат, Компаньони обвинява Бонати, че сам го е използвал, за да не може водещата свръзка да достигне върха.

Лачедели губи пръст от измръзване, но се връща в базовия лагер и след това в Италия, като герой. Бонати, междувременно, e изключен от тържествата.

Десетилетие по-късно слуховете и обвиненията стават публични, след като вестникарска статия, твърди, че Бонати се опитал да „открадне” първото изкачване на върха. Бонати осъжда изданието за клевета и печели, но цялата история не излиза на яве до 2004 г., когато Лачедели издава книгата си K2 – The Price of Victory (К2 – Цената на победата  – б.пр.). В нея, той разкрива, че кислородът е свършил не заради саботаж на Бонати, но заради това, че пътят е бил дълъг, а катеренето трудно и двамата с Компаньони просто са изчерпали резервите си. През 2008 г. версиите на Лачедели и Бонати най-накрая са официално признати от Италианския Национален алпийски клуб.

Лино Лачедели е роден на 4 декмеври 1925 г. в Коринта, планинско градче в северна Италия с дълга история в планинарството. Започва да катери през май 1947 с изкачване на Синк Тори, който се издига над родната му къща. През септември вече е изкачил първия си премиерен маршрут, югозападната стена на Тофана Розес. Скоро става член на Cortina Squirrels, местен катерачен клуб, чиито членове носят червени пуловери, с бродирана бяла катерица, и е на път да стане един от най-популярните алпинисти в Италия.

През 1951 прави второ изкачване на източната стена на Гранд Капусин,  по онова време един от най- технически трудните мартшрути в масива на Монблан. Лачедели и партньора му, Луис Гедина, го изкачват за 18 часа без междинен лагер, постижение, което отказва останалите 15 свръзки да предприемат изкачване.

Той изкачва югозападната стена на Чима Скотони в Доломитите за два дни през лятото на 1952; по онова време, това е един от най-трудните катерачни маршрути в Алпите и изкачването му е считано за по-голямо постижение и от изкачването на K2. След това Лачедели се ориентира към зимен алпинизъм, огромно предизвикателство в онези години на несъвършена екипировка.

Междувременно, за да преживява, той работи като водопроводчик, планински водач  и ски инструктор.

Когато е повикан в експедицията за K2 преминава медицински тестове, включващи престояване в баро камера, за да се види как понася височината.

Въпреки загубата на пръст на K2, той се връща към скалното катерене в Доломитите, изкачвайки много нови машрути от трудността на Чима Скотони. Те включват югозападната стена на Пунта Джовани. Участва и в 163 планински спасителни операции.

През 2004 г., на 79-годишна възраст, Лачедели се връща на K2, за да отпразнува 50-годишнината от първото изкачване и да отдаде почит на Марио Пучоз, който умира от височинна болест по време на експедицията.

При това връщане в планината, той казва: “Планините имат такава аура от красота, че не се нуждаят от думи. Огледайте се наоколо и вижте всичко, което Господ е създал, и това е най-красивото нещо, което може да ви се случи.”

Лачедели живее през целия си живот в Коринта, работейки в магазина си, наречен K2 Sports.

Напоследък алпинистът страдаше от сърдечни проблеми, които не му позволиха да присъства на погребението на партньора си Ачиле Компаньони през май.

Превод от чуждестранния печат: Върхове

На 19 ноември се навършва 80-годишнина от началото на организирания алпинизъм у нас. На тази дата в далечната 1929 г 18 ентусиазирани планинари учредяват Българския планински клуб (БПК).

Идеята за учредяването на тази организация в България не идва изведнъж. Тя е плод на няколкогодишна подготовка и проучване на опита на съществуващите в почти всички европейски страни планинарски и алпийски съюзи и е логичен завършек на задгранични екскурзии, предимно в Алпите, където участниците виждат “разликата между планинарите-алпинисти, които се катерят по върховете, и обикновените туристи, които съзерцават от долините”.

Обособяването на БПК идва в момент, когато в България туристическото движение е не само в застой, но и прави крачка назад. Осъществили няколко успешни излета н Алпите, изкачили някои от по-известните им върхове, младите планинари, предимно членове на ЮТС, трябва да напуснат любимата си организация, защото според устава могат да членуват в нея само до 21-годишна възраст. По време на една екскурзия в Мальовишкия дял на Рила през юли 1929 г. участниците обсъждат въпроса за учредяването на клуб на българските планинари(те все още нямат смелостта да се наричат алпинисти). Веднага след завръщането си в София започват подготовка за неговото създаване. За образец вземат обединения Немско-австрийски клуб. От него заимстват и Устава. Чрез предварително изпратени покани до най-активните планинари на 19 ноември 1929 г. (петък), точно в 20 часа, в салона на “Славянска беседа” в София се събират 18 души. След размяната на мисли върху дейността на бъдещата организация, приемането на Устава и съставянето на учредителен протокол 18-те души полагат подписите си като учредители на Българския планински клуб. Те са представители главно на интелигенцията. Дванадесет от тях са студенти – петима по медицина, трима по право и по един инженерство, математика и изобразителни изкуства. Двама са учители,двама – чиновници,един е лекар, един – търговец. Достойно място сред създателите заемат самоковските планинари, които в последните години проявяват много голяма активност в планинарството и алпинизма. Между учредителите на клуба са по-сетнешните изтъкнати наши учени – акад. Ростислав Каишев, проф. д-р Любен Телчаров, проф. д-р Филип Филипов, проф. д-р Кирил Влахов и проф. д-р Любен Пенев.

Целта на новоучредения клуб е формулирана в член 2 от Устава му: “да работи за пълното завладяване на българските планини и прилагане в тях на истинското планинарство от страна на членовете му”. Тази цел членовете на клуба предвиждат да постигнат чрез “високопланински излети, строеж на заслони и хижи, изнасяне на сказки по въпросите на високата планина, издаване на карти и други трудове за планината,в това число и годишник на клуба”.

Уставът е демократичен и няма политически или народностни ограничения. В него могат да членуват “всички добри и изпитани планинци на 21 години без различие на народност”. Особено внимание е отделено на значката на клуба. Тя представлява планински връх, на който е изобразен ледокоп – символ на алпийската воля, и въже – израз на вярата в партньора. Значката играе ролята на членска карта и “член, който се лиши от нея, губи правото си на членство”.

Събранията на клуба са общи и настоятелствени (т.е. на ръководството). Общите събрания са обикновени и годишни. Първите са всеки петък от 20 часа и на тях се изнасят сказки. Вторите – през октомври, приемат отчета на старото настоятелство, избират ново и гласуват бюджета на клуба. На тях става и приемането на нови членове.
На учредителното събрание на БПК е избрано и петчленно ръководство. Председател става Стефан Попов. По признанието на всички присъствали той е душата на идеята за служба на тази благородна кауза. За секретар е избран д-р Крум Иванов, един от най-възрастните между тях. Касиерските функции се поверяват на самоковския художник Михаил Кръшняк. Ролята на проверители е гласувана на Любен Телчаров и Стоян Кеманаджиев.

Текст: БФКА

Със скромните си 3970 м., въпреки своята красота Айгер е един от върховете в Алпите, на който е обърнато внимание сравнително късно.

Разположен е на 5,5 км. североизточно от Юнгфрау, в североизточната част на Бернските Алпи. На същото разстояние на север е село Гриндевалд, недалеч от Интерлакен. Други близки селища са разположени на запад, в долината Лаутербрунен. Източната страна на масива е съставена от обширни ледници: Алетш, Фиш и Долен Гриндевалд са най-близките.

Масивната стена на трите върха в района Юнгфрау, Мьонх и Айгер е най-забележителната характеристика на Бернските Aлпи, тъй като лесно може да бъде забелязана от много места от север. Така най-високите върхове в този дял Финщерархорн /4270 м./ и Алетшхорн /4190 ./, които са разположени на 10 км. южно,  остават в сянка на по-ниския Айгер.

Цялата зона, южно от върха е обхваната от високи върхове и големи ледници, е записана в списъка на Културното наследство на ЮНЕСКО през 2001 г.

За пръв път за Айгер се споменава през 13-ти век, но не е известно как точно е бил наричан той. Трите върхове на веригата са били наричани най-общо Върджин, Монк и Огре (Айгер). Името се свързва с гръцкия термин akros, означаващ “остър” или “насочен”, но може да има общо и с немския eigen, означаващ “характерен”.

Мястото е популярно и със зъбчатата железница Юнгфраубан, която минава през тунел под върха, а две вътрешни станции осигуряват лесен достъп до прозорци с уникална гледка към него.

Първо изкачване на Айгер, 1858
Много малко подробности са известни за първото изкачване на Айгер, осъществено на 11 август 1858 г. през Западното ребро от ирландеца Чарлз Барингтън с гриндевалдските водачи Кристиян Алмер и Петер Борен. Барингтън не е запален и опитен планинар и след това свое първо лято в Алпите, никога повече не се завръща.

Единствената записка за изкачването е писмо, написано от Барингтън до брат му 24 часа след успеха и е публикувано в английския Алпийски журнал. По-късно писмото е препечатано изцяло в EIGER – THE VERTICAL ARENA.

Някои източници твърдят, че Барингтън е имал избор за изкачване по Айгер или Матерхорн, но той избира Айгер.
Ирландецът среща двамата гидове в Гриндевалд и им споделил, че не намира нищо привлекателно в Алпите. Тогава двамата възкликват: “Опитай Айгер или Матерхорн!” Барингтън ги взема със себе си нагоре и тримата решават да опитат по Айгер, тъй като били в района на Гриндевалд. След изкачването, ирландецът няма достатъчно пари в себе си, за да опита и по Матерхорн, затова се връща вкъщи.

Изкачването започва в 3 ч. от Венген и достигат върха по пладне, остават там около 10 мин. и слизат в продължение на 4 часа при влошаващо се време.

Барингтън описва себе си като водач и твърди, че трудно е накарал гидовете да започнат изкачването в началото на стената. Можем да се усъмним в това, тъй като в края на краищата пише: “двамата водачи галантно ми отстъпиха мястото на първия човек, стъпил горе “.

Ирландецът описва маршрута такъв, какъвто е днес, близо до ръба на Северната стена, през цялото време. Случайно събарят камъни надолу: “за да ги чуят как се разбиват долу, под облаците”.  Маркират пътя си с тебешир и малки камъчета, страхувайки се, че няма да намерят пътя назад.

Над 30 души среща групата в началото на маршрута, а изкачването е потвърдено от флаг, оставен на върха.

Nordwand – Северната стена
Nordwand /Нордванд/,  от немски “северна стена”, е величествената стена от север (или, по-точно, на северозапад) на Айгер (известна и като  Айгернордванд). Тя е една от шестте големи северни стени на Алпите, извисявайки се на 1800 м. над долината Бернски Оберланд.

Наричана е и Стената на смъртта, Мордеванд /игра на думи от нем.  – Нордеванд – Мордеванд/. Спечелила си е това страховито име, тъй като представлява своеобразен капан за алпинистите. Преминалите траверса Хитерщойзер в долната третина на стената трябва да продължат нагоре, връщането е невъзможно. От 1935 г., 64 алпинисти са загинали при изкачване на северната стена.

За пръв път е изкачена на 24 юли 1938 г. от Андерл Хекмайер, Лудвиг Фьорг, Хайнрих Харер и Фриц  Каспарек в рамките на австро-германска експедиция. Групата по начало се е състояла от два действащи независимо екипа; Харер (който не разполагал с котки за изкачването) и Каспарек били в свръзка с Хекмайер и Фьорг, които започнали изкачването ден по-късно и били подпомогнати от фиксираното въже, което водещата група изоставила на Траверса Хинтерщойзер. Двете групи, водени от опитния Хекмайер, подпомагайки се в последните най-трудни метри изкачват заедно върха. Част от най-горния дял на стената наричат  “The White Spider” /Белият паяк – бел.пр./, тъй като запълнени със сняг цепнатини се разпростират по нея, подобно крака на паяк. Харер използва това име за заглавие на своята книга за успешното изкачване, Die Weisse Spinne. По време на първото успешно изкачване, четиримата попадат в лавина, докато катерят Паяка, но всички успяват да се задържат достатъчно здраво  за стената, за да не бъдат отнесени от снежните маси.

От тогава северната стена е изкачена много пъти, а днес е считана за истинско предизвикателство повече заради каменопадите и ледените полета, отколкото, заради техническите трудности,  които не са от висока степен според критериите на модерния алпинизъм. През лятото стената често не е годна за катерене, заради каменопадите и алпинистите предпочитат да катерят през зимата, когато тя е силно замръзнала.

Българи на Айгер
Първият опит на българи на Айгер е направен от Иван Вълчев и Методи Савов през лятото на 1973 г. Двамата са спрени от лошото време. През 1975 г. се връщат отново, като заедно с тях този път е и Спас Малинов. Тримата успяват да изкачат върха по класическия маршрут. На 18 август 1978 г. тримата, заедно с Мария Христова тръгват по тур Японска диретисима. Четиримата се поздравяват с успех по един от най-трудните турове, а Мария се записва в историята като първата българка, изкачила страховитата Северна стена.
Първото зимно изкачване е осъществено от 1985 г. от Николай Петков, Иван Масларов, Димитър Начев и Кирил Тафраджийски.

Хронология
•    1858: Първо изкачване по Западното ребро, 11 август (Чарлз Барингтън, Кристиян Алмер и Петер Борен).
•    1871: Първо изкачване по югозападното ребро, 14 юли (Кулидж, Мета Бревурт, Кристиян Бохрен, Кристиян Алмер и Улрих Алмер).
•    1890: Първо зимно изкачване,  от Мийд и Уудруф, с водачи Улрих Кауфман и Кристиян Жоси.
•    1921, 10 септември: Първо изкачване по ръба Мителеги от Фриц Аматер, Самуел Браванд, Юко Маки и Фриц Щьори.
•    1924: Първо ски изкачване по ледника Айгер.
•    1932: Първо изкачване през тура Лаупер на североизточната стена.
•    1934: Първи опит по северната стена от Уили Бек, Кърт Льовингер и Джордж Льовингер, достигнали 2900 м.
•    1935: Първи опит по северната стена от германци Карл Мехрингер и Макс Седлмайер. Те замръзват до смърт на 3300 м., място, днес известно като “Бивак на смъртта”.
•    1936: Четирима австрийци и един германец, Андреас Хинтерщойзер, Тони Курц, Вили Ангерер и Еди Райнер, умират на северната стена при лоши атмосферни условия при слизане от Бивака на смъртта.
•    1938: Редакторът на Алпин Джърнал Едуард Лизъл Стрът нарича Северната стена  ‘мания на ментално побъркани’ и ‘най-малоумният вариант в историята на планинарството’.
•    1938: Първо изкачване на северната стена от Андерл Хекмайер, Хайнрих Харер, Фриц Каспарек и Лудвиг Фьорг, осъществено за три дни.
•    1947: Второ изкачване на Северната стена от Лайнъл Тери и Луис Лаченъл.
•    1950: Първо еднодневно изкачване на Северната стена от Лео Форщенлечнер и Ерих Васак, за 18 часа.
•    1957: Двама италианци (Клаудио Корти и Стефано Лонги) и двама германци (Франц Майер и Гюнтер Нотдърфт) преодоляват изключителни трудности в най-високата част на маршрута,  като Нотдърфт заболява, а Лонги, който страда от измръзване, пада, близо до “Белия паяк” и не може да бъде свален от партньорите си. Корти (който се връща, след като е ударен от камък) е първият, спасен от стената, след като германския водач Алфред Хелепарт се спуска от върха по стоманено въже. Лонги няма този късмет и умира, преди да бъде спасен. Майер и Нотдърфт са пометени от лавина на слизана по западната стена на Айгер след като осъществяват 13-то изкачване на северната стена (те оставят ранения Корти с всички останали провизии – включително малка палатка – и се опитват да слязат и да потърсят помощ). Тялото на Лонги остава на стената повече от две години, преди да бъде открито.
•    1958: Курт Димбергер и Волфганг Щефан осъществяват тринадесето изкачване. След като телата на Нотдърфт и Майер са открити по-късно на слизане – на Димбергер и Щефан  е присъдено 14-то изкачване на Северната стена на Айгер.
•    1959: Адолф Дерунгс и ЛукасАлбрехт, двама швейцарски планинари, зидари по професия изкачват стената с твърде примитивна екипировка. Дерунгс носи 4 ризи една върху друга, Албрехт е със старо палто по Паяка. Двамата студенти, смели до безразсъдство слизат през нощта по Западното ребро. Три години по-късно, през 1962 г., Дерунгс изчезва, докато прави опит за соло изкачване на Северната стена.
•     1961: Първо зимно изкачване на северната стена от Тони Кинсхофер, Андерл Манхардт, Валтер Алмбергер и Тони Хибелер.
•    1962: Двама млади алпинисти, успешно изкачили Северната стена са арестувани в подножието на стената. Разтревожената майка е информирана от полицията, че синовете й са загинали в планината.
•    1963: 2–3 август: Първо соло изкачване на Северната стена от Майкъл Дарбели, за около 18 часа.
•    1964: Германката Дейзи Фог става първата жена, изкачила Северната стена на Айгер.
•    1966: След скъсване на фиксирано въже, американецът Джон Харлин пада и умира, докато прави изкачване на Северната стена по direttissima, или “най-директния” тур. Партньорите му осъществяват изкачването по direttissima, като го наричат тур Джон Харлин, в памет на своя другар.
•    1970: Първо ски спускане по Западното ребро от Силвейн Судан.
•    1970: Лео Дикинсън, Ерик Джонс, Пит Минкс и Клиф Филипс (Великобритания) заснемат първия филм за изкачване на Айгер.
•    1971: Петер Зигерт и Мартин Биок са спасени над Бивака на смъртта с хеликоптер, първата успешна подобна спасителна операция.
•    1974: Райнхолд Меснер и Петер Хабелер изкачват Северната стена за 10 часа.
•    1981: 25 август: Швейцарският гид Ули Бюлер изкачва стената соло за 8 ч. 30 мин.
•    1983: Първо зимно соло изкачване на  direttissima на северната стена от словакът Павел Почили.
•    1983: 27 юли: австриецът Томас Бубендорфер изкачва соло стената без въже за  4:50 ч.
•    1997: 72-годишният Бенедето Салароли  става най-възрастния човек, изкачил Северната стена. Той се изкачва за един ден с гидовете Улю Бюлер и Коби Райхен.
•    2003: 24 март: Италианецът Кристоф Хайнц чупи рекорда на Бубендорфер с 10  минути, изкачвайки стената за 4:40 ч.
•    2006: 15 юли: Около 700 000 куб.м. скала от източната страна се срутва. Няма жертви и нанесени материални щети.
•    2007: 21 февруари: Швейцарският алпинист Ули Щек чупи рекорда на Кристоф Хайнц със соло изкачване на Северната стена за 3:54 ч.
•    2008: 28 януари: Швейцарците Роджър Шали и Симон Антаматен поставят нов рекорд за изкачване в свръзка (по тур Хекмайер), изкачвайки за 6:50 ч.
•    2008: 13 февруари: Ули Щек подобрява собствения си рекорд, изкачвайки соло Северната стена за 2 ч.47 мин. 33 сек.
•    2008: 23 февруари: Швейцарците Даниел Арнолд и Щефан Рус подобряват рекорда на Шали и Антаматен с 6:10 ч. по тур Хекмайер.
•    2008: 7 август: Американският катерач Дийн Потър осъществява фри соло Deep Blue Sea (5.12 ) по Северната стена, след това с скача с BASE jump fот върха.

Текст: Върхове

Спомняте ли си поговорката „Сговорна дружина – планина повдига”. Е, тук не става въпрос за повдигане, а само за изкачване. Но, не как да е, а в инвалидна количка.
Как е възможно това, ще попитат някои? Много лесно, стига само да имаш добри приятели…

Историята
През 1990 год. при изкачване в Алпите група български алпинисти катерещи по западната стена на връх Пти Дрю попада под огромен каменопад. Един от участниците, Иван Кожухаров, е тежко засегнат и от тогава е в инвалиден стол. За разлика от мнозина той не се предава, не се отдава на отчаяние и дори започва да обича планината още по-силно. Толкова силно, че решава да я предизвика дори и от инвалидния си стол.
Така, 10 години по-късно заедно със своите приятели и колеги-алпинисти той отново се връща в Планината с изкачване не на какво да е, а на емблематичния рилски връх Мальовица /2729 м./, популярен и като Люлка на българския алпинизъм.
Следват изкачвания на пиринския първенец – връх Вихрен /2914 м./ през 2002 г, 140-метрова отвесна стена в Рила през 2004 г., за да дойде 2007 г., когато след 17 години Иван отново се връща в Алпите, изкачвайки връх Монблан дьо Такюл /4248 м./, съседен на най-високия връх в Алпите. За него тази година започна с покоряване на първенеца на Балканите – връх Мусала /2925 м./. Сега той отново отправя поглед към Алпите, където заедно със своите приятели ще направи опит да стъпи на най-високата точка на планината – Монблан /4810 м./

Експедицията
Очаква се изкачването и слизането от Монблан ще продължи около 35 часа. То трябва да започне около 2-3 септември. Цялата подготовка обаче ще продължи доста по-дълго. Първата група от шестима алпинисти още на 25 август тръгна по трасето, за да проучи климатичните условия и снежната покривка. Едва тогва, ще стане ясно по кой от трите предварителни маршрута ще бъде подходено. Приоритетен ще бъде Кралският траверс, който е най-труден, но най-красив. Той преминава през два върха над 4000 м.  – Монблан дьо Такюл и Мон Мауди /4465 м./
В равнинните части Кожухаров ще бъде придвижван на специално пригодена шейна, а по-трудните участъци ще бъдат преодолявани чрез три лебедки.
По време на изкачването на тялото на Иван ще бъдат прикрепени специални датчици, които ще следят състоянието му.

Екипът
Екипът на експедиция „Mont-Blanc 2009” е съставен от четиридесет човека. Повечето от тях са старите приятели от България, с които Иван катери още преди инцидента. Към тях ще се присъединят швейцарски и френски приятели и алпинисти помогнали или участвали в миналогодишното изкачване на връх Монблан дю Такюл (4248 м.).

Текст: Върхове; Снимка: Искар Тур

Опасностите
Изкачването на Монблан в инвалидна количка е съпроводено от редица трудности и опасности, отчитат организаторите. Освен слизане и изкачване по тежък терен с денивелация 1500 м. на голяма надморска височина, студа и вятъра, съществува опасност от лавини, срутване на камъни и сераци, цепнатини. Алпинистите отчитат риска от подхлъзване и скъсване на основното въже. Съществува и опасността от обезводнване, измръзване, преумора, изгаряне, осветляване на очите. Всичко това обаче не спира нито един от тях, защото както силата на птиците е в крилете, така СИЛАТА НА ХОРАТА Е В ПРИЯТЕЛСТВОТО!

Рикардо Касин, един от най-великите алпинисти на 20-ти век, почина на 6-ти августв дома си, недалеч от Леко, северна Италия. Той доживя своята 100-годишнина.

Касин е роден на 2 януари 1909 г. в Сан Вито ал Талямето, след смъртта на баща си в търсене на работа пристига в Леко. Денем Рикардо работи по 12 часа, а нощем ходи на училище. Много бързо от прост работник той израства до директор на фабриката.
Година преди смъртта му, на въпроса как се чувства, Касин, широко усмихнат, споделя, че е щастлив, затова, че е жив.

На 85-годишна възраст Рикардо изкачи 5.10b, Luna Nascente във Вал ди Мело. На 78 години, за 50-годишния юбилей от първото изкачване, се изкачи на Пиц Бадиле, и то два пъти само за седмица, тъй като почувствал прилив на сили.

Преди да започне да се занимава с алпинизъм, Рикардо Касин се виждал като боксьор и посветил три години на този спорт.
В началото на 30-те години на миналия век  той се включил в група за екстремен алпинизъм, която всяка неделя изкачвала маршрути, недалеч от града, покорявайки такива върхове като Резегоне /1877 м./ и Гриня /2177 м./.

„Пари нямаше, затова с приятелите ми дадохме по пет цента, за да си купим въже и няколко карабинера. Осем се привързвахме към едно въже –идеята не беше най-добра, затова решихме да се изкачваме подред, първата двойка излиза на върха, след това хвърля въжето, следващата двойка го взема, изкачва се и т.н. Безумие ”

През 1931 г. Касин преминава първия си маршрут Cassin-dell’Oro Route на Медал, възможно най-известния алпийски маршут в днешно време.
През 1934 г. той преминава маршрут от VI категория по югоизточната стена Чима Пиколисима ди Лаваредо и с постоянните си партньори Марио Делоро и Джиджи Витали прави 11-то изкачване по Комичи на Чима Гранде.

„Веднъж паднах 40 метра, това беше най-голямото ми падане за целия ми живот, катерехме по Гриня по Дито Донес с приятелите ми Марио Де Оро, аз водех по доста сложен участък, когато той падна и извика: «Дръж се!». Но аз полетях, и летях безкрайно дълго, преди да се ударя в стената. Оттогава с Марио повече не съм катерил. Останахме приятели, но ако той катери надясно, аз предпочитам да се отклоня наляво”.

Като лидер на групата Касин си поставя за цел да премине трите (най-известни днес) италиански северни стени и, независимо от лошите атмосферни условия, недостига на средства и екипировка – спални чували, самоделни котки, примитивни въжета -  през 1935 г. извършва две изкачвания, на които е отсъдено да останат в историята: по югоизточното ребро Торе Триесте и първо изкачване по северната стена Чима Овест ди Лаваредо в италианските Алпи. Неговите 500 метра по Чима Овест ди Лаваредо включват надвиснали участъци, технически трудност, изискващи голямо количество к;линове. За 60 часа, през които продължило изкачването, имало три големи опасности.

През 1937 г. той изкачил североизточната стена Пиц Бадиле в швейцарските Алпи, по време на това изкачване Касин взема участие в спасителните работи, помагайки за спускането на италианците Марио Молтени и Джузепе Валсеки, изкарали седмица на 800-метровата стена. Маршрутът на Пиц Бадил той повтаря няколко пъти, последния на 78-годишна възраст.

Но истинска слава му донася първото изкачване през 1938 г. по Walker Spur на Гран Жорас, 82-часово изкачване, и до днес считано за едно от най-значимите, извършено в периода между двете световни войни.

„Три жени определиха успеха ми в живота, без които не бих бил този алпинист, който съм. Това са майка ми Емилия, тя ми готвеше, сестра ми Джина ми помагаше с магазина, отменяйки ме, за да ми даде възможност да ходя с приятели в планината  и жена ми Ирма, която ми шиеше дрехи за изкачванията, изкарвайки с иглата в ръце до малките часове на нощта.”

След края на Втората световна война той пристъпва към разработването на нова екипирвока и се счита за един от бащите на съвременната алпийска индустрия.
През 50-те Касин започва да пътешества по света, от Каракорум до Аляска, от Кавказ  до Андите. Той взема участие в експедиция до К2, оглавява експедиция, която извежда Бонати и Маури на Гашербрума IV /7925 м./, осъществява първо изкачване по южната стената на  Денали и първо изкачване в перуанските Анди на Джиришанку /6126 м./ по западната стена. За Денали той получава поздравителна телеграма от американския президент Джон Фицжералд Кенеди.

Последният му сериозен проект е експедиция през 1975 г., когато голяма група включваща такива алпинисти като Гоня, Меснер и Пиуси, прави опит за изкачване по южната стена на Лхотце. Тогава им се удава да достигнат височина 7500 м.

Текст: Върхове

Утре отбелязваме рожденния ден на съвременния алпинизъм. Началото му е поставено на днешния ден – 8 август през далечната 1786 г., когато Джак Балма и Мишел Пакар изкачват връх Монблан /4807м./, първенец на Алпите и най-висок връх на Западна Европа.

Монблан или Монте Бианко на италиански ( в превод „бялата планина”) е разположен между долината Аоста в Италия и провинция Висока Савоя, Франция. Разположението на върха е на френско-италианската граница, но френските топографи го поставят в границите на Франция на картите. Италианските власти обаче твърдят, че според конвенция, подписана между Франция и Кралство Сардиния в Турин през 1861г., границата между двете държави преминава през най-високата точка на Монблан, югоизточния ръб Монблан де Курмайор е изцяло в Италия.
Двата най-важни града, близо до Монблан са Курмайор в Италия и Шамони във Франция – домакин на Първите зимни олимпийски игри. Лифт изкачва и пресича върха от Шамони до Курмайор.
Започнат през 1957 г. и завършен през 1965, 11.6-километровият тунел Монблан минава под върха между двете държави и един от най-важните трансалпийски маршрути.
Масивът на Монблан е популярен  сред планинарите, туристите, скиорите и сноубордистите.

История
Първото изкачване на Монблан е извършено на 8 август 1786 г. от Джак Балма и д-р Мишел Пакар. Това изкачване, по инициатива на Орас- Бенедикт дьо Сосюр, обикновено се счита за начало на съвременния алпинизъм. Първата жена, изкачила върха е Мари Паради през 1808 г.
В днешно време Монблан се изкачва от около 20 000 туристи всяка година и може да бъде считан за леснодостъпен за всеки, добре трениран и издръжлив на височина алпинист. Това впечатление се засилва и от факта, че от Егюи дю Миди (последната станция на лифта), Монблан изглежда изключително близо, само на около 1000 м. височина.
Въпреки че изглежда доста близо, маршрутът La Voie des 3 Monts (известен като по-техничен и предизвикателен от останалите използвани маршрути) изисква повече изкачвания и слизания, преди финалното катерене до връхната точка.
Ежегодно масивът на Монблан взема много жертви, а през уикендите на август местните спасителни служби извършват средно по 12 спасителни операции, повечето за хора в беда по някои от традиционните маршрути към върха. Изкачването на Монблан изисква познаване на високопланинския туризъм, водач (или най-малко опитен планинар) и подходяща екипировка. Маршрутът е дълъг през деликатни пасажи и скални участъци.  Освен това се изисква поне една нощувка за аклиматизация към височината; без която може да заболеете от височинна болест, която да доведе дори до смърт.

Чий е върхът?
Още от Френската революция собственността над Монблан е предизвивала редица дебати. Преди това, цялата планина е била част от Кралство Сардиния в продължение на няколко века.
Първият опит да се определи границата е на 15 май 1796 г. Тогава Сардинският крал присъжда територии от Савоя и Ница на Френската република  и подчертава: “Границата между сардинското кралство и департаментите на Френската републикаще бъде установена по линия, определена от най-изпъкналите точки, по върховете, и други забележителности”. Този акт е дори по-объркващ, тъй като твърди, че границата трябва да бъде видима от градовете Шамони и Курмайор. Но върхът не се вижда от Курмайор, тъй като част от планината се снишава. Вече неточно по своето време, това определяне на границите не остава валидно за дълго, тъй като е заменено по-късно от легален акт.
Той е подписан в Турин на 24 март 1860 г. от Наполеон III  и Виктор Емануел II Савойски, и е част от решаването за анексирането на Савоя. Демаркационното споразумение, подписано на 7 март 1861 г.,определя “новата граница”.
Вестник от 1823 г. позиционира границата точно през връхната точка на Монблан, измервайки го като 4804 м.
Конвенцията от 7 март 1861 г. признава това, чрез прикрепена карта, вземайки предвид границите на масива и очертавайки границата през ледената шапка на Монблан, което го  прави едновременно френски и италиански.
Независимо от факта, че Френско-Италианската граница е предефинирана през 1947 и 1963 г., Монблан остава граничен връх.

Заслон Вало
Първите истински научни открития на върха са направени от ботаникът – метеоролог Жозеф Вало в края на 19 век. Той искал да бъде близо до връхната точка на Монблан, затова си построил заслон.

Обсерватория Янсен
През 1891 г. Пиер Янсен, учен- академик,  построява обсерватория на връхната точка на Монблан. Густав Айфел се съгласява да изпълни проекта, очаквайки да намери здрава основа. Швейцарецът Имфелд копал 15 метра в дълбочина, но не открива твърда почва, затова Айфел се предава.
Въпреки това, обсерваторията е построена  през 1893 г. По време на студената вълна през януари 1893 г., на Монблан е отчетена темепература −43 °C, най-ниската, отчитана някога там. Клинове в леда, прикрепяли обсерваторията. Този метод работил до 1906 г., когато сградата започнала да отхлабва. Движението на клиновете коригирали леко хлабавината, но три години по-късно  започнала да се отваря пукнатина под обсерваторията и тя била изоставена. Сградата се срутила и сега от нея личи само кулата.

Авиокатастрофи
Монблан е свидетел на две фатални авиокатастрофи – Полет 245 на Ер Индия през 1950 и полет 101 на същата авиокомпания през 1966 г. Двата самолета са летяли към летище Женева и пилотите не са изчислили правилно приземяването; жертвите са съответно 48 и 117.

Височина
Връхната точка на Монблан е от дебел, многогодишен лед и сняг, чиято дебелина варира, затова не може да бъде определена с абсолютна точност височината на върха. Направени са и точни измервания. Официалната височина от дълги години е  4807 м.. През 2002 г., IGN  и експерти-планинари, с помощта на GPS  измериха височината на 4810.40 м.
След топлата вълна, преминала през Европа през 2003 г., екип учени измери отново височината на 6 и 7 септември. Екип от глациолога Люк Моро, двама служители на GPS Company, трима от IGN, седем експерти – изследователи, четирима планински водачи от Шамони и Сен Жерве и четирима студенти от различни университети във Франция измери височината на 4808,45 м. Върхът се бе снишил със 75 см., от измерванията през 2002 г.
След публикуването на тези резултати са измерени над 500 върхове, за да се разгледа ефекта от климатичните промени и влиянието им във височината на върховете в различни точки. От тогава височината на върха се измерва на всеки две години.
Интерпретацията, че глобалното затопляне е предизвикало промяната във височината е спорна, тъй като то не е оказало осбено влияние на ледниците над 4000 м. На тази височина температурите рядко се покачват над 0 °C.  През лятото на  2003 г., те са достигнали 2 °C  и дори 3 °C,  но това едва ли е предпоставка за топенето на ледовете.
Върхът е измерен отново през 2005 г., а резултатите са оповестени на 16 декември 2005 г. Височината е 4808,75 м., 30 см. повече от предната измерена височина.
Актуалната височина на върха без снежната му шапка е 4792 м. и е с 40 метра по – ниска от снежната шапка на Монблан.

Маршрути за изкачване
Има няколко класически маршрута за изкачване на Монблан:
•    Най-популярният маршрут е Voie des Cristalliers, известен и като Voie Royale. Тръгвайки от Сен-Жерве се изкачвате до Нид д’Егл. От там изкачването започва в посока заслона Тет Рус и след това през кулоара Гуте, считан за опасен, заради каменопади, води към заслон Гуте за нощувка. На следващия ден маршрутът  води към Дом дю Гуте, заслон Вало и хребета Босе.
•    La Voie des 3 Monts е известен и като Траверсът. Започва от Шамони, Телеферикът до Егюи дю Миди се взема към Кол дю Миди. Спи се на заслон Космик. На следващия ден изкачването продължава през Монблан дю Такюл и Мон Мауди.
•    Историческият маршрут през Гран Мюле, който най-често се траверсира през зимата със ски, а през лятото се използва за изкачване от Шамони.
•    Нормалният италиански маршрут е известен и като La route des Aiguilles Grises. След пресичане на ледника Миаж, се нощува в заслон Gonella. На следващия ден през Кол де Егюи Гризе, Дом дю Гуте и хребета Босе.
•    Миаж — Бионсе — Монблан, известен като Кралския траверс отнема три дни. Маршрутът започва от Контамин, с нощувка в заслона Conscrit. На следващия ден се пресича Дом де Миаж и се нощува в заслона Durier. На третия ден се продължава към Егюи дьо Бионсе и Дом дю Гуте.

Изследвания
•    Монблан е изкачен за пръв път през 1786.
•    През 1886 г., бъдещият американски президент Теодор Рузвелт води експедиция до върха.
•    През 1890 г., Джовани Бонин, Луиджи Грасели и Ачиле Рати (по-късно папа Пий XI) откриват класическия италиански маршрут за слизане.
•    През 1960 г., пилотът Анри Жиро се приземява на върха, който е дълъг само 30 м.
•    През 1990 г., швейцарецът Пиер Андре Гобе изкачва и слиза върха за рекордните 5 часа, 10 минути и 14 секунди от Шамони.
•    На 30 май 2003 г., Стефан Брос и Пиер Жиньо опитват до подобрят рекорда за ски-изкачване. Те достигат за 4 часа и 7 минути и се връщат за 1 час и 8 минути. Общо те се качват и слизат за 5 часа и 15 минути.
•    На 13 август 2003 седем френски параглайдисти се приземяват на върха.

Защита
Масивът на Монблан е поставен като потенциален обект на Световното наследство, заради своята уникалност и културно значение, считайки го за рожденно място и символ на съвременния алпинизъм.

Текст: Върхове

Когато става въпрос за осемхилядници и тяхното изкачване често чуваме за мусонен и следмусонен сезон. Какво означава това и кога се изкачват осемхилядниците ще се опитаме да дадем яснота в следващата статия.

В света съществуват 14 върхове, които се извисяват над 8000 метра. 9 от тях са в Хималаите – Еверест, Канчендзьонга, Лхотце, Макалу, Чо Ойю, Дхаулагири, Манаслу, Анапурна и Шиша Пангма. Останалите 5  – К2, Нанга Парбат, Броуд Пик и Гашербрум I и II са в планинската верига Каракорум.

Хималайските върхове са пряко изложени на индийския мусон. Според него се определя и най-подходящото време за изкачването им.  Планинарският сезон в Хималаите започва през Април и завършва в края на май. Тогава времето постепенно се затопля, а снегът е сравнително малко, след традиционно сухите хималайски зими. Достъпът до планината през лятото е почти невъзможен, заради тежките мусонни валежи. Малък прозорец за изкачване може да се появи и в края на Септември, след края на мусона и преди началото на суровата зима.

Мусонът настъпва със силни ветрове, които променят посоката си. През зимата те духат от сушата към морето, като така определят сухият и топъл климат на Индия през този сезон. През лятото ветровете духат от морето към сушата, носейки поройни валежи, често предизвикващи наводнения в равнинните части.

Пакистан, където е  разположена планината Каракорум е сравнително по-сух от Индия. Страната е значително по-на север и там мусонните валежи са много по-слаби. Затова сред алпинистите летните месеци юли и август са предпочитани за изкачване на каракорумскитъе осемхилядници. През останалите месеци на годината в тази планина падат тежки снеговалежи на голяма надморска височина. През зимата изкачванията са изключително екстремни. Показателен за това е фактът, че досега никой от петте каракорумски осемхилядници няма зимно изкачване…

Текст: Върхове

Местното име на Броуд Пик е Файчан Кангри. Височината на главния връх е 8047 м. Наречен е Броуд Пик (Широк връх – бел.пр.), заради ширината си на върха. Наречен е и огромният триглав Брейтхорн (4165 – метров триглав връх в Алпите) на Балторо. През 1954 г. д-р Карл M. Херлигкофер от Западна Германия прави първия опит за изкачване. Оригиналната му цел, между другото е изкачване на Гашербрум-I.

Твърди се, че не е успял да осигури носачи, които да изнесат товара от Конкордия над ледника Балторо. Групата качва багажа и прави опит от югозапад, през по-ниския ледник Броуд. Въпреки това не успява, заради буря и ниски температури.
През 1957 г. австрийска експедиция идва в Пакистан, за да изкачи върха. Водена е от Маркус Шмук. Други важни членове в групата са Фриц Винтерщелер, Курт Димбергер, катерач и фотограф и легендарният планинар Херман Бул, който се счита за един от най-известните следвоенни австрийски алпинисти и първи покорител на Нанга Парбат.  Групата започва проучване на ръба от запад. Изкачват се по снежен кулоар и установяват лагер на 5791 м. Докато изкачват, те използват въжетата, фиксирани от германската експедиция през 1954 г. На 29 май, всички членове на експедицията напускат Лагер 3 за атака на върха. Над тях се извива буря и ги принуждава да се върнат в Базовия лагер. Денят е 9 юни 1957 г., когато Маркус Шмук, Фриц Винтерщелер, Курт Димбергер и Херман Бул изкачват върха без кислород и височинни носачи.
Веднага след това изкачване Шмук и Винтерщелер изкачват безименен връх (7360 м.). За 10 часа те  пресичат 16 км. от ледниците Годуин-Остин и Савоя и изкачват снежен склон със ски до лагер на около 6096 м. На 19 юни изкачват за 12 часа останалите 1219 м. от югозападната страна на върха, първо по твърд сняг, след това в дълбока пудра. Връщат се обратно в базовия лагер за 52 ч., след излизането. Каква изключителна самодисциплина и издържливост. Изкаченият безимен връх  вероятно е Скил Брум от полските карти.
Останалите двама алпинисти, Димбергер и Бул, се отправят към връх Чоголиса, където Бул загива пада и загива.
Името на другия връх в масива Броуд е Броуд пик Среден/Централен. Някои карти посочват височина 8016 м., докато други 8000 м. Твърди се, че е бил изкачен през 1975. През 1976 г. френска експедиция, водена от Ян ник Синьор прави опит за изкачването му в алпийски стил, заедно с основния връх. Групата от четирима алпинисти следва маршрута от първото изкачване на австрийците и прави 4 опита, но стига едва до 7925 м. Връщат се, заради лошо време.
Шест-членна испанска експедиция изкачва централния връх Броуд пик през 1987. Водач е Йозеф Еструх.
Третият връх е Северния. Някой карти отбелязват височината му като 7538 м., докато други – 7550 м. Италианска експедиция, водена от Ренато Касарото,  опитва да го изкачи през 1982 г., но неуспешно. Групта отбелязва височината му като 7600 м. През 1983 г. Касарото успява да изкачи върха.
Името: “Броуд Пик” е въведено от Конуеи.

История на изкачването
1957 ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ Четиричленна австрийска експедиция, водена от M. Шмук, напуска Скарду на 18 април. Носачите бързо ги изоставят и алпинистите сами трябва да изнесат багажа си последните няколко километри до Базовия лагер, позициониран от лявата страна на ледника Годуин-Остин на височина 4910 м. Линията на изкачване е право нагоре по защитеното от лавини Западно ребро, извеждащо до заснежено плато, оттам нагоре по висящ ледник до малък кулоар и по билото до върха. Започват на 13 май с установяването на три лагера по Западното ребро, третият  е установен на 28 май на височина 6950 м., след което се връщат в Базовия лагер за няколкодневна почивка. Рано на следващата сутрин, 29 май, четиримата алпинисти (Х. Бул, K. Димбергер, Шмук и Ф. Винтерщелер) тръгват за върха; достигат кулоара в 3 ч. следобед и продължават по реброто, докато започват да мислят, че са стигнали върха. Но това е друг връх, само 15-20 м. по-нисък и на около час път от основния; вече е твърде късно да продължат и се връщат. След няколко дни почивка в Базовия лагер групата тръгва нагоре отново на 7 юни; достигат Лагер II (6350 м.) за един ден и са готови да тръгнат от Лагер IV много рано сутринта на 9 юни. Шмук и Винтерщелер са първата двойка, достигнала връхната точка (без кислород); Бул, страдащ от силни болки в десния крак (ампутирани са му два пръста, след измръзване на Нанга Парбат), се предава още на предвършието; Димбергер продължава сам и достига върха в 18 ч., точно когато първата двойка тръгва надолу. На връщане Димбергер среща Бул, който отказва да бъде победен от болката. Без да спира, Бул се придвижва бавно към целта. Димбергер спира, обръща се и тръгва след Бул. Достигат върха заедно. Половин час след полунощ двамата се връщат в Лагер III.

Текст: Върхове

Наскоро попаднах на информация за невероятното спасение на Ерън Ралстън. Историята му ме потресе точно толкова, колкото тази на Джо Симпсън. За втория обаче, знаят мнозина. Издал е книга, заснет е филм. Кой е Ерън Ралстън, човекът сам издълбал некролога си в скалите и в крайна сметка останал жив. Това е тя, иронията на съдбатa!

Пролет е! Денят е 26 април 2003 г. Ерън Ралстън катери из тесните лабиринти на каньона Блу Джон и нищо не предвещава предстоящата трагедия. Районът в югоизточната част на Юта е един от най-изолираните и пусти места в САЩ.
Ралстън е катерил сам десетки пъти преди това. Изкачил е всички 4-хилядници в Колорадо, 45 от които соло през зимата, като загряване преди покоряването на северноамериканския първенец МакКинли.
Преди фаталния ден 27-годишният Ралстън от Аспен, Колорадо, паркира пикапа си в каньона Хорсшу и поема с маунтинбайка си към Блуджон Каньон, където ще катери.
Облечен в Т-шърт и шорти и носейки раница на гърба си, той планира  да се спусне в каньона надолу и отново да се върне към автомобила си. В раницата си носи две къси въжета, по-малко от литър вода, евтина имитация на джобно ножче Ледърман, малък комплект за първа помощ, видеокамера, фотоапарат и катерачна екипировка. Не носи яке или резервни дрехи.
Ралстън е на 150 метра над финалния рапел в Блуджон. Решава да се спусне до „Голямата зала” с прочути праисторически пещерни рисунки в нея. Изкатерва се върху изглеждащ стабилен камък и започва да се спуска надолу, когато 250-килограмовата скала се сгромолясва върху дясната му ръка. Ралстън е затиснат, но не и отчаян.
В първите часове след инцидента той се опитва да изчисли шансовете си за освобождаване и намира четири възможни решения.
•    Някой ще намине наоколо и ще го освободи.
•    Ще се опита да избута скалата и да освободи ръката си.
•    Ще се опита да повдигне скалата с помощта на въжетата.
•    Ако всичко останало не успее, ще пререже ръката си.
Смъртта е петата възможност, за която Ралстън не иска да мисли.

Катерачът прави опити с въжета и екипировка да премести камъка, но той не се помръдва. Следващият опит е да издълбае скалата с джобното си ножче, но и това не дава резлтат. След десет часа дълбане, резултатът е шепа скален прах..
Температурите рязко падат през нощта, но Ралстън продължава с опитите да се освободи. Неделя и понеделник минават, а той все още е заклещен. Слънчевата светлина достига мястото, където се намира за много кратко време през деня. Вторник остава и без храна.
В сряда, Ралстън започва да пие собствената си урина, събрал предния ден. Въпреки нечовешките болки, успява да включи камерата си и да запише кратко прощално обръщение до родителите си. След това издълбава собствения си некролог в скалата: „Почивай в мир, Ерън. Октомври 1975 – Април 2003”. Смъртта обаче не идва, и не идва.

Ерън Ралстън разказва как е освободил ръката си

В четвъртък сутринта Ралстън има видение – 3-годишно момче, огряно от слънцето, бяга около еднорък мъж. Осъзнал, че това е собственото му бъдеще решава да предприеме драстични мерки. Ако не се освободи сега, по-късно няма да има физически сили да стори това.
Ралстън се приготвя да ампутира дясната си ръка, под лакъта, използвайки джобното си ножче. Знае, че това няма да е никак лесно, а болките ще са нечовешки. Друг шанс за спасение, обаче няма. Без да навлизаме в подробности за процедурата, нужно е първо, извивайки се силно встрани да счупи костта, която джобното ножче не би могло да пререже, преди да пристъпи към истинска ампутация. Цялата операция трае около час.
На ръба на силите си, успява да промие раната с куфарчето за първа помощ, което носи в раницата си. Отслабнал 17 кг, напълно обезводнен, с кървяща ръка, събира сили, прави си снимка пред проклетия камък и се пуска по 50-метров рапел надолу. Оставяйки въжето си да виси над пропастта потегля на 7-километров преход към пикапа си, където се натъква на холандско семейство.

Ерик и Моник Мейер и малкият им син Анди, току-що са приключили с фотографирането на Гранд Гелъри. Докато събират нещата си и се приготвят да се прибират чуват зов за помощ някъде зад гърба си. Двамата веднага се сещат, че това трябва да е изгубеният планинар, за който са чули, че се издирва по-рано през деня.
Ралстън бързо приближава към тях. Ръката му, или това което е останало от нея, виси върху саморъчно направена шина. Мъжът обаче говори с ясен глас: “Здравейте, аз съм Ерън и бях затиснат от огромна скала в събота. Преди 4 часа успях да отрежа ръката си и се нуждая от медицинска помощ. Трябва ми хеликоптер”.

Решено е жената и сина й да потърсят помощ възможно най-бързо, докато Ерик остава с ранения катерач, за да го води в правилната посока и да го подкрепи с храна, вода и психологична помощ. Въпреки загубата на кръв Ралстън върви със стегната стъпка, докато пясъкът в сандалите му започва да го дразни. Едва тогава спира, в сенчестата част на каньона, за да почисти обувките си.

По това време приятелите му в Аспен започват да се безпокоят за изчезването му и съобщават в полицията. Проблемът е, че Ралстън е пропуснал да уведоми, който и да било за плановете си. Майка му разбира, че синът й го няма едва в сряда, когато шефът му се обажда да го търси. Негов приятел й помага да прегледат електронната му поща, за да разберат нещо, но не намират следи. Властите в Аспен откриват, че е теглил пари от кредитната си карта в Моаб, Юта и информират местната полиция да започне издирване.
Мич Ветере, патрулиращ полицай, получава обаждане в четвъртък сутринта. Катерач е изчезнал преди няколко дни. Пикапът му е намерен в Хорсшу каньон, но няма и следа от Ралстън.
Тери Мерсър, пилот на хеликоптер в Солт Лейк Сити се среща с Ветере около 1 ч. следобед край пикапа на Ралстън. След като преглеждат бележките и екипировката му, разбират, че е опитен катерач. Започват издирване по въздуха в продължение на около два часа, но – НИЩО.

Изведнъж екипажът съзира двама души да махат далеч, в ниското. Това са холандката и нейния син, сигнализиращи на хеликоптера за посоката към ранения. Екипажът бързо разбира сигналите и се приземява недалеч от Ралстън. Пилотът и полицаят са шокирани  – засъхнала и прясна кръв покриват тялото му – и липсващата ръка. Двамата не могат да повярват; Ралстън е на малко повече от километър от пикапа си. Той дори вече няма нужда от спасяване.

След като е качен в хеликоптера, Ветере поддържа разговора с ранения, за да не заспи. 12-минути по-късно вече е в настанен в болница Ален Мемориал в Моаб. Ралстън влиза без чужда помощ, след което с точност показва на картата, къде се е случил инцидента.
Спасителите са удивени от волята му за живот. Всъщност, ако не си беше помогнал сам, хеликоптерът нямаше шанс да го открие в дълбокия каньон.
Мерсър и двама полицай се връщат в каньона, в опит да освободят ръката на Ралстън и да бъде направен опит за пришиването й, но претърпяват неуспех. Камъкът не може да бъде помръднат. Едва по-късно 13 души, яки мъже, успяват да отместят скалата.
Ерън Ралстън пък, продължава да катери и до днес, макар и с една ръка.

Текст: Върхове