Едно изкачване, с използване на техниките от традиционното катерене, може да бъде истинско изпитание за духа и тялото.
В следващите редове ще разкажа за премиерното изкачване от 18 април на една 200- метрова стена на входа на Погановското ждрело в съседна Сърбия. Само на 85 км от София.
Ще започна от това, че на 11 и 12 април с Тако Младенов отидохме до там, за да изкатерим нещо. Така се случи, че за двата дни успяхме да направим по едно въже от два различни маршрута на различни масиви.
Двата масива
Десният масив се нарича “Мамул”, а левият “Тодорина скала”.
Предимно заради по-интересната линия, която предварително бяхме набелязали, а и заради по-голямата височина на скалата аз бях решил при таз седмичното ни посещение да довършим маршрута по “Тодорина скала”.
Тодорина скала
Преценката от наблюденията на скалите никога не е достатъчно обективна, за да разбере човек какво го очаква нагоре. С малки изключения в нашия случай предварителната преценка се оказа доста правилна. Линията е абсолютно логична и всеки друг на наше място би избрал точно нея.
Когато за пръв път видяхме този район през януари предположихме, че тези линии, които сме си набелязали би трябвало да са сравнително лесни, но след изкачванията от предишната седмица си дадохме сметка, че скалата е доста трудна и е на ръба на възможностите ни.
В събота сутрин тръгнахме аз и Петър. Тако беше зает до обяд и обеща да дойде до вечерта, но така и не успя, та премиерата беше завършена от мен и Петър.
Началото на маршрута
Около 10 сутринта вече бяхме под маршрута. И, понеже веднъж бях преминавал първо въже, реших да отстъпя водачеството на Пешо, който заставих да се върне от половината, след като два пъти падна на ключовия пасаж (клемите държат). След лесен винкел в началото, който не надвишава 5-та категория се достига до дърво, на което се осигурява. Следва кратък траверс на ляво (7-8 м.) с малко набиране на височина , от където се тръгва по цепката, която оформя линията на тура. Тук е ключовият пасаж на първо въже (около 6-7 метра 6 ), следва винкел и първа площадка – екипирана с един анкерен болт и планка. Пробиването на отвора за анкера на ръка отне 1 час. Клинове на първо въже няма. Дължина 45 метра.
Първа площадка – направа на отвор за анкерен болт
Следва второ въже. Гледано от пътя това изглежда като една широка цепка. В действителност това е камина, която представлява входа на пещера. Катери се на сами входа на пещерата с крака стъпили на единия отвес и гръб опрян в другия. Разстоянието между двете стени е не повече от 50-60 сантиметра. Всичко пречи – инвентар, раница, фотоапарат.
Камината
На около 25 метра има почивка – удобно за сядане място. Следват още 7-8 метра и отгоре затваря таван.
Таванът на камината
Въпреки че имам достатъчно инвентар забивам клин непосредствено преди тавана за по-голяма сигурност, а и някой някога може да реши, че той не му е по силите и да се върне. Добавям и два френда и приготвям стълбичките. Поставям още един и вече вися на стълбата, втори и вече съм извън камината.
Поглед от таванa
Не намирам подходящ начин за продължение. Спирам се на малка пукнатина и използвам най-малката микроклема, с която разполагам. Увисвам на нея и вече съм малко над тавана, но ми трябва още височина, за да мога да стъпя на скала. Погледът ми се спира на шипката на метър и половина над мен. Достигам я с ръка, но не искам да си хабя силите като се набирам на ръце и използвам куката и стълбата. Най-после съм отгоре, но не намирам подходящо място за площадка. Пешо вика, че имам 7-8 метра въже. Продължавам нагоре. Боря се със сухи дървета, трева и шипки. Въжето ме дърпа. Няма начин – спирам. Намирам 3 здрави опорни точки за френдове. Презастраховам се.
Втора площадка
Сещам се, че по-късно ще слизаме от тук. Добавям клин. Не ми хареса как се заби. Сменям клина. Изчаквам Пешо. Часът е вече 16.
Имаме още две въжета, които би трябвало да са лесни.
Поглед от втора площадка
Тръгвам за трето въже. 15 метра кораво изкачване по плоча вероятно около 7- и следва лесен траверс 35 метра на ляво.
Началото на трето въже
Траверсът на трето въже
Директното преминаване право нагоре не ми е по силите – надвесени гладки плочи без възможност за осигуряване. Въжето пак ме дърпа. Едвам се добирам до огромен отцепен блок и прехвърлям примка през него. Тревите са голям проблем. Не носехме мотики.
Събираме се и изяждаме по един кроасан. Следва винкел 7-8 метра.
Тръгването на четвърто въже
Въпросният винкел в горните 3-4 м. е надвесен. Силите ми са на привършване и се хващам за осигуровката. Добре, че отгоре има дърво благодарение, на което преминавам. Мисля си: “Свърши трудното”. Още 6-7 метра и друг винкел – полегнал на дясно с широка пукнатина в средата. Но първо трябва с ножчето ми да изрежа няколко клона на шипка, за да мога да мина (имаме и трион, но той е в Пешо). Поставям осигуровка. Тръгвам по винкела на дюлфер – преминавам 2-3 метра. Спирам да почина и слагам най-големия френд. Тръгвам. Минавам още метър и батерията ми свърши. Няма пауър в ръцете и краката. Бързо вадя другия голям френд (бяха два) и сядам за почивка. Почивам, а силата ми не идва. Почна да се мръква. Решавам, че ще стъпвам на долния френд, а за горният ще се държа. Започвам да ги прибутвам един по един по цепката нагоре. Минавам още метър. Чу се характерен звук от стъргането на челюстите на френда по скалата. Летя назад и надолу. Виждах как скалите минават бързо покрай мен. Преминавайки през шипката, която сякох падам по гръб върху наклонената скала с главата надолу. Двата, които местих един по един изтърваха (вероятно лишеите са виновни или неправилното натоварване), по-долният ме задържа. Въжето – също. Усещам, че съм в нестандартна поза и не мога да си обясня какво става. “Добре ли си” – чувам. Не съм сигурен дали наистина чувам, чудя се дали имам нещо счупено. Не знам дали съм добре. Каската и тя свърши полезна работа. “Добре ли си” – за втори път пита Пешо. Размърдах се и установих – всичко е наред. Чувствал съм се зле заради неудобната поза.
Не е разумно да продължа нагоре. Не правя втори опит. Ще се връщам. Обаче ни чака кофти траверс и не се знае дали ще има от къде да се спусне до втора площадка. Сетих се, че над втора площадка над надвесените плочи има дебело дърво. Обаче, от височината, на която съм в момента трябва да направя хоризонтален траверс надясно, за да достигна до него. Добре, че трябва да се движа по полегнала плоча с подходящи стъпки. И дори се намираха места за осигуряване. Виждам дървото, но то е 10 метра под мен, а да откатервам е немислимо. Склонът е стръмен – покрит със здравец.
Събираме се при дървото за рапела
За щастие на моята височина има друго дърво – дори по дебело. Насочвам се към него. Но дали ще стигне дължината на въжето за рапела. Когато се събираме при дървото вече е тъмно. Много внимателно организираме рапела. Изморени може лесно да допуснем грешка, която да е фатална. Склонът, освен със здравец, е покрит с всякакви издънки на дървета и шипки, в които лесно може да се оплете въжето при изтеглянето. Взимам триона и започвам спускането на челник. Отнема ми около час да изрежа всичко, което може да попречи на безпрепятственото изтегляне на въжето по пътя надолу. Преценката ми е вярна. Точно на втора площадка съм. 5 метра преди края на въжето стигам до клина, който забих по рано днес. Добавям два френда и фиксирам въжето.
Пешо на рапела преди втора площадка
Идва Пешо. Изтегляме въжето без проблем. Сега е ред на Пешо да градинарства. След още час време сме на първа площадка. Надолу няма какво да се чисти, но има проблем. Всички тръни и клони, които сме изрязали са се събрали по скалата на последния рапел. Въжето се оплете в тях. След още 30-40 минути вече сме долу. Часът е 22.
Бързо събираме и се насочваме към колата. На асфалта спира кола. Слизат трима видимо подпийнали сърби от отсрещното село Власи. Казвам си “Какво пък толкова. Най-лошото мина”. Хората започнаха да ни се радват и обясняваха как цял ден били гледали нас и не могли да свършат никаква работа. И като видели лампичките да се спускат в гората дошли да видят кои сме и да ни поздравят.
Снимахме се
Поканиха ни когато решиме да се отбием и да пием по едно с тях.
Междувременно нашите приятели от Туристическото дружество в Цариброд ни чакаха около 18 да се появим в хижата и 20:30 бяха долу на пътя да проверят дали всичко е наред.
Решихме, че следващият ден ще бъде за почивка. Така и стана. Даже и дъжд валя.
На следващият ден. (от ляво на дясно ) Моя милост, Пикси, Мая, Славко, Пешо
И така продължихме до вечерта.
На следващият ден – вечерта – всъщност не сме ставали
За понеделник запланувахме да довършим другата премиера по “Мамул”. И двамата не бяхме във форма. По необясними за мен причини не бях концентриран. Напредвах бавно. Два пъти падах заради глупави и необмислени действия. Нямах усещане за катеренето. Катерех по задължение, а не за удоволствие. Едвам избутах въжето от миналата седмица и когато се събрахме, дружно решихме, че днес не е ден за катерене и ….. по-добре да не умираме днес.
Аз на най – високата точка, до която достигнахме миналата седмица
Слязохме. Този тур до момента е екипиран с 4 клина – здрави и надеждни.
Остатъка от деня оползотворихме като се пускахме с една вътрешна гума по реката и ядохме като за последно
Маршрутът, който направихме в събота определям, като изключително красив с елементи на всякакъв вид катерене. Смятам, че е 6 /7-, А1
Задължително се ползва двойно въже, поне 50 м. Необходими са френдове, всякакви размери – 14-15 бр. и комплект клеми. Стълби – поне за първият. Вторият може и със самохват.
А незавършеният, за който тепърва ще пиша към момента е 7-, А1
Вероятно сред четящите тази статия има хора, които са подлагали човешките възможности на много по-големи изпитания, за което ги поздравявам, че са се преборили и са успели да доведат до успешен край начинанието си.
Линията на маршрута
Името на маршрута е “Входът на пещерата”. Все още, обаче не се счита завършен, понеже не е достигната най – високата точка на скалата.
Всички снимки от галерията може да видите на адрес: http://picasaweb.google.com/damyan.petkov
Текст и снимки: Дамян Петков
Леденото катерене се появява за пръв път още през 18 в. Тогава алпинистите прокопават стотици и хиляди стъпки, за да се придвижат нагоре по заледен терен. Едва през 1938 г. двама германци изобретяват котки с два предни зъба, с което извършват революция в леденото катерене. Благодарение на изобретението те успяват да изкачат, смятаната за непревземаема северна стена на връх Айгер. В сегашния си вид леденото катерене започва да се практикува през 70-те години на 20 в. Преди това, то е само част от изкачването на голяма стена, която включва в себе си и скални пасажи и други предизвикателства и прегради.
В България ледено катерене може да се практикува на почти всеки замръзнал водопад, стига състоянието му да го позволява. Най разпространените места за ледено катерене са: Северния Джендем в Стара планина (х. Плевен), Големия и Малкия Скакавец (х. Скакавица), Боянския водопад (Витоша), Скакля (Бов), Боров камък (Враца), Пръскалото (х. Левски), Висулките. Подходящ лед има на Седемте езера и на други места из Рила и Пирин.
Въпреки че е възможно да катерите по лед с малък наклон, като пробивате стъпки в леда с ледокоп, използвайте котките си ефикасно. Техниките за катерене по лед са известни като Френска и Германска, от държавите, от които произлизат. Съвременното алпийско катерене използва и двата стила.
•Германска техника – Германската техника е по-известна като предно захващане, заради факта, че само предните зъби на котките са в контакт с леда. Обикновено се използва при наклон над 45°. Катерачът е с лице към склона и забива в леда предните 2 или 4 зъба на котките. Това е най-директния начин за изкачване по стръмен склон, но и най-трудния за мускулите на прасците, тъй като само рамката на котката поддържа крака ви. За разлика от френската техника, за която е необходима известна практика, германската е много по-проста. Ритнете, забийте предните зъби, стойте. Няма защо да казваме, че разположението на крака не трябва да бъде прецизно. Тежината на тялото трябва да почива на няколко точки от котките и инструментите ви, затова осигурете няколко точки за захващане.
•Комбинирана техника – Добър начин за катерене по умерен наклон е да смесите германската техника с френската. Тази комбинирана техника е известна като “позиция 3 часа” или “pied troisieme” и обикновено е по-малко изморителна от директното ходене на плоско стъпало. Тя включва забиване на предните зъбци на единия крак, докато другия е наклонен настрани, и е успореден на наклона.
За малък до умерен наклон (до 45°) използвайте френска техника:
•Когато забивате вашите сечива, проверете за вдлъбнатини в леда, които са по-здрави от външните издутини и са по-устойчиви на отчупване. Ако сте втори в свръзка, проверете за отвори, оставени от партньора ви и поставете сечивата си в тях.
Често ледените маршрути са примесени със скала. При Dry tooling използвайте вашите ледени сечива като осигуровка в пукнатините на скалата. Може да поставите пикела в пукнатина и след това продължете нагоре, така, сякаш сте на лед. Някои накрайници с ударен инструмент дори са разработени с ръзличен ъгъл от всяка страна, за разнообразни по размер пукнатини и се използват като зъбци или клин.
Ледените винтове трябва да бъдат поставяни в здрав лед, след това се захващат с прусек към въжето, докато стоите на предно захващане и се държите с един ледокоп. Това е сложен процес и за начинаещи и за напреднали.
Тази осигуровка е подходяща в ситуации, където болтовете ще нарушат леда. Цевите под формата на кука могат да бъдат поставени в пукнатини, между ледени висулки или в стари отвори от сечива. Използвайте ударния инструмент на ледокопа, за да ги забиете в тях.
•Поставете ледените винтове под ъгъл от 10° нагоре и на около 60° настрани. Идеята е да се направи тунел с два винта, които ще се срещнат по средата.
По някакъв начин това бе очаквано: след скоростните му соло изкачвания по северната стена на Айгер през февруари и Гранд Жорас през декември 2008, на 13 януари Ули Щек завърши трилогията от трите легендарни северни стени в Алпите с изкачване на Матерхорн, разбира се за рекордно кратко време, 1 час и 56 минути!
С това изкачване швейцарският катерач сложи край на проекта си за изкатерване на големите северни стени за рекордно време. Той постигна това, след интензивни тригодишни тренировки, които му позволиха да направи изкачванията за непостижимо кратко време. 2:47 ч. за Айгер, 2:21 ч. за Гранд Жорас и 1:56 ч. за Матерхорн… Как успя? Разбира се с перфектна подготовка, комбинирана с отлични планинарски умения, добър избор на стена и малко късмет, който никога не вреди. Но, за да разкрием още подробности, свързахме се с 32- годишният катерач…
Може би новото е непостижимата скорост. Какви бяха критериите при избор на маршрут?
Добре, определено доказахте, че можете. Какво ще кажете за Матерхорн сега, през януари?
Боженишките скали са един от най-популярните обекти у нас за практикуване на скално катерене. Те са любими на катерачите, не само заради това, че самират на едва 77 км. от София в достъпен район, а и защото предлагат разнообразие от форми за различни стилове катерене.
За обикновените туристи мястото предлага и други атракции. На върха на скалите е разположена средновековната крепост Боженишки Урвич. Намира се на северните склонове на Лакавишкия рид от Предбалкана. Крепостта е достъпна от север, откъм с. Боженица. Археологическите проучвания са установили, че мястото е било заселено още през праисторическата епоха, но първите крепостни съоръжения датират от V-VІ в. Разцветът си крепостта достига през ХІІІ-ХІV в., когато е построена и най-външната крепостна стена. Крепостта Боженишки Урвич става известна през 20-те години на ХХ век, когато акад. Петър Мутафчиев разчита и публикува Скалния надпис на севаст Огнян, свързан с последните дни на Второто българско царство: “Аз Драгомир писах. Аз, севаст Огнян бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя” Прави впечатление дълбоката 10 м. щерна за вода, както и скалната черква. Крепостните стени са реставрирани частично.
Катеренето е опасно. Трябва да правите всичко по силите си, за да преодолеете силата на гравитацията и да не паднете. Ключът е в количеството на екипировката—винаги носете в резерва и винаги използвайте повече от една опорна точка. Животът ви зависи от това.
Дали съществува друг спорт, в който 11-годишен младеж може да бъде част от ТОП 10? Вероятно, това за което ще се сетите е гимнастиката, където Русия в елитни училища със строга дисциплина и стриктни диети, произвежда акробатични мини-момичета. Адам Ондра изглежда съвсем обикновено момче, което обича да се катери като всяко друго дете. Интервю на www.8a.nu.
Какви турове харесваш най-много?
Свръзката Дойчин Боянов – Стефан Продев от столичния АК „Вертикален свят” взе купата „Трънски орел” на второто издание на Алпиниадата „Трънско ждрело”, провела се от 9 до 11 май. Двамата се класираха на първо място с общо 81 точки. На второ място с 56 точки остана свръзката Дамян Петков-Явор Цветанов, които получиха парична награда от 200 лв. от Местното ловно-рибарско дружество – Трън. На трето място се класираха Ася Джамбазова – Владо Пеков, а четвърти останаха Жоро Черен – Михаил Кръстев. Всички класирали се участници получиха подаръци от спонсорите Мамут и Ред Рок. Наградата за специален принос за обогатяване на маршрутите по ждрелото получиха алпинистите от Перник Ана Шопска и Тодор Тодоров, които се сдобиха с чисто нови мобилни телефони, осигурени от местната туристическа фирма „Трън Ризортс”.
В рамките на алпиниадата свръзката Тако Младенов – Ася Джамбазова прокара и премиерен маршрут с дължина две въжета и категория на трудност 5А.
ългария като победител от миналогодишното Световно първенство по боулдър в София и лице на корицата на бр. III на сп. «Върхове»
През февруари беше в Santa Linya: как преценяваш категорията на трудност?
Леденото катерене е познато още преди 1912 г., когато е било проведено първото известно състезание – в Курмайор, на ледника Бренва. Въпреки това обаче, дисциплината се счита за “млад” спорт. Причината е сравнително късното начало на организирани официални състезания в този вид катерене в национален и международен мащаб. За навлизането на състезателния елемент в леденото катерене най-голям принос имат руските катерачи, които започват ежегодното провеждане на национален шампионат от 1970 г.


