17 февруари 1980 г. се превръща в паметна дата за световния алпинизъм. Точно в 14,30 ч. двама поляци стъпват за пръв път на първенеца на планетата, не кога да е, а през зимата. С изкачването си Лешек Чихи и Кшищоф Виелицки започват една истинска ера в полския зимен хималаизъм.

Полските алпинисти още през 1974 г. отправят поглед към Хималаите през зимата. Тогава експедицията за изкачване на Лхотце /8516 м/ завършва с неуспех, но за пръв път е премината границата от 8000 метра през зимния сезон. Натрупал опит от това изкачване Анджей Завада се връща в Непал 5 години по-късно. Експедицията, която води получава разрешение от властите да атакува по южното ребро през пролетта на 1979. Целта обаче, не е такава. След много преговори с властите в Катманду е издействано разрешение за зимно изкачване едва на 22 ноември.

Поляците се готвят да атакуват по Класическия маршрут през Южното седло от 1 декември 1979 г. до 28 февруари 1980. Събирането и организирането на експедицията за толкова кратък срок от време обаче се оказва непосилно. Така поляците достигат базовия лагер едва на 4 яуари, изгубвайки цял месец от разрешението за експедицията. Докато част от тях обурудват лагера, други осигуряват преминаването през ледопада Кхумбу.

Едва 4 дни по-късно е изграден Лагер 1 на височина 6050 м., а ден по-късно е достигнат и Лагер 2 на 5600 м. Влошаване на времето спира работата на експедицията за близо седмица, но на 15 януари е изграден Лагер 3 на 7150 м. Следващият един месец продължава в ожесточена борба за преминаване на следващите 750 метра до Южното седло.

Първият неуспешен опит е на 23 януари, два дни по-късно алпинистът Журек е тежко ранен, след като порив на вятъра го блъска в скалите. Той успява да слезе до базовия лагер и се завръща в Полша.

На 11 февруари до Южното седло /7906 м/ достигат Лешек Чихи, Валенти Фют и Кшищоф Виелицки. Фют и Виелицки остават на място, докато Чихи се връща в лагер 3.

Ръководителят Завада, заедно с Шафирски също тръгва към Южното седло, за да вдъхне кураж на алпинистите си. Двамата стигат до него и остават в продължение на една нощ. На слизане Шафирски избрързва напред към лагер 3, а Завада изгубва пътя. За щастие до него стигат Чихи и Виелицки, които въпреки умората след изкачването от лагер 2, идват на помощ. На другия ден обаче са прекалено изтощени, за да тръгнат към Южното седло.

Съгласно разрешението дадено от непалското Министерство на туризма, 15 февруари трябва да е последният ден от експедицията. След това тя трябва да събере багажа и да напусне мястото до края на месеца. Завада успява да издейства разрешение за още два дни.

На 16 февруари Чихи и Виелицки стигат от лагер 3 до Южното седло. На следващия ден тръгват към върха в 06.45 ч. Взимат със себе си само по една бутилка кислород, която ще им стигне едва за пет часа. Движат се по по-труден, но по-къс вариант на пътя, който ги извежда на същинския южен гребен на около 8400 м. По-нататък напредват по тибетската му страна. Преодоляват Стъпката на Хилари и снежни гърбици по покрития с козирки гребен. В 14,30 ч. вече са на върха.

След Еверест зимният полски хималаизъм отбелязва значителен разцвет. Следват изкачвания на Манаслу, Дхаулагири, Чо Ойю, Канчендзьонга, Аннапурна и Лхотце. Половината от всички 14 осемхилядници на планетата.
Превод:Върхове

Лино Лачедели, италианският алпинист, който почина на 20 ноември, на 83-годишна възраст е първопокорител на К2, вторият по-височина и най-труден за изкачване връх в света.

Когато Лачедели, заедно с партньора си Ачиле Компаньони, достигат връхната точка на  K2 на 31 юли 1954 г., Италия триумфира над Великобритания, все още празнуваща покоряванетъо на Еверест от сър Едмънд Хилари и шерпът Тензинг Норгей, само година по-рано.

Приветствани в Генуа от над 40-хилядна тълпа, Лачедели и Компаньони са посрещнати като герои. За милиони италианци, сломени от загубата на Втората Световна война, победата над К2 (след драматичния американски неуспех предната година) възстановява националната гордост.

Но изкачването за Лачедели е триумф, смесен с амбиция и битка между поколенията. Споровете около изкачването се превръщат в обвинения, контраобвинения и накрая – в съдебно дело.

Вечерта преди изкачването Лачедели и партньора му Компаньони са в палатка в Лагер VIII, на 7740 метра височина. Лачедели, който е само на 29, е скален катерач от най-високо ниво, но има по-малко опит във високата планина от Компаньони, който на 40  има богат опит от алпийски изкачвания.

Двамата са изтощени. Експедицията е в базовия лагер под К2 вече два месеца. Организацията, наложена от ръководителя – геолог и изследовател Ардито Дезио е полу-военна. Алипинистите го наричат “il ducetto”; той ги контролира по радиостанцията, но рядко напуска базовия лагер. Тимът от 11 топ италиански алпинисти е подкрепен от четирима учени, лекар, оператор и 500 местни носачи.

Със своите 8611 метра, K2 е вторият по-височина връх в света, но считан за по-труден и опасен от Еверест. Заобиколен от огромни глетчери в Пакистан планината Каракорум се характеризира с рязко променящо се време, а стръмната пирамида на върха се помни с множество нещастни случаи през годините.

Времето през лятото на 1954 е ужасно – лошите дни превъзхождат хубавите– а един от членовете на експедицията умира от височинна болест по време на изкачването.

По нареждане на Дезио алпинистите тръгват нагоре, фиксират въжета и изграждат лагери все по-високо и изнасят провизии чак до края на юли, Лачедели и Компаньони са готови за атаката на върха.

След тях върви Валтер Бонати, едва на 24, но вече един от впечатляващите алпинисти на своето поколение. Бонати и партньора му, пакистанския носач Махди, носят две бутилки кислород за атакуващата свръзка.

Бонати не може да намери височинния лагер и двамата са принудени да прекарат нощта на открито на височина над 8000 метра. Махди получава тежко измръзване, вследствие на което губи всичките си пръсти на ръцете и няколко на краката. Бонати, по-късно, обвинява Лачедели и Компаньони, че са разпънали палатките по-високо от уговореното, за да не може той да ги изпревари и да изкачи пръв върха.

Ако това е истина, то е проработило. Изтощеният Бонати оставя кислородните бутилки и слиза, оставяйки Лачедели и Компаньони да изкачат върха. Преминавайки през обледени скали  в разредения въздух над  8000 метра, двамата напредват бавно, без да достигнат върха преди тъмнината. Кислородът им свършва и, когато се връщат, Компаньони обвинява Бонати, че сам го е използвал, за да не може водещата свръзка да достигне върха.

Лачедели губи пръст от измръзване, но се връща в базовия лагер и след това в Италия, като герой. Бонати, междувременно, e изключен от тържествата.

Десетилетие по-късно слуховете и обвиненията стават публични, след като вестникарска статия, твърди, че Бонати се опитал да „открадне” първото изкачване на върха. Бонати осъжда изданието за клевета и печели, но цялата история не излиза на яве до 2004 г., когато Лачедели издава книгата си K2 – The Price of Victory (К2 – Цената на победата  – б.пр.). В нея, той разкрива, че кислородът е свършил не заради саботаж на Бонати, но заради това, че пътят е бил дълъг, а катеренето трудно и двамата с Компаньони просто са изчерпали резервите си. През 2008 г. версиите на Лачедели и Бонати най-накрая са официално признати от Италианския Национален алпийски клуб.

Лино Лачедели е роден на 4 декмеври 1925 г. в Коринта, планинско градче в северна Италия с дълга история в планинарството. Започва да катери през май 1947 с изкачване на Синк Тори, който се издига над родната му къща. През септември вече е изкачил първия си премиерен маршрут, югозападната стена на Тофана Розес. Скоро става член на Cortina Squirrels, местен катерачен клуб, чиито членове носят червени пуловери, с бродирана бяла катерица, и е на път да стане един от най-популярните алпинисти в Италия.

През 1951 прави второ изкачване на източната стена на Гранд Капусин,  по онова време един от най- технически трудните мартшрути в масива на Монблан. Лачедели и партньора му, Луис Гедина, го изкачват за 18 часа без междинен лагер, постижение, което отказва останалите 15 свръзки да предприемат изкачване.

Той изкачва югозападната стена на Чима Скотони в Доломитите за два дни през лятото на 1952; по онова време, това е един от най-трудните катерачни маршрути в Алпите и изкачването му е считано за по-голямо постижение и от изкачването на K2. След това Лачедели се ориентира към зимен алпинизъм, огромно предизвикателство в онези години на несъвършена екипировка.

Междувременно, за да преживява, той работи като водопроводчик, планински водач  и ски инструктор.

Когато е повикан в експедицията за K2 преминава медицински тестове, включващи престояване в баро камера, за да се види как понася височината.

Въпреки загубата на пръст на K2, той се връща към скалното катерене в Доломитите, изкачвайки много нови машрути от трудността на Чима Скотони. Те включват югозападната стена на Пунта Джовани. Участва и в 163 планински спасителни операции.

През 2004 г., на 79-годишна възраст, Лачедели се връща на K2, за да отпразнува 50-годишнината от първото изкачване и да отдаде почит на Марио Пучоз, който умира от височинна болест по време на експедицията.

При това връщане в планината, той казва: “Планините имат такава аура от красота, че не се нуждаят от думи. Огледайте се наоколо и вижте всичко, което Господ е създал, и това е най-красивото нещо, което може да ви се случи.”

Лачедели живее през целия си живот в Коринта, работейки в магазина си, наречен K2 Sports.

Напоследък алпинистът страдаше от сърдечни проблеми, които не му позволиха да присъства на погребението на партньора си Ачиле Компаньони през май.

Превод от чуждестранния печат: Върхове

Когато става въпрос за осемхилядници и тяхното изкачване често чуваме за мусонен и следмусонен сезон. Какво означава това и кога се изкачват осемхилядниците ще се опитаме да дадем яснота в следващата статия.

В света съществуват 14 върхове, които се извисяват над 8000 метра. 9 от тях са в Хималаите – Еверест, Канчендзьонга, Лхотце, Макалу, Чо Ойю, Дхаулагири, Манаслу, Анапурна и Шиша Пангма. Останалите 5  – К2, Нанга Парбат, Броуд Пик и Гашербрум I и II са в планинската верига Каракорум.

Хималайските върхове са пряко изложени на индийския мусон. Според него се определя и най-подходящото време за изкачването им.  Планинарският сезон в Хималаите започва през Април и завършва в края на май. Тогава времето постепенно се затопля, а снегът е сравнително малко, след традиционно сухите хималайски зими. Достъпът до планината през лятото е почти невъзможен, заради тежките мусонни валежи. Малък прозорец за изкачване може да се появи и в края на Септември, след края на мусона и преди началото на суровата зима.

Мусонът настъпва със силни ветрове, които променят посоката си. През зимата те духат от сушата към морето, като така определят сухият и топъл климат на Индия през този сезон. През лятото ветровете духат от морето към сушата, носейки поройни валежи, често предизвикващи наводнения в равнинните части.

Пакистан, където е  разположена планината Каракорум е сравнително по-сух от Индия. Страната е значително по-на север и там мусонните валежи са много по-слаби. Затова сред алпинистите летните месеци юли и август са предпочитани за изкачване на каракорумскитъе осемхилядници. През останалите месеци на годината в тази планина падат тежки снеговалежи на голяма надморска височина. През зимата изкачванията са изключително екстремни. Показателен за това е фактът, че досега никой от петте каракорумски осемхилядници няма зимно изкачване…

Текст: Върхове

Местното име на Броуд Пик е Файчан Кангри. Височината на главния връх е 8047 м. Наречен е Броуд Пик (Широк връх – бел.пр.), заради ширината си на върха. Наречен е и огромният триглав Брейтхорн (4165 – метров триглав връх в Алпите) на Балторо. През 1954 г. д-р Карл M. Херлигкофер от Западна Германия прави първия опит за изкачване. Оригиналната му цел, между другото е изкачване на Гашербрум-I.

Твърди се, че не е успял да осигури носачи, които да изнесат товара от Конкордия над ледника Балторо. Групата качва багажа и прави опит от югозапад, през по-ниския ледник Броуд. Въпреки това не успява, заради буря и ниски температури.
През 1957 г. австрийска експедиция идва в Пакистан, за да изкачи върха. Водена е от Маркус Шмук. Други важни членове в групата са Фриц Винтерщелер, Курт Димбергер, катерач и фотограф и легендарният планинар Херман Бул, който се счита за един от най-известните следвоенни австрийски алпинисти и първи покорител на Нанга Парбат.  Групата започва проучване на ръба от запад. Изкачват се по снежен кулоар и установяват лагер на 5791 м. Докато изкачват, те използват въжетата, фиксирани от германската експедиция през 1954 г. На 29 май, всички членове на експедицията напускат Лагер 3 за атака на върха. Над тях се извива буря и ги принуждава да се върнат в Базовия лагер. Денят е 9 юни 1957 г., когато Маркус Шмук, Фриц Винтерщелер, Курт Димбергер и Херман Бул изкачват върха без кислород и височинни носачи.
Веднага след това изкачване Шмук и Винтерщелер изкачват безименен връх (7360 м.). За 10 часа те  пресичат 16 км. от ледниците Годуин-Остин и Савоя и изкачват снежен склон със ски до лагер на около 6096 м. На 19 юни изкачват за 12 часа останалите 1219 м. от югозападната страна на върха, първо по твърд сняг, след това в дълбока пудра. Връщат се обратно в базовия лагер за 52 ч., след излизането. Каква изключителна самодисциплина и издържливост. Изкаченият безимен връх  вероятно е Скил Брум от полските карти.
Останалите двама алпинисти, Димбергер и Бул, се отправят към връх Чоголиса, където Бул загива пада и загива.
Името на другия връх в масива Броуд е Броуд пик Среден/Централен. Някои карти посочват височина 8016 м., докато други 8000 м. Твърди се, че е бил изкачен през 1975. През 1976 г. френска експедиция, водена от Ян ник Синьор прави опит за изкачването му в алпийски стил, заедно с основния връх. Групата от четирима алпинисти следва маршрута от първото изкачване на австрийците и прави 4 опита, но стига едва до 7925 м. Връщат се, заради лошо време.
Шест-членна испанска експедиция изкачва централния връх Броуд пик през 1987. Водач е Йозеф Еструх.
Третият връх е Северния. Някой карти отбелязват височината му като 7538 м., докато други – 7550 м. Италианска експедиция, водена от Ренато Касарото,  опитва да го изкачи през 1982 г., но неуспешно. Групта отбелязва височината му като 7600 м. През 1983 г. Касарото успява да изкачи върха.
Името: “Броуд Пик” е въведено от Конуеи.

История на изкачването
1957 ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ Четиричленна австрийска експедиция, водена от M. Шмук, напуска Скарду на 18 април. Носачите бързо ги изоставят и алпинистите сами трябва да изнесат багажа си последните няколко километри до Базовия лагер, позициониран от лявата страна на ледника Годуин-Остин на височина 4910 м. Линията на изкачване е право нагоре по защитеното от лавини Западно ребро, извеждащо до заснежено плато, оттам нагоре по висящ ледник до малък кулоар и по билото до върха. Започват на 13 май с установяването на три лагера по Западното ребро, третият  е установен на 28 май на височина 6950 м., след което се връщат в Базовия лагер за няколкодневна почивка. Рано на следващата сутрин, 29 май, четиримата алпинисти (Х. Бул, K. Димбергер, Шмук и Ф. Винтерщелер) тръгват за върха; достигат кулоара в 3 ч. следобед и продължават по реброто, докато започват да мислят, че са стигнали върха. Но това е друг връх, само 15-20 м. по-нисък и на около час път от основния; вече е твърде късно да продължат и се връщат. След няколко дни почивка в Базовия лагер групата тръгва нагоре отново на 7 юни; достигат Лагер II (6350 м.) за един ден и са готови да тръгнат от Лагер IV много рано сутринта на 9 юни. Шмук и Винтерщелер са първата двойка, достигнала връхната точка (без кислород); Бул, страдащ от силни болки в десния крак (ампутирани са му два пръста, след измръзване на Нанга Парбат), се предава още на предвършието; Димбергер продължава сам и достига върха в 18 ч., точно когато първата двойка тръгва надолу. На връщане Димбергер среща Бул, който отказва да бъде победен от болката. Без да спира, Бул се придвижва бавно към целта. Димбергер спира, обръща се и тръгва след Бул. Достигат върха заедно. Половин час след полунощ двамата се връщат в Лагер III.

Текст: Върхове

Тази пролет непалецът Апa Шерпа ще се върне на Еверест, за да направи опит за 19-тото си изкачване на върха. Абсолютният рекордьор по изкачвания на Покрива на света ще се включи в комерсиалната експедиция Eco Everest Expedition 2009, като ръководител на изкачването.

Истинското име на Апа Шерпа е Лхакпа Тензинг Шерпа. Роден е в село Таме, във високопланински район в подножието на Еверест, вероятно през 1960 или 1962 г., самият той не знае със сигурност, както повечето шерпи в този район, чието раждане не е било записано никъде. Когато е 12-годишен баща му, собственик на якове, умира и Апа поема отговорността да осигури прехраната за майка си, двете си сестри и тримата си по-малки братя. Напуска училището в Таме, за да стане носач на многобройните експедиции в района, докато накрая датски алпинист го финансира да завърши основаното от сър Едмънд Хилари Himalayan Trust School. Чувствайки нищетата, в която живее семейството му, той отново напуска училище две години по-късно и започва да води малки групи в района на Евересет и Анапурна. Когато е повикан да работи като готвач за експедицията за траверса на Анапурна на Ехардт Лоретан през 1985 г., започва истинската му алпийска кариера. Японецът Яке Хара го наема за успешно зимно изкачване на Анапурна през 1987 г., когато Апа Шерпа не получава възможността да достигне върха. Няколко месеца по-късно, той е нает да носи товари на Еверест за първи път през пролетния сезон на 1988 г. През това време, неговата първа година на Еверест, той отново е нает през зимата от корейска експедиция и през пролетта от американска експедиция. Ограничените му познания за маршрута, липсата на опит и лошото време не му позволяват да стигне по-високо от 8500 м.

На 27-годишна възраст, по време на летния сезон през 1988 г. той се жени за Янг Чи, също от района на Таме и скоро се ражда първият им син – Тензинг Зангбу.
Екип на Френската армия наема Апа Шерпа за есенен опит на Дхаулагири през 1989 г., където той се изкачва и става добър приятел с Бабу Чири Шерпа. По време на тази експедиция лошите атмосферни условия преобладават и след като двама шерпи изчезват в лавина, експедицията е прекатена. Апа днес с широка усмивка си спомня как не искал да скочи в тандем с парашут по време на тази експедиция. Ален Естев,  превъзходен парашутист и алпинист се нуждаел от допълнителна тежест, за да направи скока възможен от най-високата точка, която достигнали в планината.
-         “Изкачване на върхове – да, летенето от върха – не е възможно .. Аз му казвах …не, не, нееее…”

В края на същата година,  друг корейски опит пропада, заради студената зима на Еверест, когато Апа и Сунгдаре Шерпа (най-силният Шерпа по онези дни) са сред екипа носачи.
По онова време се ражда и Пемба Нурбу, вторият син на Апа.

Следващата пролет, експедиция на Непалската армия отстъпва от Южния маршрут на Еверест. Докато са в Лагер II, Роб Хол, съзнавайки силата на Апа го кара да помогне на Kiwi Expedition. Той се съгласява, само след като е приета молбата му първо да се върне вкъщи, за да види съпругата си и двамата си сина.
През същия този ден, Апа се връща от Лагер II до Таме за няколко часа (обикновено отнема 3-4 дни), прекарвайки нощта у дома и се връща в Базовия лагер следващия следобед.
18 дни по-късно, Роб Хол, Гари Бол, Петер Хилари и Апа ще достигнат връх Еверест за първи път. Денят е 10 май 1990 г.
Няколко месеца по-късно Янг Чи ражда първата им дъщеря Анг Ними.
През пролетта на 1991 г., Апа се включва в експедиция на Шерпи, с която изкачва върха за втори път с Пийт Атанс от САЩ, Анг Темба и Сонам Денду от село Кумджунг.
Две години след тяхното първо успешно изкачване Роб Хол и Апа отново достигат върха на 10 май, по време на първата комерсиална експедиция на Роб, но много по-важно е, че двамата стават много близки приятели. През есента на същата година започва работа в Сирдар, като управител на екипа носачи и отново изкачва Еверест с експедиция от САЩ.
През пролетта на 1993 г., докато е нает от Тод Бърлсън от САЩ той изкачва Покрива на планетата с Уоли Берг за пети път в рамките на три години.
Не се връща на върха до есента на 1994 г., когато го изкачва с японеца Михара. Следващата пролет, достига върха отново с Брад Бъл от САЩ,  Томи Хайнрих от Аржентина и брат си Анг Рита, ставайки първите братя в историята, изкачили заедно Еверест.

Скоро след това, Апа започва строежа на голяма къща в Таме и там се ражда втората му дъщеря Дава Янг Чи. Роб Хол го пита няколко пъти да дойде и да работи с него по време на трагичния сезон на 1996 г. Апа отказва, следвайки молбата на съпругата си да завърши къшата и да остане със семейството си, преди да се върне в планината.

Анатолий Букреев го наема за Индонезийска експедиция през 1997 г., когато той достига върха за 8-ми път от осем опита. През есента на същата година, отива за пръв път от северната страна на Еверест като сердар на швейцарска експедиция. Апа и още един от алпинистите достигат 8700 м. в много дълбок сняг, който забавя походката им. След настояване на Апа швейцарският алпинист се спуска със сноуборда си малко под върха, докато смаият той остава на висоико и усопява да слезе до 7000 м., едва след като Стефан Шафтер му оказва помощ. Това е първият път, когато Апа не успява да изкачи върха от 1989 г. Той се връща отново от север през 1999 г., когато изкачва Еверест отново. По време на пролетните сезони през 1998 и 2000 г., той е носач в две еко експедиции, водени от Боб Хофман от САЩ,  когато става единственият човек в света, изкачил върха повече от 10 пъти…

Текст: Върхове

65-годишната Нанси Норисън от Флинт, Мичиган има амбициите да стане  най-възрастната американка, изкачила Еверест. По този начин тя ще се запише в рекордите на Гинес два пъти, тъй като ще стане и най-възрастната жена на планетата, изкачила седемте континентални първенци.

Не е чудно, че Норисън отново желае да изпита границите на човешките възможности. За близо 20 години, като координатор на групови трейнинги в Здравен и Фитнес център Хърли, тя е извършила 26 изкачвания от 1998 г. насам. Норис има в актива си скални изкачвания, изкачвания по лед, гмуркане, колоездене, километри преходи, параглайдинг, бънджи скокове, ски спускания. Голфът е най-заседналият спорт, който практикува бабата на 4 внуци.
“Катеренето е начин да се стремя към постигането на все по-високи цели и освен това е част от личната ми мисия да привлека вниманието на американците към необходимостта да водят по-здравословен начин на живот и да бъдат активни,” отбелязва Норис. “Искам да покажа на хората от всички възрасти, че може да бъдеш отговорен към здравето си, може да се презаредиш с енергия и да поемеш позитивна промяна и така да се радваш на живота.”

Според Норис 65% от възрастните американци и 16% от децата  са с наднормено тегло.
“По моя си начин, искам да покажа на американците от всички възрасти, че когато поемеш нещата в свои ръце, няма граници, които не могат да бъдат преодолени. Независимо дали катериш планини или караш велосипед с децата си, активността е жизненоважна да се радваш на добър живот.”
Започвайки през 2001 г., Норис успешно е изкачила най-високите върхове на шест континента. Еверест в Непал, Азия, е последния останал неизкачен от нея, за да се запише сред покорителите на континенталните първенци. През 2001 г., Норис достига Базовия лагер от северната страна на Еверест. По-късно същата година, катерач пада и загива пред очите й на Монч в Швейцария.

Текст: Върхове

Марк Джоузеф Инглис e планинар, изследовател  и мотивационен говорител. През 2006 година стана известен къто първият в света човек, покорил Еверест с два изкуствени крака. Успехът бе съпроводен и с огромна трагедия….

Роден е на 27 септември 1959 г. в Нова Зеландия. Започва работа като професионален планинар през 1979 г. и като планински спасител в Национален парк Маунт Кук. През ноември 1982 г., Инглис и партньорът му Филип Дул са блокирани в ледена пещера на Маунт Кук (3764 м.) за 13 дни, заради силна снежна буря. Спасяването на двамата алпинисти е тема номер едно в Нова Зеландия. Краката и на двамата мъже измръзват, докато чакат спасителите. Налага се краката на Инглис да бъдат ампутирани от коленете надолу. Той се връща на Маунт Кук през 2002 г. и достига успешно върха на 7 януари. Атаката на върха през януари 2002 е документирана във филма No Mean Feat: The Mark Inglis Story.

През 2003 г., Инглис получава новозеландския Орден за заслуги в знак на признателност за мотивация на хората в неравностойно положение. На 27 септември 2004 г., той успешно изкачва Чо Ойю с други трима алпинисти, като става вторият в света човек с два ампутирани крака, който изкачва осемхилядник.

На 15 май 2006 г., след 40 дни изкачване, Инглис става първият човек с два ампутирани крака, който изкачва Еверест. Докато се аклиматизира на височина 6400 м., фиксираното въже се къса, в резултат на което Инглис пада и чупи една от протезите си в средата. Тя е поправена временно с подръчни средства, докато е донесена резервна от базовия лагер. Експедицията на Инглис на Еверест е документирана от Дикавъри Ченъл в сериала Everest: Beyond the Limit.

Изкчването на Инглис е помрачено от скандал. Докато изкачва Еверест, той попада на умиращия под върха британски катерач Дейвид Шарп, но продължава към върха. Шарп умира. Инглис е подложен на остри критики от цялата планинарска общност за решението да не окаже помощ. Сред основните му критици е и първопокорителят на Еверест сър Едмънд Хилари, който казва, че би зарязал всеки опит за атака на върха, за да помогне на изпаднал в беда приятел алпинист. Инглис отхвърля критиките, като посочва, че решението е било взето от ръководителя на експедицията Ръсел Брайс, който е бил в базовия лагер. Твърди също, че “при нещастен случай на 8500 м. е изключително трудно да останеш жив.”. Смята опитите за спасителна акция на подобна височина за безполезни. Получава подкрепата на едва няколко алпинисти.

Марк Инглис се дипломира в специалност Хуманна биохимия от Университета Линкълн Нова Зеландия и е изследовател на Левкемията. Инглис е колоездач и носител на сребърен медал на дистанция 1 км. от Параолимпийските игри в Сидни през 2000 г. В момента живее в Хамър Спрингс, Нова Зеландия, със съпругата си Ан и трите им деца.
Освен това Инглис е посланик на добра воля в Еврест Рескю Тръст, създател е и на новозеландския  благотвореителен тръст Limbs4All. Разработил е и редица спортни напитки и енергийни гелове с марката PeakFuel.

Текст: Върхове

Експедиция на Университета в Торонто проучи причините за смъртните случаи на Еверест, които правят най-високия връх на планетата едно от най-опасните места на света.
Изненадващите открития на експедицията разбиха представите, че преобладаваща причина за смъртните случай под покрива на планетата са лавини, падащ лед и белодробен оток и посочиха, като главен виновник внезапното влошаване на времето.

“Ние знаем, че изкачването на Еверест е опасно, тъй като тук са загинали над 200 души, но никой преди нас не е проучвал причините за тези смъртни случаи,” заяви професор Кент Мур от Университета в Торонто. “Сега знаем с много по-голяма сигурност, кои фактори играят по-важна роля и кои не.”

Експедицията, съставена от северноамерикански и британски експерти по медицина, психология и метеорология  проучи смъртта на 212 души, загинали на Еверест в периода 1921 и 1996 г. Сред техните ключови открития, публикувани в Бритиш Медикъл Джърнъл, са:
•    За 86-годишен период смъртните случаи на алпинисти над Базовия лагер на Еверест е 1.3%. Tова е много повече, отколкото при други високи върхове.
•    При смъртните случаи над 8000 метра, няма такива, причинени от височинна болест.
•    Умората, късното изкачване на върха и падане са най-характерни за загиналите точно под върха.
•    Повечето шерпи са загинали на по-ниска височина, докато алпинистите на височина над 8000 м., обикновено при слизане.
•    Типичната експедиция на Еверест обикновено продължава 60 дни, но повече от 80% от смъртните случаи са станали в деня на атака на върха или деня след нея.
•    Острото вошаване на времето е изиграло роля при 25% от смъртните случаи.
Целта на експедицията е да бъдат направени изводи за смъртните случаи и тяхното избягване при бъдещи изкачвания на Еверест.

Текст: Върхове

Най-авторитетната награда в областта на алпинизма Златният пикел /Piolet d’Or/ се завръща тази година, след едногодишно прекъсване, което се наложи заради търсенето на нов формат и критерии за оценка на призьорите. Датиращите от 1991 г., ежегодни награди Piolets d’Or—вече в множествено число—ще бъдат раздадени отново в края на април в рамките на Международния планинарски фестивал.

Церемонията по връчването на призовете през 2008 г. беше отложено, заради критиките на голям брой топ алпинисти, включително и носители на наградата. От тогава, под ръководството на Кристиян Тромсдорф, ко-президент на френската Groupe de Haute Montagne (GHM), критериите за раздаване на Piolets d’Or бяха значително променени.

Тази година, журито ще има възможността да избира няколко “победители” от урната с крайните номинирани. В допълнение, по един катерач всяка година ще бъде отличен със Златен пикел за цялостен принос в алпинизма. В журито няма да има представители на спонсорите на церемонията, включително на GHM, списанията Vertical и Montagnes и на градовете Шамони, Франция и Курмайор, Италия. Досегашната доминирана от французите церемония ще бъде провеждана в две държави—Франция и Италия, а  журито ще бъде мултинационално. Председател на оценяващата комисия тази година ще бъде британецът Дъг Скот.

Новите Piolets d’Or наблягат на алпинизма с икономия на екипировка. В условията е записано “В съвременното планинарство, въпросът за стил и значимост на изкачване е водещ над постигането на целта сама по себе си….

Piolets d’Or хвърля светлина върху иновативните и изкачени на границата на възможното нови маршрути, с употребата на минимално количество екипировка.” За трудност, журито ще се произнесе в три категории: за хора (включително носачи и други местни наемници); за екипировка; и за бъдещо поколение планинари.

Текст: Върхове

Височинната болест се характеризира с няколко синдрома, които могат да се проявят при неаклиматизирани хора скоро, след като се изкачат на голяма височина. Тази болест обикновено се появява на височина над 2500 м., но може да се забележи дори и под 2000 м.  Има три вида височинна болест.
•    Остра височинна болест (AMS).
•    Височинен мозъчен оток (HACE).
•    Височинен белодробен оток (HAPE).
Други прояви на височинната болест включват
•    Височинно периодично дишане.
•    Височинна ретинопатия (HARH).
•    Хронична планинска болест.
•    Неостра височинна болест.

Влиянието на височината върху човешкото тяло е породена от липсата на достатъчно кислород, който е жизненоважен за нормалното функциониране на организма.  Основните прояви на хипоксията (недостатъчно количество кислород) са нарушение на физиологичните и менталните функции и съня.
След като се изкачите на голяма височина се наблюдава понижение на атмосферното налягане и разреждане на кислорода. На височина 3000 м., нормалната надморска височина на много ски-курорти, налягането и кислорода са около 70% от измерените на морското равнище. На 5000 м. кислородът е разреден до 50%. На върха на Еверест – 8848 м.  кислородът е едва 29%.

Аклиматизацията е процес на адаптация, който позволява на хората да се приспособят към голямата надморска височина. Tова е важен пример затова как човешкото тяло може да отговори и да се приспособи към враждебна среда.  Процесът на аклиматизация започва веднага, след пристигането, но изисква няколко дни, за да бъде забелязана адаптация и няколко седмици, за да бъде завършена. За алпинистите, които ще се изкачват на голяма надморска височина е необходим повече от месец, за да се аклиматизират напълно.  Хипервентилацията е най-важната характеристика в процеса на адаптиране. Наблюдава се задълбочено и учестено дишане.  Дишането се учестява до пет пъти. Друг адаптивен процес е полицитемия или увелиаване на червените кръвни телца.  Това се случва след седмици. Други фактори включват промени на киселинна основа със загуба на бикарбонат или фундамент от бъбреците. Способността за аклиматизация може да се подобри с изкачвания на височина в продължение на години. Хималайските алпинисти забелязват подобрение в симптомите и физическото си състояние с всяка следваща експедиция.  Погрешно е схващането, че аклиматизационният процес изчезва напълно или, че хипоксията на голяма височина може да бъде преодоляна напълно с аклиматизацията. Например, при достигане на 4000 м. тялото е на 80% от възможностите си, докато след двуседмична аклиматизация достига 85%.
Хората над 50 г. са по-малко податливи на височинна болест.  Жените са еднакво предразположени към AMS, но по-устойчиви на HAPE.  Физическата подготовка не защитава от височинна болест, въпреки че пълнотата може да се окаже рисков фактор.  Медицински състояния, като лека хронична обструктивна белодробна болест, високо кръвно налягане, коронарна артериална болест и диабет не оказват влияние върху податливостта на височина болест. Генетичните заложби на организма играят по-важна роля.

ОСТРА ВИСОЧИННА БОЛЕСТ
AMS е най-често срещаната височинна болест. Може да засегне 40-50% от хората, които се изкачват на 4200 м. Проявявала се е дори при височина под 2000 м.
AMS се характеризира с главоболие, при неаклиматизирани хора на височина над 2500 м., заедно с някой от следните симптоми: анорексия, гадене, повръщане, безсъние, световъртеж, отпадналост или умора. Симптомите се развиват за 2-3 ч. и обикновено отминават до 2-3 дни.
Причината за AMS не е установена.  Мозъчен оток и повишено налягане на цереброспиналната течност са сочени като причинители, но последните медицински проучвания не потвърждават това. Установено е също, че налягането на цереброспиналната течност не се променя.
Свободните радикали в кислорода също са посочвани като причина и има някои предпоставки да се счита, че антиоксидантите могат да помогнат.
Други състояния, които могат да бъдат объркани с AMS включват мигренозно главоболие и дехидратация. Добро лечение е изпиването на поне литър течност и приема на леко болкоуспокояващо като аспирин, ибупрофен или парацетамол. Ако симптомите отшумят бързо, вероятно не става въпрос за AMS.
Най-добрата превенция от AMS е бавното изкачване.  Популярното правило на палеца сред планинарите е, че над 3000 м. всеки следващ ден височината не трябва да надхвърля 300 метра повече. Това се счита за консервативно и повечето алпинисти изкачват от 400 до 600 метра за ден. На всеки изкачени 600 до 1200 м. е необходим ден почивка. Дори краткото излагане на голяма височина осигурява известна защита срещу AMS.  Ако бързото изкачване е невъзможно, полезни са acetazolamide или Diamox.  Необходимата доза е 250 mg два пъти дневно.  Diamox не трябва да се прилага при хора с алергия към сулфонамиди.   Приемът на Diamox трябва да започне 24 ч. преди изкачване и да продължи 2-3 дни след достигане на максималната височина. При пациенти, алергични към Diamox се приема dexamethasone в доза от 2 mg на всеки 6-8 ч.
Лечение на AMS
•        Слизането е лечебно, но обикновено не е необходимо.
•        Допълнителният кислород е много полезен, но също не е необходим.
•        Почивка и избягване на следващи изкачвания до отшумяване на симптомите.
•        Прием на Acetazolamide или Diamox по 250 mg 2-3 пъти дневно.
•        Прием на Decadron по 4 mg четири пъти дневно вместо Diamox или заедно с Diamox при остра форма на AMS.
•        Помнете, ако приемате Decadron, изчакайте най-малко 18 ч. след последната доза, преди да продължите изкачването.
•        Прием на болкоуспокояващи като парацетамол, ибупрофен или аспирин.
•        Прием на Ambien за лечение на безсъние.  Ambien не подтиска дишането  на голяма височина (това не е доказано с клинични тестове).
ВИСОЧИНЕН МОЗЪЧЕН ОТОК (HACE)
HACE се счита за последната фаза на AMS.  HACE се определя като начало на атаксия (нарушен баланс и невъзможност за координиране на мускулите), нарушено съзнание или и двете при AMS или HAPE.  Трудно е да се определи процентът на засегнатите, но е около 1 до 2% от хората, изкачили се на височина над 4800 м.
Симптомите на HACE са посочените симптоми на AMS плюс обърканост, халюцинации, намалено ниво на съзнателност, последвани от кома.  Жестовете са особени. Наблюдава се некоординираност на движенията. Помолете човека да опита да върви под права линия.
Лечение на HACE
•        Случаят е спешен.
•        Незабавно слизане!!!
•        Кислород.
•        Еднократен прием на Decadron 8 mg и по 4 mg на всеки 6 часа.
•        Ако е невъзможно незабавното слизане, много полезно е хипербарично третиране.

ВИСОЧИНЕН БЕЛОДРОБЕН ОТОК (HAPE)
HAPE може да бъде с фатален изход и е причинител на повечето смъртни случаи от височинна болест.
HAPE е подобен на AMS в съотношението на заболелите. До 10% от изкачващите се бързо на 4500 м. страдат от  HAPE, докато при постепенно изкачване процентът спада до 1-2%.  50% от заболелите имат и AMS, а 14%  и HACE.  HAPE може да бъде наблюдаван и при жителите на селища на голяма височина, които слизат на ниска височина и отново се връщат на високо.
HAPE обикновено се проявява през втората нощ на голяма височина и по-рядко до 4 денонощия след изкачването.
Доминиращият симптом е диспнея или учестено дишане. Често се появява суха кашлица, която постепенно се усилва с храчене на кръв. Сърдечният пулс и дишането се учестяват и се появява лека треска. При преглед на белите дробове могат да бъдат открити хрипове.  Наблюдава се и ниска кислородна сатурация.
Както и при AMS, най-добрата превенция на HAPE е бавното и постепенно изкачване. Алпинистите и планинарите с предишни прояви на HAPE могат да приемат prophylaxis с nifedipine или Procardia 20 mg на всеки осем часа.  Инхалациите със Salmeterol или Serevent също са ефикасни при проява на HAPE.
Лечение на HAPE
•        Слизане, слизане, слизане!
•        Стоене на топло. Студът повишава белодоробното артериално налягане и влошава HAPE.
•        Кислород.
•        Еднократно вдишване или сдъвкване на Nifedipine 10 mg и по 20 mg на всеки 6 до 12 часа.
•        Хипербарично третиране.

ВИСОЧИННО ПЕРИОДИЧНО ДИШАНЕ
Това е честосрещан феномен. Обикновено се проявява по време на сън. Тази форма представлява спиране на дишането до 15 секунди. Може да се събудите от недостиг на въздух.
Прием на Acetazolamide или Diamox от 125-250 mg през нощта могат да предотвратят симптомите.

ВИСОЧИННА РЕТИНОПАТИЯ (HARH)
Не е необичайно състояние при височина 4200 до 4500 м. Обикновено е асимптоматично. Обикновено не уврежда трайно зрението, но понякога може да причини замъгляване. Състоянието се подобрява от самосебе си.
ЗАБ! Тази статия е информативна и не може да служи като база за поставяне на диагноза и предписване на лечение!

Текст и снимки:www.everestnews.com; Превод: Върхове