Очарователният подземен свят  очаква твоите открития. Открий от какво се нуждаеш и как да снимаш в тъмнината със съветите на водещ пещерен фотограф.
Работа в тъмнината
Пещерната фотография по своята природа, ограничава броя на хората, които я практикуват. Не трябва да се страхуваш от тъмно или да страдаш от клаустрофобия, нито да се притесняваш от факта, че ще се нацапаш. В много пещери трябва освен това да бъдеш добър пещерняк, също така добре да боравиш с въже. Тези факти ще отсеят около 99% от хората.
На върха на всичко това е необходимостта от специализирана екипировка. Замърсяванията и влажността в пещерите могат да увредят фотопарата ти. Най-добре е да оставиш скъпата техника у дома и  да вземеш добрия стар механичен апарат, който не си използвал от години.
Пещерната фотография е сложно начинание. Най-големият проблем е, че ще работиш при почти пълна тъмнина. Осветлението на каската ти е чудесно за близката зона около теб, но е безкрайно недостатъчно за фотография. Ако се опитваш да заснемеш големи образувания, особено, ако те са извън границите на осветлението ти, задачата може да се окаже почти непосилна. Композицията се прави чрез напипване. Фокусирането може да бъде наистина трудно. Поставянето на осветление може наистина да изглежда лесно решение, докато не се върнеш вкъщи и не откриеш отблясъци или недоекспонирани части на снимките си. По това време вероятно вече ще бъдеш на километри от пещерата. Схващаш разочарованието, нали……
Какво е необходимо?
Фотоапарат
Повечето пещерни фотографи обичат да носят стари фотопаратаи, като Nikon FEs или Olympus OM-1s. Това не е защото, те не могат да си позволят скъпа техника. Тези апарати са по-устойчиви на износване и могат да издържат на влага. Настъпването на електронните фотоапарати замени по-старите модели карайки пещерните фотографи по света да недоволстват. Независимо, че твоят фотопарата е добре запечатан в непропусклив контейнер с изсушаваща вътрешност, шансът е голям, той да се овлажни в пещерата.
Експозиция
При пещерната фотография, има наистина само няколко настройки на скоростта на затваряне, които са важни за нас – 1/125sec, 1/30sec и B настройка. Единственото изключение е, когато снимаш във входа на пещера и се опитваш да използваш външната светлина като част от осветлението. Скоростта 1/125sec е най-бързата скорост на затваряне, която повечето фотоапарати синхронизират със светкавицата. При по-бързи скорости, бързото затваряне създава риск от заснемане само на половин изображение, заради по-бавното сканиране от страна на фотоапарата. 1/125sec работи перфектно, когато използваш допълнителна светкавица, тъй като тя е достатъчна, за да замрази движението на някой ходещ с каска с осветление (по-бавните скорости ще доведат до мъглявост на изображението) докато продължителността на светкавицата се измерва на около 1/30,000sec.
1/30sec се използва, когато работиш с допълнително осветление с крушка (да, пещерните фотографи често го използват!) Крушките, въпреки че често са считани за архаична осветителна система са страхотни за пещерна фотография по много причини.  Те имат има пълнител, който трябва да пламне, за да даде светлина. Обикновено 1/30sec се изисква за пълно възпламеняване, извличайки максималната светлина. По-бързите скорости са загуба на потенциала на крушката.
B-настройката не се изпозлва толкова често, колкото предните две, но все пак има прилобжение в пещерната фотография. Рисуването със светлина е една техника. При това, се рахождаш из пещерната зала насочвайки светкавицата към различни места за да изградиш осветлението. B-настройката може да бъде използвана и с други техники, като ръчно пускане на светкавиците. Дългите експозиции със замъглено осветление, също са възможни с B-настройка.
Филм
Изборът е субективен и всеки има любима марка. Повечето пещерни фотографи изпозлват филм ISO 200. По-бавната скорост  ограничава възможностите ти със светкавицата, а по-виската скорост прави проблем с контраста и яркостта.
Осветление
Без съмнение, осветлението е най-важното за пещерната фотография. От значение е не само количеството светлина, но и източника, посоката и броя на осветителните тела. Може просто да си тръгнеш, ако смяташ да използваш дневната светлина във входа или да снимаш на електрическо осветление в благоустроена пещера -  и двата източника имат своите проблеми.
Пещерните фотографи най-често изпозлват светкавица за начална светлина, следвана от крушка като втори източник. Всеки от тях има своите предимства и недостатъци. Светкавиците са евтини, зависими и осигуряват достатъчно светлина за повечето работи. В допълнение, те се презареждат сами и могат да бъдат използвани за много снимки без да пренастройваш за всяка от тях.
Крушките от всички форми и размери се използват от много пещерни фотографи. Има няколко причини поради което те не са тотално заменени от светкавиците –имат по-висока осветителност. Когато снимате голяма зала, не позволяват отражения. Те също дават по-широка дъга на светлина. Светлинният поток на повечето светкавици е твърде тесен лъч, докатокрушката може да разпръсне светлина на 180 градуса (или дори на 360). Това е предимство в някои ситуации. Накрая, светлинният поток е по-бавен, което може да даде по-мека поява ако снимате влажна пещера. Недостатъците са в ограничения ресурс (спрени са от производство преди години), освен това крушките трябва да бъдат заменяни ръчно след всяка снимка. Трябва да притежаваш и специално устройство за работа с тях.
Аксесоари
Някои аксесоари са необходимост за сериозна пещерна фото дейност. Стативът е много ценен по ред причини. Още по-важни са дистанционните ел. превключватели, които се прикачват към всяка светкавица, разположена в твоята пещерна фото-зона. Светкавицата на апарата ти изпраща сигнал на всички светкавици да светнат при снимане. По този начин, те всички се синхронизират и дават перфектна експозиция. Това помага да се елиминира и нуждата от статив.
Снимане в тъмнината
Дори и цялото оборудване на света не е достатъчно, за да си добър фотограф и това важи с най-пълна сила и под земята. Дори Ансел Адамс, един от най-добрите фотографи в  света, пробва да снима в пещера в Ню Мексико само веднъж и получи наистина разочароващи резултати. Като всяка друга форма на креативно изображение, отнема време, търпение, подготовка и малко добър късмет да се научиш и да натрупаш опит. Стартирай постепенно,без големи очаквания.
Ако нямаш търение да четеш повече тази статия, запомни това: Вградената светкавица на апарата ти е безполезена почти за всяка снимка в пещерата, освен като допълнение към останалото осветление. Повечето вградени светкавици са разработени за употреба в малки зони където има отражаеми повърхности, за да усилят околната светлина. В най-добрия случай, те са добри за допълваща светлина. Ако някога си оглеждал спецификациите й, светкавицата има номер 30 (ISO 100/ft). Това я прави наистина безполезна за пещерите. Пещерата, освен в редки случаи, в които стените са бели, ще погълне светлината.
Втората причина да не зависиш от вградената светкавица за осветление е, че тя дава много плоско,безжизнено изображение. Извън причиняването на ужасните червени очи на хората, изображението няма да покаже нито една от чудесните извики на формите, сенките и знаците, които очите ти виждат. С една дума ‘изключи светкавицата на фотопарата си!’
Единичните светкавици  все още могат  да бъдат използвани с голям успех. Ако просто я поставиш настрани, само на няколко стъпки от мястото, което заснемаш, резултатите рязко ще се подобрят. Това е така, защото се създава сянка и чувството за триизмерност, всичко, което прави твоята снимка по-приятна за окото.
Тук е мястото да спомена кадрирането на експозиция. Няма значение колко добър пещерен фотограф си станал, никога няма да получиш  правилното осветление от първия път. Повярвай ми, цената на филма е нищо в сравнение с разходите и труда да заснемеш подземните снимки.
Експериметирането при употребата на единична светкавица  е много ценно усилие. Ако се опиташ да преместиш светкавицата на апарата на дясно, сега опитай от ляво на обекта. Ако изпозлваш статив, премести го на 90 градуса на дясно или ляво за силно странично осветяване. Сега опитай зад и под обекта или директно над него. Няма нито един правилен начин, по който да осветиш изображението, само вариации, които дават различни резултати.
Ако имаш възможност, оборудване и време може да опиташ да добавиш втора светкавица. Тя може значително да промени снимките. Забележи, аз не казвам ‘подобри’, тъй като единична светкавица може да бъде достатъчна, без допълнение от втора светкавица.
Второто осветление може да бъде използвано като допълваща светлина с по-малко мощност или с еднаква мощност, за да помогне да осветиш обекта. Експерментирането е небходимо. Добрият ефект може да бъде създаден със силно задно осветление на обекта, като задната светлина създава леко изгорени ъгли.
С време и знания, може да добавиш още светлина. Понякога двойка силни светлини могат да бъдат използвани само да осветят сцената, а по-слаба светлина може да бъде използвана за поставяне на човек в кадъра.
При всички случаи трябва да запомниш, че ти осигурявате цялото осветление за симката. Може да бъде  много разочароващо, когато проявиш филма и осъзнаеш, че не си успял да осветиш малка зона, която сега стои като блестяща черна дупка.
Мигновенни снимки
От години пещерните фотографи зависят от своята интуиция добита от десетки пропаднали снимки, за да се научат как да ги осветят. Някои фотографи използват техника, наречена ‘умствен Полароид’, за да прегледат своята снимка. Това е метод, при който затваряш очите си за около 10 сек., преди да направиш снимката, отвори ги непосредствено преди да  светнат светкавиците, след това отново ги затвори бързо. В ретината ти остава леко размазано лилаво за около 5 сек., след изгасването на светкавицата. Въпреки че няма да видиш детайлите, може да прецениш дали няма пре- или недоекспонирани кадри в експозицията, които се нуждаят от внимание. Методът не е перфектен, но ми е спестил много изхабени пози.
Стъпка нагоре от това е употребата на апрат Полароид като допълнителен към твоя апарат. Веднъж, след като настроиш интуивно експозицията, може да направиш снимка с Полароид и да видиш резултатите в аванс, преди да използваш основния си филм. Същата работа може да ти свърши и евтин цифров апарат.
Някои неща, които да опиташ
1 Пещерната фотография не е само снимане на красиви образувания; а далеч повече. Някои форми могат да бъдат далеч по-интересни.
2 Използвай осветлението креативно.
3 Изпозлвай по-широко осветление.
4 Снимай хора, облечени в ярки цветове. Калният екип трудно привлича погледа.
6 Изпозлвай крушка за осветление при заснемане на водни повърхности.
7 Големите зали предполагат повече светлина. Заснемането им изисква разполагането на няколко осветителни тела.
8 Заснемането на хора в статична поза е скучно. Нека пещерняците вършат обичайната си работа.
9 И в края, помни, че снимаш в пещера. Докосването до образуванията може да бъде фатално за тях!
Текст: Питър Джоунс; Превод: Върхове

Завърши републиканската пещерна експедиция “ЕМЕН-2009″, организирана от спелео клуб “Приста”. С нея беше отбелязана 53-годишнината от началото на организираното пещерно дело в Русе.

Подземният дворец в Троана

Клуб „Приста” изследва Еменския карстов район от 1982 г, но не всеки сезон се откриват нови пещери или нови части в тях. Сполуката идва рядко и то след дълъг и упорит труд.
В протеклата експедиция едва на третия ден дойде откритието на нова пещерна система.
В крайните части на “Русе-217″, най-дългата и сложна пещера в района, Теодор Кисимов успя да изкачи и екипира с въже 20-метрова вертикална стена. От „комина” над нея пада вода, която надолу се разпръсква като дъжд. Оказва се, че този водопад идва от по-високо разположена, непозната до сега пещерна система. След 12-часова работа беше открит нов, трудно достъпен район от пещерата – с река, красиви синтрови прагове и езера.

Необичайното в нея е, че за разлика от останалите пропастните пещери, при които се влиза отгоре надолу, тук е обратното: подходът е като при алпинизма – от долу нагоре.
При повторното влизане в новооткритите части групата на Теодор картира 150 м галерии, без да се достигне техния край. През следващия месец ще бъде организиран екип, който да продължи проучването и картирането на новите галерии. Предстои те да получат и име от откривателите си.

Освен в “Русе-217″, участниците в ескпедиция “Емен – 2009” работиха в пещерата „Троана” и в Понор №218. Формираните четири групи влязоха с различни задачи в тях.
В „Троана” Йордан Йорданов и Диана Стефанова картираха 120-метрова водна галерия. От нея 50 м са полусифон – тесен, запълнен с вода проход, в който има само наколко сантиметра въздух под тавана. Това е връзката от предните широки части на „Троана” към вътрешната й, малко позната половина.

Продължи разчистването на Понор №218. Достигна се дълбочина от -12 м, от където започва хоризонтална галерия. За съжаление – все още тя е непроходима. Тук откритието е предстоящо, проучващата група е „на една ръка разстояние” от бъдеща нова пещера в Еменския район.

Въпреки лошото време, всички участници положиха максимални усилия и работиха здраво за успешния финал на експедицията. А тя и откритията се случиха и благодарение на финансовата подкрепа на Туристическо Дружество „Приста”, част от което е русенския пещерен клуб.

Текст: Сашо Попов, снимки: СК “Приста” – Русе

53–тия си рожден ден русенския спелео клуб „Приста” ще отбележи с републиканска експедиция „Емен – 2009”, която ще стартира на 14 октомври. Пещерняци от различни български спелео клубове ще се съберат в района на Еменската пещера, за да отбележат годишнината на русенските си колеги, но и да продължат изследванията на този интересен карстов район.

Излизане от пещерата Троана – с. Емен
снимка: Д. Бадинова

В далечната 1956 г. ентусиазирана група млади хора от Русе създават секция по пещерен туризъм, която по-късно прераства в пещерен клуб. Под ръководството на д-р Георги Икономов, първият  му председател, младите изследователи започват проучвания в най-голямата пещера в района – „Орлова чука”. Направена е първата й карта. Изследвани са и множеството по-малки пещери, ниши и скални манастири в Поломието.

Откриване на републиканска експедиция пред Орлова чука 1967 г.
снимка: Е. Унджиян

През следващите 25 години клубът се изгражда и развива, ръководен от Иван х.Иванов, Е. Унджиян, С. Стефанов и заема водещо място сред пещерните клубове в страната. Продължава изследването на карста по Русенски Лом и притоците му. „Орлова чука” достига 10 км дължина. При по-значими пещерни находки се работи съвместно със специлисти от Русенския Исторически Музей. Правят се спелеозооложки, спелеоклиматични и археологически изследвания.

Международен спелео сбор в Словакия 1986 г.
снимка: Св. Лисичков

През 80-те и 90-те години на XX в. СК „Приста” разширява дейността си в още  два карстови района – Еменският, край В.Търново и „Стенето” – над гр. Троян. Там пещерите са предимно водни и пропастни, което прави изследването им още по-значимо. Открити и картирани са много нови пещери, две от които носят имената „Русе” и „Приста”. Водещ изследовател и картировач по това време в клуба е Камен Димчев.

През последните години, с отварянето на границите и възможността за пътуване по света, русенските спелеолози регистрираха и сериозни международни постижения. Теодор Кисимов работи в международни изследователски експедиции и достигна до дъното на двете най-дълбоки пропастни пещери в света – „Вороня-Крубер” (-2191 м) и „Снежная” (-1753 м).

К. Стоилов и Т. Кисимов на дъното на най-дълбоката пропаст в света Вороня-Крубер 2005 снимка: Т. Кисимов

Наред с майсторските постижения, в спелео клуб „Приста” продължава и  „обикновената” дейност – провеждане на курсове за обучение на пещерняци, запознаване на младите колеги с работните карстови райони на клуба. Вече трета година се провежда фотоконкурс „Пещерите и ние” и Кинопанорама за планини, екстремни спортове и приключения. С цел популяризиране на спелеологията СК „Приста” активно работи с ученици и студенти.

Клубът на пещерняците е част от ТД „Приста”. С осигурената материална база за практикуване на спелеология и помещение за клубни сбирки, а до голяма степен и с ежегодната финансова подкрепа на туристическото дружество, спелео клубът продължава уверено  в своето второ 50-тилетие. С опита и мъдростта на по-възрастните, с ентусиазма и енергията на младите,  СК „Приста” е сред организациите, издържали проверката на времето и доказали се чрез работата си.

Автор: Сашо Попов, председател на ПК „Приста” – Русе
Снимки: архив на ПК „Приста” – Русе

От  8 до 16 август 2009 г. спелео клуб „Приста” – Русе беше организатор на международна спелео експедиция с участието на пещерняци от молдовския клуб ”Абис” и украинския „Троглодит”.

Целта на проявата беше запознаване на гостите с големите водни пещери на България. Участниците  посетиха  района на Крушунските водопади, където се намират едни от най-впечатляващите подземни кухини с  реки и езера в тях. Те имаха удоволствието да  преминат с надувни лодки, по дългата 1300 м. пещерна река в Бонинската пещера, да се изкачват по синтровите прагове на пещерата Водопада, да плуват с неопренови костюми във водите на пещерата Урушка маара.

Освен в района на с. Крушуна, бяха посетени и „Деветашката пещера”, „Проходна” и разбира се – „Орлова чука”.

След успешната съвместна работа, русенските спелеолози получиха покана от гостите, да се включат  в изследването на една от най-големите пещери в света – „Золушка” („Пепеляшка”), която се намира в пограничните райони на Молдова и Украйна и е дълга 105 км.

Текст: Сашо Попов, снимки: ПК „Приста” – Русе

Гмуркайки се на около 192 м в огромната подводна пещера “Врело”, международен екип от водолази и спелеолози наскоро изследва подводната й част.

Тринадесетчленният екип, съставен от италиански, белгийски и македонски водолази, беше на мнение, че пещерата е по-дълбока от официалните данни, но трябваше да отмени десетдневната си мисия поради помътняването на водите от силните дъждове.

“Всички пещери са различни, те имат собствена морфология, но “Врело” е прекрасна, една от най-красивите, ако не и най-красивата пещера на Балканите,” казва италианският пещерен водолаз Луиджи Касати. “Ще се върна догодина, за да можем да продължим изследването.”
Входът на “Врело” е на около 1,5 км от язовира “Матка” на река Треска и образува каньон с езеро с площ от около 5 000 хектара. Надземната част на пещерата над входа се нарича “Сува” и там има сталактити и сталагмити.
Пещерата беше номинирана в тазгодишния конкурс за Седемте чудеса на света и достигна до полуфиналите.

През 2007 г. пещерата е класирана на 77-о място в списъка на най-дълбоките подводни пещери, след като е проучена от водолаза Марк Вандермьолен. Вандермьолен участва и в тазгодишния водолазен екип.

“Врело” се нарежда на 14-о място в списъка на най-дълбоките пещери, проучени от хора, а според някои тя може би е подценявана.

Най-дълбоката изследвана подводна пещера до момента е “Бушман Хол” в Южна Африка.
Министерството на икономиката на Македония отпусна около 1 300 евро за финансирането на експедицията, а министърът на икономиката Фатмир Бесими посети изследователите, като обеща допълнителни средства за популяризиране, проучване и опазване на пещерата.

Документалният филм за красотата на “Врело”, каньона “Матка” и видеоматериала от тазгодишните проучвания се подготвят и ще бъдат редактирани в Италия.
Пещерата се намира в каньона “Матка” близо до Скопие, който е известен с 1000-та си растителни вида, 20 % от които са ендемични, както и с различните видове пеперуди, които не се срещат другаде в Европа. В каньона има също лешояди, а понякога и белоглави орли, които са защитени от закона, за да се предотврати изчезването им.

Текст и снимки:  Зоран Николовски за Southeast European Times

В неделя, 22 март 1959 г., Оскар Хакет Нийл Мос, 20-годишен студент по Философия в Белиол Колидж, Оксфорд, е заедно с членове на Британската Спелеоасоциация, изследваща Пик Каверн, край Касълтън в Дербишър. Целта на експедицията е да премине през пасажа Пикъринг, за да достигне до края на пещерната система и да проучи новотокрита цепнатина в странична зала.

Достъпът до нея е истинско предизвикателство. Това включва преодоляване на Маки Дъкс – тесен, мокър лабиринт, който след дъжд, често се запълва с вода. След това се разтваря в широка галерия – сравнително лесен участък, който все пак изисква от пещерняка да преодолее серия от препятствия. Висок от едната страна, над стръмен, кален сипей е пасажът Пикъринг е дълъг, тесен тунел, който се преминава отасти на колене и отчасти в легнало положение. Той завършва с тесен завой и кален канал. Над него е Айхол, тесен отвор, през който човешкото тяло се промушва с усилие. Накрая, след преминаване през дълбок, пълен с кал басейн се достига търсената зала и цепнатината.
При достигането групата спуска стълба надолу и Мос поема по своя път в нейзвестното. Той не е осигурен, тъй като цепнатината е толкова тясна, че няма да му позволи да се плъзне надолу. Малко след 4 следобед  достига до спираловиден тунел, след успешното преодоляне, на който, му дава достъп до остатъка от шахтата. Достигайки този финален участък, се вярва, че е намерил скала, която спира достъпа по-нататък. След като не успява да я отмести Мос не може да се върне, заради ограниченото пространство. Оказва се блокиран на дъното на цепнатината. Към него е спуснато тънко въже. За нещастие, то не е достатъчно здраво, за да го изтегли и, въпреки че Мос успява някак си да се привърже към него, след три неуспешни опита се отказва.

Това причинява паника у младия пещерняк и го кара да опита да се изкатери нагоре сам, но така още повече се заклещва в теснината под спиралата. Той не може нито да извие краката си, за да достигне стълбата, нито да извие раменете си, за да премине няколкото жизненоважни сантиметри.

В това положение високото ниво на въглероден диоксид в теснината започва да оказва влияние върху тялото му и когато към него е спуснато по-здраво въже той вече е изпаднал в безсъзнание, като не може да го привърже към себе си. Въпреки самоотвержените опити на спасителите му, тялото не може да бъде изтеглено. Мос не идва в съзнание и във вторник сутринта е обявен за мъртъв. Баща му, съзнавайки, че спасителната операция застрашава още няколко човешки живота решава да остави тялото на сина си в теснината.

По-късно има опити за изваждането му, но въпреки че това се счита за технически възможно, много спасители вярват, че издърпването на тялото ще бъде нечестно спрямо семейството на Мос, което е избрало да не го види никога повече. След трагедията цепнатината е запечатана с бетон и към нея е прикрепена бележка. Днес тя е позната като Залата на Мос.

Трагедията предизвиква широк медиен отзувк в целия свят, което я превръща в най-популярният пещерен инцидент в света.

Текст: Върхове

Сред най-големите кристали, известни на човечеството, лъчите от селенит, открити дълбоко под мексикананската пустиня Чихуахуан спирът дъха. На повече от 300 м. под земната повърхност и в един от водещите по добив на сребро и олово райони в страната, пещерата Куева де лос Кристалес е намерена от двама братя, работещи в мина Наика.

Проблясващите лъчове са се образували от отлагането на калциев сулфат, попаднал с дъждовната вода в безбройните варовикови пещери на Наика в продължение на стотици хиляди години, затопляни от топлината на магмата отдолу. Първоначалните проучвания дават предположения, че кристалите са на най-малко 600 000 години и процесът на образуване е бил прекратен едва през 1985 г., когато миньорите отклоняват водата с индустриални помпи.

Над 140 огромни кристала са документирани, с очакване броят им да достигне около 170. Освен Кристалната пещера, в района има още няколко интересни пещери, носещи имената на интересни образувания в тях: Окото на Кралицата, Пещерата на Свещите и Пещерата на Мечовете. Най-големият открит кристал тук е с дължина 11,5 м. В момента спелеолозите работят за запазването от рушене на кристалите.

Текст: Върхове

„Започнахме с много желание” – започва разказа си за създаването на церовския* спелеоклуб „Под ръбъ” неговият председател Цветан Костурков. Той е само на 21 години, а вече освен председател на професионална пещерна организация и ръководител на експедиции, е и планински водач, успоредно със следването в университета.
„Трябваше ни обаче и екипировка, а нея я набавяхме в продължение на години”. Така началото на съществуването на „Под ръбъ” се губи някъде назад във времето, когато, още от детските си години, група приятели се обединяват от една идея и следват общи цели. Скитат из района и практикуват, макар и твърде условно казано, непрофесионално пещернячество, стремейки се някой ден да канализират дейността си.

Постепенно си набавят нужната екипировка, като влагат едва ли не всичките си джобни пари в закупуването й. Така преди две години се стига до формалното учредяване на пещерен клуб „Под ръбъ” – легитимно сдружение, редовен член на Българската федерация по спелеология, учредител и член на Асоциацията на спелеоклубовете в София (АСКС).

В “Под ръбъ” членуват 13 души, които постоянно организират и се включват в експедиции, практикуват редица спелеоложки дейности, подемат нови и нови инициативи и се впускат в различни предизвикателства.

Усилията им сега са насочени главно в изследване на пещерите в община Своге – в районите на Церово, Зимевица, Лакатник, Петренски дол. Постоянно намират и проучват нови пещери, картират, търсят продължения на известни пещери.

„Разбира се, екипировката, с която разполагаме, никога не е достатъчна, но вече поне е достъпна” – продължава разказа си Цветан. „Това, което ни отличава от почти всички клубове в страната, е, че ние постигнахме абсолютно всичко сами, нямаше от кой да се учим, нямахме напътствията на „стари пещерняци.” Може би това им помага донякъде с такъв хъс постоянно да поставят пред себе си нови и нови цели, да търсят и да откриват, да развиват и разширяват дейностите си, да живеят под ръбъ… В очакване на следващото голямо откритие.

Къде ще бъде то, може би ще споделят с читателите на „Върхове” след годишния технически преглед и пещерен сбор на АСКС, който ще се проведе между 24 и 26 април 2009 г. в района на Петренски дол.
*с. Церово, общ. Своге

Текст: Върхове, снимки: Архив на клуб “Под ръбъ”, с. Церово

С тържествено събрание, в присъствието на стотици български пещерняци и гости от чужбина бе отбелязана 80-годишнината от началото на организирано пещерно движение у нас.
Официалното честване на 21 март в музея „Земята и хората” събра млади и стари спелеолози от България, Румъния, Сърбия, Албания, Македония, Румъния, Гърция, Турция.
Заседанието бе открито от председателя на БФСп д-р Петър Берон, който направи обширна ретроспекция за развитието на спелеологията у нас.  Виж повече за историята ан спелеологията в България

За пръв път пред публика беше представено българското издание на монографията „Пещери и спелеология в България” с автори П. Берон, Тр. Даалиев и А. Жалов.

Тържественото честване на юбилея продължи с връчване на почетни грамоти, плакети и значки за заслужили ветерани на пещерното движение у нас и за млади пещерняци със значими приноси в изследването на пещерите в България и чужбина.

С почетни плакети за цялостен принос в развитието на спелеологията у нас бяха отличени:
- БФСп;
- Валери Пелтеков;
- Владимир Дечев;
- Трифон Даалиев;
- Здравко Иванов;
- Николай Гладнишки;
- Христо Делчев;
- Алексей Жалов

Носители на отличителен знак на Бюрото на федерацията станаха:
-    Алкесей Жалов;
-    Алексей Стоев;
-    Анна Пенчева;
-    Георги Райчев;
-    Делян Дамяновски;
-    Иван Алексиев;
-    Иван Ръшов;
-    Ивайло Иванов;
-    Камен Дивчев;
-    Миладин Соколов;
-    Кирил Данаилов;
-    Траян Николов.

Сред младите пещерняци с почетни статуетки си тръгнаха:
-    Теодор Кисимов;
-    Константин Стоилов;
-    Цветомир Станчев;
-    Орлин Колов

Поздрави за годишнината поднесоха Държавната агенция за младежта и спорта, Министерството на извънредните ситуации, Гражданска защита, Българската федерация по катерене и алпинизъм, Българската федерация по ориентиране, Българската федерация по туризъм, пещерни клубове и други организации.

Разгледай Галерия със снимки

Текст: Върхове

Днес се навършват 80 години от поставянето на началото на организираното пещерно движение в България. На 18 март 1929 г. е учредено Първото българско пещерно дружество по инициатива на инж. П. Петров. За първи председател на дружеството е избран ботаникът проф. Ст. Петков. Дружеството развива активна дейност, учредяват се негови клонове в с. Ракитово и гр. Дряново. Организират се  експедиции и се картират множество пещери.

Учредяването на Пещерното дружество е един естествен завършек на датиращия от векове интерес към подземните богатства у българина. Първите сведения за пещери в България датират още от 12 век в Безименното житие на Св. Иван Рилски. В периода до 1878 г. у нас и в чужбина, под различна форма са публикувани кратки съобщения за редица български пещери, но те не са придобити в резултат на нарочна проучвателска дейност.

Годината на Освобождението може  да се счита и за начална дата на целенасочените спелеоложки изследвания у нас, когато унгарския зоолог Едуард Меркъл открива първите два български троглобионта в пещерите под върховете Столетов и Коруджа, Средна Стара планина. До 1900 г. са публикувани още редица данни за пещерите у нас, като най-впечатляващи са трудовете на Х. и К. Шкорпил, в които се описват десетки пещери. През 1882 г., в Сливен, местни учители осъществяват и първата известна организирана експедиция за проучване на пещерата “Змеева дупка” край града, а 4 години по-късно геологът проф. Г. Златарски  прави  и първите палеонтологични разкопки в пещери край с.Карлуково. Едно от важните събития в този период е, картографирането на Еменската пещера, Великотърновско от К. Шкорпил през 1887 г.   Първите археологически разкопки в български пещери (пещерата Полички край Дряново) извършва С. Юринич през 1891 г. През 1922 г. акад. Иван Буреш- Директор на Царските природонаучни институти поставя началото на целенасочените биоспелелогични изследвания в страната. Само за няколко години той и екипът му проучват повече от 100 български пещери и откриват десетки нови животински видове. Един от най- ревностните изследователи по онова време е Ненко Радев, по чиято инициатива е съставен атлас на българските пещери, в които публикува карти и обширна информация за 16 от тях.

От началото на века водят началото си и  методичните проучвания свързани с геологията, хидрогеологията и морфологията на карста. Те са свързани предимно с имената на географа проф. Ж. Радев, петрографа проф. Г. Бончев и инж. П. Петров-хидрогеолог. През 1915 г. проф. Радев издава “Карстови форми в Западна Стара планина”-първата монография по карста в страната.

Период на организираната спелеоложка дейност
Само две години след създаването на Българското пещерно дружество, през 1931 г., Н.Радев и П.Енглиш осъществяват спускане в най-дълбоката за времето си българска пропаст “Бездънния пчелин”(-105 m) край Ябланица. Започва издаването на дружествен печатен орган “Известия на Българското пещерно дружество”, от който излизат две книжки. В периода на ІІ-та световна война активността на дружеството спада. Забелязва се подем  едва след 1947 г., чийто връх е организирането, под егидата на БАН, на научно-изследователските бригади “Т. Павлов” през  1948 г.” и “В.Коларов” през 1949 г.
В рамките на тези своеобразни експедиции се изследват, картират и описват множество пещери около селата Лакатник, Карлуково, Златна Панега и Рабиша. През 1948 г. млади членове на дружеството основават и научно-изследователски колектив “Млада гвардия” с председател Л.Обретенов и секретар П.Трантеев. Той съществува до 1953 г. като в този период насочва дейността си основно към изследването на пещерата Темната дупка край Лакатник, но проучва на пещери около селата Градешница, Дружево, Малка Желязна и Пещерна.

Възраждане на организираната спелеология
През 1957 г.  възстановява дейността си БТС. Скоро след това група от деятели на пещерното дружеството внасят предложение до ръководството на съюза за създаване на Комитет по пещерен туризъм. Той се учредява през 1958 г., а за негов пръв председател е избран проф. Л. Динев. Същата година се учредява и Студентския пещерен клуб “Академик”, София  – първият пещерен клуб в страната.
През 1960 и 1961 г.  са организирани първите два курса за подготовка на инструктори по пещерно дело.
Обучените в тях ентусиасти са основата за възникването на редица нови пещерни клубове с страната. Този период се характеризира и с благоустрояването на първите две български пещери  “Леденика”, Враца (1961 г.), след нея Магурата, с. Рабиша (1961); “Снежанка”(1961).

Републиканска комисия по пещерно дело
През 1963 комитета прераства в Републиканска комисия по пещерно дело. Той инициира  бурно увеличаване на пещерните клубове в страната. Към 1964 г. техния брой е вече 37. Успоредно с това започва и провеждането на клубни и републикански пещерни експедиции. В резултат на започналите планомерни и систематични проучвания  биват открити и изследвани стотици нови, неизвестни пещери. През 1963 г. се слага началото и на българските експедиции извън страната. Първоначално те се основават на обмен на експедиционни групи със сродни организации от Чехия, СССР, Унгария, Румъния, Германия, Франция, Белгия и др. В периода 1967-69 г. пещерняците от СПК “Академик”, София участват в експедиции за проучването на най-дългите гипсови пещери в света “Оптимистическая” и “Голубие оззера” в Украйна, а през 1968 г. П. Недков и К. Спасов проникват до дъното на 10-тата по дълбочина пропаст света “Снежна” в Полша (-640 м). През 1969 г. пещерняците от клуб “Планинец”, София провеждат експедиция в най-дълбоката тогава пропаст в света “Гуфр Берже”, Франция (-1122 м.), до чието дъно достигат Ани Тапаркова и Петър Берон.
Пещерното дело в страната претърпява възходящо развитие, което не остава незабелязано от световната спелеоложка общественост. Като израз на признание за постигнатото, през 1965 г. България е приета за член на Международния спелеоложки съюз (U.I.S.) към ЮНЕСКО.  Без да променя основно същината на дейността си, през 1972 г., Републиканската комисия по пещерно дело се преименува в Българска федерация по пещерно дело. Натрупаният дотогава богат фактически материал е основа за създаването на Главната картотека на българските пещери.
В спелеоложката практика навлиза употребата на  нова, по-съвременна екипировка и съоръжения, което в значителна степен улеснява пещерните проучвания и ги прави по-масови. Това създава предпоставки за възникване на нещастни случаи при проникване в пещери. От тук възниква и необходимостта от създаването на  Аварийно-спасителния отряд към федерацията. През 1974 г. тя провежда първия си специализиран курс за подготовка на пещерни спасители, а по-късно основава и самият отряд.
Постепенно се увеличава и стремежът на спелеолозите да проникват в по-големи от българските пещери и пропасти. В резултат на това се осъществяват няколко големи експедиции.  През 1973 г. пещерняци от клуб “Планинец”, София  стигат успешно до дъното на най-дълбоката пропаст в света “Пиер сен Мартен”(-1332), Франция. Няколко години по-късно софийски спелеолози проникват  в най-дълбоките италиански пропасти Микеле Гортани (-920 м) и Сплуга де ла Прета (-878 м.) в Италия, а през 1980 г В.Недков се спуска в 9-тия по дълбочина абсолютен отвес в света “Мавро Скиади”(-347 м) на о-в Крит.
Демонстрирайки нарасналите си възможности, в периода 1984-1989 г. български пещерняци провеждат и успешни прониквания в най-дълбоките пропасти в света Жан-Бернар, Франция (-1358 м.), “Снежна”, Грузия (-1370 м.), “Гуфр Берже”, Франция (-1122 м).

През 1980 г. отваря врати Музеят по спелеология и българският карст. През следващата година  е открит  и Националния пещерен дом” Петър Трантеев” край с. Карлуково.
Спелеологията в България завоюва сериозен международен авторитет и все по-успешно се интегрира в структурите на световната спелеоложка общност.

Българска федерация по спелеология
На общото си събрание през 1990 г. федерацията се преименува в Българска федерация по спелеология. За първи път след учредяването си организацията на спелеолозите у нас  приема  свой устав. По-късно (1993 г.) тя се регистрира като юридическо лице с нестопанска цел, а от 1997 г. е лицензирана от Държавната агенция за младежта и спорта.
От 1990 г. до днес Федерацията обединява средно 30 пещерни клуба, чийто общ членски състав се движи между 400 и 600 пещерняци.
По-скромни по количество, но не и в качествен аспект са проучванията на българските спелеолози извън граница. През 1990 г. се провежда втора поредна национална експедиция в Китай. Периодът 1991-2002 се характеризира  с провеждането на системни проучвания в Албания и най-вече Албанските Алпи, което се реализира в 6 национални и 5 клубни експедиции.
През 1993 г. се провеждат две последователни експедиции в Турция. По-късно през 1995 г. български леководолази работят за проучването на водни пещери в Македония, а експедициите в Индонезия, Малайзия и Тайланд дават принос към биоспелеложкото проучване на пещерите по тези места.
Проведената през 2003 г.  от пещерния клуб “Студенец” експедиция в Албания донесе най-голямият изследователски успех през  последните години. Плевенчани успяха да проучат до -610  м пропастта ВВ-30  Така тя стана най-дълбоката пропаст в Албания и най-голямата открита и изцяло проучена от българи пропаст  в историята на нашето пещернячество.
През 2004 година 4-ма български пещерняци участваха в словенска експедиция в пропастта Чехи-2 в Словения, където проникнаха до дълбочина 1150 м.
В последните няколко години българската страна работи активно за активизиране на връзките и сътрудничеството си със сродните организации от балканския регион. През 2007 година България стана домакин и на Първия балкански пещерен сбор, инициатива, която се превръща в традиция за спелеолозите на Балканите.

Текст по материали на Българската Федерация по Спелеология; Снимки: Върхове