През юни 1741 г., осем безстрашни англичани, въоръжени до зъби се отправили от Женева към първенеца на Алпите – Монблан. Водени от Уиндъм и Пококе те били облечени подобно на османски войници, може би защото били чували разкази за сарацинските миньори, които обитавали високопланинските долини. Мъжете тръгнали на ‘Обиколка’. Отнело им три дни, за да достигнат Шамони. Страхували се от местните, затова нощували извън селището, като поддържали огъня около лагера си запален през цялата нощ и оставяли един от тях да пази, докато останалите спят. Хората от Шамони се оказали доста по-приятелски настроени, отколкото очаквали англичаните и ги отвели чак до Мер дьо Глас. Разказите за разходката били публикувани в цяла Европа, а Шамони се появил на туристическата карта на света.
На 8 август 1786 г., савойският лекар Мишел Пакар и Жак Балма открили път към Монблан. Година по-късно туристът, полк. Марк Бюфой от Англия, изкачил върха. От 19 в. Шампони се превръща във важна дестинация за отдих, а през 1811 г. Инглиш Спортинг Мегъзин въвежда понятието туризъм. Въпреки първото зимно изкачване на Монблан от Изабела Стратън и бъдещия й съпруг, планинският водач Жан Шарле, през 1876 г., туризмът е много по-развит през летните месеци. Гидовете, които съпровождат клиентите при изкачване, работят на друго място през останалото време от годината. Друг лекар, Мишел Пайот, популяризира скиорството в Шамони. Пайот е евангелист и вярва, че зимните спортове са здравословни. 
Той иска да изкара шамоняри от домовете им, в които прекарват зимните месеци и да ги накара да подишат свеж зимен въздух. През 1901 г. поръчва чифт ски и, подобно на Духамел преди него, започва да разучава техните тайни. Било по-лесно да се каже на думи, отколкото да се изпълни… ходейки по равна повърхност ските имали изнервящия навик да се плъзгат назад и Пайот открил, че единственият начин да спре по склона е да падне назад. Той дал ските на приятеля си, водачът Жозеф Дукро. Дукро възприел техниката на водачите глисад – с бързо спускане по стръмните склонове. Извивайки коленете си, с успоредни ски той се накланял на една страна, за да запази баланс и да контролира скоростта си.
Пайот купил втори чифт ски, така че заедно с Дукро да се спускат заедно. Първият път бил на Кол дьо Балм, излизайки в 1 ч. през нощта на 12 февруари 1902, спускането им отнело общо 4 часа. Убеден в ефикасността на ските като зимно средство за придвижване Пайот се опитал да предизвика интерес в приятелите си, но срещнал само ограничен успех, едва няколко от водачите осъзнали потенциала на предложението.
Железопътната линия, свързваща Шамони с Файет позволила значително развитие на туризма. На 16 януари 1903 г. четиримата скиори д-р Пайот, Куте, Алфред Симон и Жозеф Раванел се отправили от Шамони с целта да пресекат планината до Цермат. Пристигнали на 22 и изминатия Висок път или Haute Route се превърнал в ски легенда. Само две години по-късно, на 25 февруари 1905 г. германският скиор Хуго Милис и тримата му швейцарски водачи осъществили първото изкачване на Монблан със ски.
През 1906 г. бил предложен проект за достигане на Егюл дю Миди с лифт, но градският съвет бил предпазлив.
Междувременно Френският алпийски клуб организирал второто международно ски състезание между 3 и 5 януари 1908 г. Първата надпревара била проведена година по-рано в Монженевр. Неуморимият д-р Пайот бил там и знанията му от първа ръка били полезни за организиране на събитието в Шамони. Състезателите се сблъскали със сериозен проблем – силно слънце, високи температури и липса на сняг. Дори това не намалило ентусиазма им. Дисциплините включвали ски скокове и кроскънтри, но нямало спускане. Състезанието било проведено 14 години преди Арнолд Лун да организира първия слалом по склоновете на Мурен, Швейцария.
Това било и времето, когато собствениците на хотели и луксозни замъци окончателно осъзнали потенциала от развитието на зимен туризъм в курорта и започнали да предлагат услугите си и през студения сезон, въпреки че през 1908 г. едва четири хотела предлагали централно отопление през зимата.
Развитието на зимните спортове окуражило съвета в Шамони да даде зелена светлина за лифта до Егюл дьо Миди. На 20 септември 1909 г. било одобрено предложението на италианците Черети и Танфани. Планът бил да се изгради кабинков лифт на три етапа. Ограничението било наложено от невъзможността да се изградят стоменени въжета, по-дълги от 1000 м. Работата започнала през 1911 г., но Първата световна война прекъснала развитието на проекта и първата станция Пара на 1688 м. н.в. била открита едва през януари 1924 г., точно навреме за първите Зимни олимпийски игри. Вторият етап бил завършен три години по-късно и обслужвал Piste des Glaciers.
Превод: Върхове
На югоизток Алпите не могат да свършат по по-красив начин, отколкото го правят с групата на Юлийските Алпи. Наречени са по името на древна римска провинция. На изток и юг са предпланините, с които Алпите се свързват с Динарската верига. На югозапад е долината на река По.
На северозапад границата е: долината Врата и седловината Лукня. Триглав е най-високият връх в Юлисйките Алпи, мощен колос и свещена планина за словенците. Няколко красиви върхове се извисяват около него.
Светът около недокоснатото езеро Бохини е архаичен. Разположено в долина, от всички страни заобиколено от високи върхове. Над езерото се издигат обширни плата: високото карстово плато Комна, високо разположената долина на Триглавските езера и гъстите гори, северно от Бохини, с места, на които все още не е стъпвал човешки крак.
Група от върхове, високо над долината Соча, известна с невероятните си панорамни гледки и трагедии от Първата световна война.
Група от високи върхове, където карста е най-силно изразен. Тези върхове силно приличат на швейцарско сирене – рай за пещерняците. Някои от най-дълбоките пещери в Европа са открити в този район. Някои от тях са с дълбочина над 1000 метра. Тук падат най-големите количества дъжд и сняг в Юлийските Алпи. В миналото са регистрирани до 7 метра снежна покривка в тази група.
Величествен високопланински пейзаж с диви върхове, високи вертикални стени и дълбоки долини.
Най-обширната група в планината с най-голямо разнообразие във височините. Докато в северната част гиганти с огромни стени стържат небето, на юг е света на дивата природа. Върховете над долината Трента (горното течение на р. Соча) се извисяват на високо, но без да предлагат технически трудни терени. Това обаче, не означава, че са лесно достъпни. Те са диви, стръмни, често затревени, без пътеки. В тази част на планината са необходими специални умения за оцеляване. В края на 19-ти, началото на 20-ти век ловците в Трента са единствените посетители тук. По-късно много от тях се превръщат в планински водачи на великите изследователи на Юлийските Алпи.
Отвъд останалите високи, самостоятелни върхове, Мартулйек е перлата на Юлийските Алпи. Вероятно най-красивата част на планината, извисяваща се над долината Сава. Артистична комбинация от диви, трудно достъпни върхове.
Всеизвестно е, че през България преминават три от европейските пешеходни маршрути. Какво обаче не знаем за тях?
Аконкагуа, най-високият връх извън Азия, както и най-висок на американския континент. Разположен е в западната част на Аржентина. Заобиколен е от редица върхове, а националният парк, в който се намира, привлича по 10 000 алпинисти и туристи ежегодно. Всички върхове принадлежат на най-дългата планинска верига в света – Андите. Тази обособена част от планината е наречена Високи Анди.
Повечето алпинисти идват специално за най-високия връх, но в района има много по-ниски върхове, които предлагат добри възможности за катерене. Някои от тях се изпозлват за аклиматизация, други са отделна цел на алпинистите. Природата в парка е невероятна и се посещава и от обикновени туристи.
- Plaza de Mulas. Базовият лагер. Голяма площ с всичко, което ви е необходимо ( и дори ненеужно!) може да бъде намерено тук. Интернет, ресторант, техно палатка (!), места за наемане на всичко необходимо – от водач, до ръкавици, щеки и палатка. Ресторантът и хотелът са разположени на около 15 мин. пеш. Тук има щаб на охраната на парка, както и малка клиника.
* Колера. Малко над 6000 м. Разположен по основния маршрут от север. На по-добро и по-чисто място от Берлин, но малко по-труден за намиране, ако не познавате района.
* Индепенденсия на почти 6400 м. е най-старият, запуснат заслон, който може да се използва само в изключителен случай. Високо и студено.
Прилича на мека памучна шапка, която постояно променя формата си. Когато я видите – внимавайте! Бурята с много резки температурни амплитуди и силен вятър обикновено е в периферията. Когато вятърът стихне, следва снеговалеж. Истински суровите бури обикновено идват от запад.
Когато напуснете Мендоса пътувате от горещите равнини на Аржентина, към сухите планини на Андите. Преминава се почти пустинна зона и малкото градче Успалата е последния оазис с няколко истински дървета.
Вторият по височина връх в парка и дълги години считан за 6-хилядник. Лесен за изкачване и подходящ за аклиматизация от Plaza Argentina.
Според легендата за района, това е едно от раменете на Аконкагуа. Обикновено се изкачва за аклиматизация от Plaza de Mulas или се прави дневен преход с отлична гледка към Nido de Condores.
Върхът може да бъде видян и лесно достигнат от Plaza de Mulas. Лесно изкачване с невероятни гледки към следващата долина.
Куерно означава “Рогът” и се извисява над Plaza de Mulas. Рядко се изкачва, тъй като достъпът до него не е лесен.
Разположен на разстояние еднодневен преход на север от парка и изключително рядко изкачван. Техническата сложност и отдалечеността му правят този връх ценен трофей за всеки алпинист.
Разположен от източната страна на Аконкагуа и лесно видим от Plaza Argentina. Лесно изкачване, което прави върха подходящ за най-добрата първа аклиматизация в района от централната част на масива.
Друго от раменете на Аконкагуа. Разположен близо до масива на Аконкагуа от юг. Опасно изкачване от Plaza Argentina и много технично от Plaza Francia.
Страничен връх на Аконкагуа. Най-лесно може да бъде достигнат от долината Хорконес по тясна речна долина. Техничен е за изкачване, а на върха му има стари реликви от Инките.
Когато вървите по дългата и суха ивица в долината Холконес ще видите връх в края й. Това е Де Лос Дедос. Най-лесният достъп до върха е от североизточната страна.
Далеч на Север, в царството на ледовете се извисява красивият Галдхопиген. Първенец не само на Норвегия, но и на цяла Скандинавия.
Дори през лятото времето на върха може да бъде сурово. Дори в най-прекрасния ден, може да усетите ледено-студен вятър. С други думи, винаги се обличайте дебело.
При този маршрут туристите не пресичат ледника, затова водач не е необходим.
През лятото тръгвайте около 5 часа сутринта. Тогава снегът е най-твърд и лесен за ходене. Ако не носите котки, първата част от изкачването може да бъде много хлъзгава и опасна.
Галдхопиген не е само най-високият връх в Северна Европа. Той държи и два вероятно непреодолими рекорда, бидейки горната граница за растенията Ranunculus glacialis (2370 m) и Saxifraga oppositifolia (2350 m). Ботаниците все още не могат да обяснят как тези растения са се адаптирали в тази сурова среда.
.jpg)
