КУЛОАРЪТ „МАРИНЕЛИ”

Дедиен Сантиоз беше от тези хора, които бяха родени в планината. Целият му живот премина там. Вече пенсионер, той живееше със своите спомени. Не можеше да се откъсне окончателно от миналото си. Човек като се пенсионира, след като е работил непрестанно с години, се чуди какво да прави. С хората от градовете старият гид не намираше общ език. Те бяха от друг свят, от който Дедиен слабо се вълнуваше. С този свят той имаше малко общи неща. Дедиен не намираше хората от равнините за свестни. Те говореха непрестанно за това, което искат да си купят. Друга честа тема на разговор с тях беше колко скъп и непоносим е станал животът.

Старият човек се чустваше самотен. Обикаляше заслоните в Алпите с надеждата да намери някой, с който да си говори за чукари и ледници. Понякога имаше късмет. Попадаше на хора свестни и приказките вървяха. Той изваждаше шише с червено Гаме[1] и пушена сланина; нарязваше с „Опинела”[2], предлагаше на хората и разправяше своите истории. След това събеседниците му тръгваха на някъде и той отново оставаше сам. Живот на пенсионер…

Понякога Дедиен мечтаеше да повтори едно от своите многобройни изкачвания, за да си спомни добрите стари времена, когато водеше клиенти. Едно, последно, за което имаше все още сили.

Тези трудните като северната стена на Гранд Кас или Бренва по „Мажор” бяха немислими. Но, например, кулоара „Маринели” на Монте Роза – защо не?

– Копаеш стъпки, и толкова – си казваше старият гид.

С повече почивки, бавно и спокойно, всичко е възможно. Пък, и когато човек е роден в планината и цял живот се е трудил на височина напълно нормално е да умре там. Съществен страх от смъртта той не изпитваше. Смърта беше само един труден пасаж в стената на живота. Страх го бе да не го приберат в някой от онези старчески домове, където се чакаше мъчително последния час. Попадне ли там човек, изгубва всичкото си желание да живее. Затова той правеше всичко възможно да отдалечи този ден – когато няма да може сам да се грижи за себе си.

Времената сега бяха други. Хората също. Младежта беше друга. Тази младеж, който той наблюдаваше с интерес, търсеше тоталния риск, екстремни ситуации и силни изживявания. Светът се бе превърнал в лудница. Никой вече не вярваше в нищо. Всеки искаше да вземе от живота максимума и нищо да не даде.

Един ден Дедиен гледаше любимия си телевизионен Канал 8 – Монблан. Даваха на живо спускане със ски и сноуборд по кулоара „Маринели”. Младежите летяха безстрашно, въртяха в кулоара, събаряйки малки лавини. След благополучното спускане откачаха ските и бордовете и ги показаха пред камерите. Явно правеха това за реклама.Преди години бе немислимо някой да се спусне от там. Това пък му даде идеята, че сега е моментът да тръгне за Монте Роза.

Явно състоянието на кулоара е много добро. Скиорите бяха съборили всичко, което можеше да падне. Дедиен не му мисли дълго и си стегна багажа. Качи се на старото ситроенче и, кандилкайки се, взе посока Монте Роза. Преди това се отби през Албертвил, при братовчед си Муне.Трябваха му пари назаем. Нищо не става без тях. Братовчедът имаше голям ресторант и бизнесът вървеше добре. Беше се охранил достатъчно.

– Давам ти ги с петнайсет процента лихва – уточни Муне, – При закъснение, двайсет на сто, да знаеш. Накъде си хукнал? – запита той, затварайки чекмеджето на касата

– За Монте Роза, кулоара Маринели.

– Пак с твоите глупости. Акъл не ти дойде. С тези пари може да си платиш едно младо момиче в Лион. Веднъж се живее. Аз като бях в Лион…. – започна да потъва в спомени Муне.

Дедиен го прекъсна с ръка, обърна се и излезе от ресторанта.

След дълго пътуване по безкрайните завои пресече границата и навлезе в Италия.

Връх Монте Роза за него бе по-престижбен дори от Монблан. Преставляваше огромен планински масив от 17 четрихилядника разположени от север на юг. Траверсът на Монте Роза и до днес се счита за най-трудния в целите Алпи.

Там бе и най-голямата стена в Европа, изложена на изток. 2000 метра висока и 10 км. широка. И, разбира се, прочутият кулоар Маринели. Среден наклон 60-65 градуса и безкрайно дълъг. След неизбежния преход към планината се озова в едноименния заслон Маринели. Тази част на планината, поради трудните маршути, бе винаги пуста. За разлика от Швейцарската страна. Там си беше като на Монблан – навалица и глъчка. Такива многолюдни места гидовете наричаха Шан-з-Елизе.

След дълги разговори с хижаря и преспиване на сутринта, с ледокопа в ръка, Дедиен се отправи към ледника. Той бе не по-малко опасен от самото изкачване.

Що се отнася до книгите и учението, Дедиен не беше много прогресирал. Даже звучи малко срамно, но той беше полуграмотен. В онези години, след войната, животът бе много труден. Налагаше се да пасе кравите на баща си по високите пасбища, за да може семейството да оцелее. Сега съобщаваха, че младежите имат всички условия за образование, но повечето не искаха да учат. Това го объркваше. На него, ако му бяха предоставили такива условия, животът щеше да протече по съвсем различен начин.С книгите имаше съществен проблем. Заболяваше го главата от буквите, от тези безкрайни комбинации, в които те бяха подредени. Беше се учил да чете сам, горе по ливадите, върху един стар разръфан буквар.

Затова пък, планината беше неговата книга. Нея той четеше безпроблемно. Даже и повече от това, влизаше в диалог с нея.Тя му говореше с най-малките детайли, неуловими за обикновенните хора. Достатъчно беше да направи крачка напред и по снега и скърцането му разбираше какво може да очаква в следващите часове. Един полъх на вятъра, един пукот от ледника, едно падащо камъче, едно малко облаче, несъщественни наглед неща. Минералният мирис. Това бе неговата азбука. Тя имаше стотици букви и комбинации. Дедиен не вярваше на случайноста като фаталност. Според неговото виждане хората загиваха в планината, защото искаха да наложат своето верую над природата. Искаха да покажат пред нея и света своето явно превъзходство. Амбициите ги тласкаха към неминуема гибел. Не може да си по-силен от този, който те е създал.

Имаше случаи, когато и той беше поемал прекомерени рискове. При спасителните акции. Но тогава е съвсем друго. Нямаше избор. Нищо общо с рисковете, които се поемаха сега в скоростните шоу изкачвания.

– Терминаторчета – казваше Дедиен. Беше гледал един такъв филм по телевизията „Терминатор”. Разказваше за някакъв бездушен полу-робот, полу-човек. Та тези, които се навъдиха сега, му приличаха точно на него. Машини за катерене. Интересното бе, че когато изкатерваха някоя гигантска стена за броени часове, снимките им бяха на първа страница. Когато се пребиваха, пишеше за тях на предпоследната и то, само с един ред, в местното вестниче. Освен това не му харесваше и факта, че гълтаха разни стимуланти и дрога преди да тръгнат. На всичкото отгоре ги рекламираха. Той, Дедиен, я караше на пушена сланина с хляб, червено Гаме и чесън. Но тъй като светът се беше променил, трябваше да го приеме такъв, какъвто е.

Започна да напредва, задействал всичките си сетива. Заобикаляше цепнатини и възможни капани. Така наближи началото на прословутия кулоар. Не беше възможно да се избегнат две последователни бергщрундови цепнатини. Свали въжето, заби в леда един клин с халка. Прокара въжето и се завърза за двата му края. След като премина на широк разкрач от другата страна на цепнатината се развърза. Започна да изтегля въжето. По същия начин преодоля и втората.

– Дотук два клина отидоха, за нагоре ще видим – помисли си той. Беше премислил предварително всички възможни положения и ситуации. Нагоре се изправяше магистралата на Монте Роза. Теренът изглеждаше добър, виждаха се следите на екстремните скиори. Времето бе чудесно. Термометърът, закачен отстрани на раницата, отчиташе -7 градуса.

– Стъпка, стъпка, ледокоп – класика – усмихна се той. След час и половина умерено катерене спря. Изкопа малка площадка и се разположи удобно. Извади манерката и отпи от хладкия чай. Подкрепи се с малко шоколад и хляб, стегна раницата и отново пое нагоре.

– Падре[3], – каза някой.

В първия момент си помисли, че така му се струва. Но уви.

– Папа[4], – повтори гласът.

Дедиен спря катеренето и започна да се оглежда. От другата страна на кулоара до една скала имаше човек.

– Анюто Папа – молеше за помощ на италиански човекът.

– Какво търси тук това копеле? – запита се Дедиен. – Край на удоволствието, започват неприятностите.

Затраверсира натам, като биеше стъпки в твърдия фирн.На пет метра от човека спря.

– Какво става, защо се вайкаш? – запита Дедиен на италиански.

– Криза и пълен блокаж – отвърна непознатият.

– Накъде тогава – нагоре или надолу?

– Нагоре, Папа, – посочи с ръка алпинистът.

Дедиен размота въжето и му хвърли единия край.

– Не избързвай пред въжето, капитчо ?

Другият кимна с глава. Старият гид се завъртя около ледокопа и отново започна да катери. След малко въжето се опъна леко и закъсалият тръгна. Дедиен му хвърляше по едно око и беше изненадан от факта, че този катереше добре. Имаше две сечива и знаеше да си служи с тях. Нямаше да има съществени проблеми и това го успокои. Даже след няколко дължини преминаха на френска свръзка. Забиваше по някой друг дълъг леден клин, за да има все пак нещо между тях.

Набираха височина, кулоарът се изправяше и теренът ставаше все по твърд. Преминаха отново на класика с релета, за по-голяма сигурност. Времето се запазваше студено и стабилно. Пейзажът наоколо бе фантастичен, напредваха добре. Какво друго можеше да се желае. Малко след обяд набижиха ръба Силберсател. Излизайки на него ги посрещна силен североизточен вятър.

Беше нормално, тези места бяха известни с постояни ветрове. По нагоре нямаше да се ходи и двамата заслизаха надолу.

Дедиен пусна алпинистът напред. Неговите сечива бяха с къси дръжки и за слизането не бяха удачни. Непрестанно го държеше под наблюдение, но и тук човекът се оказа стабилен. Към пет и нещо наближиха заслона и влязоха вътре. Хижарят беше сам и готвеше нещо. Разположиха се на дългата дървена маса.

– Грация, Папа[5] – обърна се към Дедиен алпинистът. Чак сега на Дедиен му направи впечетление, че за кой ли път го наричаше татко.

– Слушайте, господине, казвам се Дедиен Сантиоз и никога не съм се женил. Така че, не съм баща на никого. Не ме принуждавайте да ставам груб.

Започнаха да вадят от раниците неща за ядене. Алпинистът отиде за чай.

Точно в това време, вратата на заслона се отвори и нахлуха гидът Джузепе Аджано с двама клиенти. Аджано „голямата уста”, Аджано „мошеникът”.

Сантиоз беше работил за него на черно. Почти преди десет години. Аджано го беше молил да му помага навремето. За едни баровци от Торино да ги качат през „Фурген” на Матерхорн. После обеща, че ще изпрати чека по пощата. Той така и не пристигна. Джузепе – шумен и досаден човек – се развика радостно, седна до Дедиен и го прегърна по братски.

– Сядайте, сядайте, да ви представя моя най-добър приятел Дедиен от Ваноаз. Много е печен. -обърна се Аджано към клиентите.

Дедиен отстрани ръката му от братската прегръдка.

– Аджано, дължиш ми пари и сега ще ми ги върнеш – каза савоецът.

– Все се каня да ти ги изпратя, Деде, но жена ми ги взема. Не знаеш какво е да имаш жена. Взема ти всичките пари. Цяло нещастие.

– Това са си твои проблеми, Джузепе, плащай сега за да не стане лошо – изръмжа заплашително Дедиен.

– Ще си получиш парите по пощата. Обещавам ти, в сряда. Имаш честната дума на Джузепе Аджано.

– Разплодили са се едни гнойници като зайци. Както ми се е втвърдила ръката от биене на стъпки, ще взема да хвана един такъв. Ще се извие като небесна кука. Ще го пусна чак като ми върне парите.

Настъпи тишина. Клиентите се спогледаха.
– Добре де, Деде, защо говориш така? Дай да излезем навън, да не ни слушат хората.

Двамата излязоха пред заслона.

– Деде, защо ме излагаш пред клиентите, знаеш че съм порядъчен, ето, вземай си мангизите – извади портфейла и подаде няколко банкноти.

– Още, Джузепе, кихай още сто евро.

– Жесток човек си ти, Дедиен, ще гладуват дечицата, оставяш ме без грош.

– Ще ме разплачеш още малко, имаш клиенти ще ти платят – заключи разговорът Дедиен. Обърна му гръб и отвори вратата.

Вътре клиентите въпросително ги изгледаха.

– Всичко е наред, господа, малки проблеми между близки приятели, които се обичат – поясни, влизайки, Джузепе.

– Сега ще ударим по едно от червеното Гаме на Деде. Уверявам ви, господа, тоя човек знае какво да пие.

Дедиен извади шишето и разля по чашите. Чукнаха се и атмосферата се разведри.

– Господа, хубав ден и до нови срещи. Господин Сантиоз, благодаря ви за всичко, което направихте за мен – каза алпинистът, слагайки си раницата. Човекът си тръгваше.

– Чао, чао, чао, рагацо – отговориха всички по ред, изпращайки го с поглед. Щом човекът излезе Джузепе се наведе напред над масата.

– Знаете ли кой е тоя ? Ренато Маринели, голяма клечка от Милано. Занимава се с политика и бизнес на едро. Като се има предвид, че е почнал от нищо. Подхвърлено дете.

– Подхвърлено дете? – запита единият от клиентите.

– Да, и то тук, в този заслон – продължи заговорнически Аджано.

– Намерили го тук, бебенце на няколко месеца. В края на педесетте години. Добре опаковано, в едно пухено яке. И най-важното – Аджано сложи пръст пред устата – на якето извезано с червено буквата Б.

– От такива като теб, Аджано, тръгват клюките по тези планини – заяде го Дедиен.

– За теб лъжа, за мен истина.Сега тоя търси баща си, всеки сезон идва тук. Залепва се за някой възрастен катерач и започва, татко това, татко онова. На теб, Деде, не ти ли погоди този номер, а?

Сантиоз се замисли, имаше нещо такова, но все пак Джузепе Аджано беше лъжец и мошеник.

– Измислици. Кой ще качи това бебе чак до тук и защо? Обикновенно ги оставят пред църквите точно преди литургията.

– Жената, Деде, шерше ла фам.Този Б е бил голям женкар. Направил и едно бебе и се спасил в своите планини. Тогава тя, знаейки, че катери насам го оставила тук. Само че го открили преди той да слезе от траверса на Монте Роза. Дали го в сиропиталище край Милано и край. Кръстили го Маринели, ясно защо.

– И коя жена ще се качи чак до тук с бебенце в ръце? Не се връзва нещо булиния възел на твоята история, Джузепе. Колкото до името – хиляди италянци го носят, без да стъпили тук.

– Не познаваш жените, Дедиен, личи си, че си стар ерген. Една жена като си науми нещо, ще издраска като тебе по северната стена на Айгер соло. С лачени обувчици и високи токчета. Единственото нещо, което ще направи на върха е да си оправи маникюра…

Дедиен се изправи. Заоправя багажа си. Половин час в компанията на Аджано му бе предостатъчен.

– Наслушах се на глупости за една година напред – каза Дедиен, закопчавайки раницата.

– Приятен път, Деде, и до скоро виждане.

Савоецът махна с ръка и напусна заслона. Заболя го главата. Винаги, когато срещаше Аджано, полкучаваше главобол. Заслиза към долината.

– Бебенца в пухенки и госпожици с лачени обувчици. Тоя Аджано е голямо плямпало. Но има Господ – помогнах на един човек и ето сега имам пари. Така ще се разплатя веднага с шопара Муне в Албертвил. – успокояваше се Дедиен.

Пресече гората и се отправи към паркинга. Ситроенчето стоеше само. Щом го наближи забеляза, че под чистаката имаше сгънат лист хартия. Вдигна я, разгъна листа и засрича. С много красив почерк беше написано на френски:

„Татко, много те обичам. Знаех, че няма да ме оставиш в беда насред кулоара Маринели. Татко, знам, че животът ти е бил много труден. Сега синът ти ще се погрижи за теб. Ние имаме много пари и ще заживееме заедно. Телефонът ми е……

Целува те, твоето момче Ренато.“