Първото безкислородно изкачване на Еверест
Изкачването на Еверест, най-високия връх на света, било несбъдната мечта на десетки велики алпинисти до 1953 г., когато Едмънд Хилари и Тензинг Норгей успяват да го изкачат. Следващите десетилетия стават свидетели на много „първи“ изкачвания: първо дамско изкачване, първо соло изкачване, първи траверс, първо спускане със ски… Но всички тези алпинисти използвали допълнително кислород при своите планински подвизи. А възможно ли е било изкачването на Еверест без кислород?
Още в началото на 20-те алпинистите обсъждали за и против използването на помощни средства. Така, Джордж Мелъри твърдял, че „алпинистът е длъжен напълно да разчита на своите естествени възможности, които могат да го предупредят в случай, че е достигнал границата на своите сили.“ Такава философия, утвърждаваща, че нищо не трябва да стои между алпиниста и планината, намерила своите привърженици и през 50-те. През 70-те двамата най-ярки последователи на тази философия били Райнхолд Меснер и Петер Хабелер. По това време Меснер вече бил успял да завоюва слава, да осъществи немалко количество ефектни изкачвания без екипировка по скални турове в Алпите. През 1974 г. Меснер се свързал за изкачване с Хабелер, тих гид от Майерхофен, променяйки неговите философски възгледи. И така двойката решила да завоюва алпийския свят. Двамата изкачили стените на Матерхорн и Айгер за рекордно кратко време.
През 1975 г. те изкачили 11-тия по височина връх в света – Гашербрум, без употребата на кислород. През 1978 г. двамата съсредоточили усилията си към главната си цел – изкачване на Еверест без кислород. Меснер и Хабелер бързо станали обект на критики, както от страна на алпийската общественост, така и от страна на медицинските кръгове. Обявили ги за „луди“, които се излагат на риск да увредят силно мозъка си. В предишните експедиции били изучени физиологичните промени при изкачване на Еверест. Оказало се, че те са изключително екстремни. Проведени през 1960-61 г. изследвания на участници в експедиции под ръководството на сър Едмънд Хилари показали, че нивото на кислород на върха на Еверест едва стига за поддържане на организма жив в покой – а потреблението на кислород при движение рязко нараства. Без да обръщат внимание на това, Меснер и Хабелер продължили със своя план.
Те тръгнали към Еверест в рамките на австрийска експедиция до западния циркус, а оттам решили да изкачат върха сами. Екипът пристигнал в Базовия лагер през март 1978 г. и останал няколко седмици в организация на безопасно преминаване на ледопада, както и установяване на височинни лагери. Първия си опит Меснер и Хабелер предприели на 21 април. Те достигнали лагер III на склона на Лхотце на 23 април. В тази нощ Хабелер се почувствал много зле, получил натравяне от рибна консерва. Меснер решил да продължи изкачването сам и на следващата сутрин се отправил нагоре с двама шерпи. Достигайки южното седло, тримата алпинисти неочаквано попаднали в жестока буря. В продължение на два дни те се опитвали да изчакват отминаването на бурята. Изтощение от борбата да задържат палатката и вече измръзнали, дори Меснер по-късно признава, че считал в този момент своята задача за „неизпълнима и безсмислена“. Накрая, прозорец във времето позволил на изтощената група да се спусне в Базовия лагер и да възстанови силите си.
Меснер и Хабелер обсъдили възможността за още един опит за атака. Хабелер дори започнал да говори за използване на кислород, но Меснер останал твърд, заявявайки, че няма да прибегне до употребата на кислород и няма да изкачва с тези, които решат да го направят. Той считал, че постижението за безкислородно изкачване на колкото може по-голяма височина е по-важно от изкачването на самия връх. Хабелер, който нямал възможност да намери друг партньор, се съгласил да тръгне при условията на Меснер. На шести май Меснер и Хабелер се отправили отново нагоре. Те с лекота достигнали лагер III и въпреки падналия нов дълбок сняг били готови да се придвижат към южното седло на следващия ден. Сега те се намирали на такава височина, на която липсата на кислород се усещала силно. Меснер и Хабелер се договорили да занесат две бутилки кислород на лагер IV, за всеки случай, и решили да се върнат назад, ако единият от тях загуби координация на движенията или говор. На следващия ден им били нужни само три часа и половина, за да достигнат Южното седло (7986 м), където прекарали оставащата част от деня и вечерта. Хабелер се оплаквал от главоболие и от двойно зрение, но почувствал подобрение след почивката, въпреки че и двамата не можели да заспят от липсата на кислород. Заставили се да пият чай, с надеждата, че при наситен с вода организъм, водата ще намали ефекта от липсата на кислород.
В три сутринта на 8-ми май двамата потеглили към върха. Само обличането им отнело около два часа. Тъй като дрехите пречели на движенията им, двамата започнали да се разбират с жестове. Движели се бавно. Вървенето по дълбокия сняг било изключително тежко, ето защо им се наложило да лазят по трудните скални гребени. Отнело им четири часа да достигнат лагер V (8500 м.), където останали за половинчасова почивка. Тъй като времето изглеждало, че се влошава, двамата решили да продължат изкачването – поне до Южния връх, до който им оставали 260 метра по вертикала. Меснер и Хабелер били толкова изтощени, колкото никога преди. На всеки няколко крачки се подпирали на своите ледокопи, с последни сили поемали въздух. Мислели, че дробовете им ще се пръснат.
[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=QPY0loW1mcQ[/youtube]Изкачвайки се още малко, те падали на колене в снега, опитвайки се да възстановят дишането си. След като достигнали Южния връх, свръзката продължила своя път напред. Вятърът ги брулел, но напред се виждало късче чисто небе. Оставали им 88 метра по вертикала. Те стигнали до стъпката на Хилари и продължили изкачването, сменяйки се един друг и спирайки да почиват три или четири пъти. На височина 8800 м те се развързали, но липсата на кислород вече се усещала осезаемо и те падали на всеки 3 – 5 метра в снега и лежали. Меснер по-късно разказва, че „процесът на дишане станал много труден и почти не им останали сили да вървят“. Той описва, че в този момент неговият мозък бил като мъртъв и само силният му дух го карал да продължи да върви.
Някъде около час или два след пладне на 8-ми май 1978 г. Меснер и Хабелер направили това, което се считало за невъзможно – първо безкислородно изкачване на Еверест. За да се спуснат на Южното седло на Хабелер отнело час, а на Меснер 1 час и 45 минути – изминаването на това разстояние нагоре им отнело 8 часа. След два дни двамата ликуващи, пристигнали в Базовия лагер. Успехът на Меснер и Хабелер озадачил медицинската общност и ги заставил да преосмислят физиологичните промени на голяма височина. През 1980 г. Меснер отново се върнал на Еверест, за да извърши успешно соло изкачване и отново без употребата на кислород.
