Алексей Жалов отбелязва 70-годишен юбилей (ВИДЕО)

Спелеологът Алексей Жалов отбелязва 70-годишен юбилей. Дългогодишен спелеолог, инструктор по пещерно дело, ръководител на многобройни национални и международни експедиции. Като участник в научен експеримент остава изолиран в продължение на 62 дни в пещерата „Сухи печ“.

Роден е на 22 юни 1953 г. Започва да се занимава със спелеология едва 12-годишен, запален от вуйчо си, който го завежда на разходка в Духлата. След това, пещернячеството се превръща в негова професия и начин на живот.

Разговаряме с него в навечерието на рождения му ден и дни преди да издаде новата си книга.

Спорт, наука, хоби, професия – какво е за теб спелеологията?

Питали са ме много пъти и в едно от последните интервюта казах, че е всичко за мен.  Защото това обсеби животът ми така и така се объркаха всички тези неща, че аз не мога да ги разделя едно от друго. Едното прелива в другото. Уж тръгваш като хоби пещерняк някъде и в един момент се натъкваш на нещо и някакво колумбовско чувство те обзема и искаш да станеш изследовател и викаш: „Хайде, сега да видим тук какво става“. Любопитството те завежда в някаква наука, с която ти нямаш нищо общо. Но в един момент любопитството те кара да надникнеш там, да разгърнеш страниците и да видиш за какво става дума. Пък научаваш нещо, пък ставаш полупрофесионалист. Една такава работа много странна, обсебваща. Но явно такава ми е семката и наистина моите предци – баща, майка, дядо, пък един, пък друг, те са всички хора, свързани с наука, с изследване, с краеведство. Явно, че имам някаква заложба такава странна.

Началото е генетично, а защо избра това съзнателно за твой жизнен път?

Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос. Истината е, че исках да стана ветроходец. Исках да стана треньор по ветроходство, още от дете бях влюбен в морето. Защото съм и водна зодия, тя май се пада огнена, аз съм рак. В един момент морето ми беше влезнало под кожата, обаче в момента, когато тръгнах по пещери нещо се случи. Аз не съм престанал да обичам морето. Но защо така се обърнаха нещата аз не мога да си отговоря.

Вече 55 години пещерняк. Водиш ли статистика в колко пещери си влизал?

Имах едно тефтерче. Не, най-напред си купих книгата на Петър Трантеев „Пещери – туристически обекти“, след като вече бях завладян от пещернячеството и там има един списък с много пещери.

Влезе ли във всички?

Не. Днес го гледах този списък и видях какво съм си отметнал, и видях, че в една част от тях не съм влизал за сметка на други, които ги няма в този списък. Когато този списък го докарах до някъде, си отворих едно тефтерче. И там започнах да си пиша.

Успоредно с това започнах да си водя дневници, каквито си водя и досега и знам – отразил съм на коя дата къде съм ходил, с кого съм ходил. После, когато се появиха компютрите почнах там да си водя такива бележки.  Но ако трябва лаконично да отговоря в колко – не знам. Но са повече от, някъде ме цитират че съм казал хиляда.

Те са значително повече от хиляда, може да са и над две хиляди,

не знам.

Може ли в такъв случай да кажем, че буквално половината ти живот поне е минал под земята?

Половината, силно казано половината. Но ако си гледам дневниците и съм си ги гледал, когато работех в и за  Българската федерация по спелеология, където мина целият ми трудова стаж. Аз не съм работил на друго място никъде и само там, в продължение на 34 години.

В началото, когато още съзрявах като ръководител и трупах опит като пещерняк и изследовател, имах по над 140-150 дни командировки. Като по-голямата част от тях са свързани с експедиции. Говоря за служебно. Успоредно с това бях член на един клуб „Алеко Константинов“. После станах член на друг клуб – „Хеликтит“. И сега съм там почетен член. Освен служебно, аз ходех и с любимия клуб и просто човек не може да му хване края.

Експедициите са те отвели по всички краища на света. Кои са най-запомнящите се, които можеш да отбележиш?

Може би най-екзотичните. Куба, където изкарахме два месеца. Това е най-дългосрочната експедиция, в която, в рамките на около месец, месец и нещо, българските пещерняци, които аз там по една или друга причина ръководех, бяхме 16 души, 15 българи и един украинец,

картирахме 20 км пещери

И това фактически е след експедицията на колегите от студентския клуб академик пак  в Куба. Бяха картирали там пак около 20 км. Това са двете български експедиции, които са картирали най-много пещери въобще в цялата история, отнесени към времето на пребиваване в съответната страна.

Друго голямо преживяване са експедициите в Китай. Първата експедиция, в която участвах 90-та година и после, по-точно преди това обучавахме китайски спелеолози тук в България и ги обучихме и понеже бяхме подписали Договор за сътрудничество с Географския институт към Китайската академия на науките, имахме обмен. Дойдоха тук няколко души и ги учихме на техника на единичното въже. След това бяхме поканени там, хем да разменим групата, хем заедно с тях да правим проучвания. И после какво се случи, загубихме връзката, а аз след 23 г. я възобнових съвсем случайно. Гледайки един филм  по National Geographic, в който се появи моят ученик, като ръководител на един британско-китайски екип. Викам: А, тези хора още ги има, моите ученици. Намерих му координатите, намерих му имейла, писах му. Възобновихме връзката, подновихме договора, направихме още три експедиции в Китай. И така.

Така че тези двете са най-екзотични. Но най-дългосрочни експедиции и най-много време сме изкарали в Албания.

Последните три десетилетия всъщност в Албания има много проучвания на български спелеолози. Последните години в Гърция. Останаха ли неизследвани кътчета на Баланския полуостров за вас?

О, да, о, да. Съвсем скоро бях поканен от Геолого-географския факултет на университета. Имаше полудневка за пещерите, да зарибим студенти, да съчетаят обучението с пещерите и до някаква степен с науката и правих презентация „Карста и пещерите на Балканския полуостров“.

Честно казано, аз бях самият съм изумен, въпреки че, както е известно, аз години наред бях двигател на Балканския спелоложки съюз и сега там се изявявам на друга длъжност. Самият аз бях изумен, колко много има и колко има неизследвани и какво се прави.

И се оказва, че има. Всеки ден се правят нови открития. Буквално онзи ден нашите колеги от Хърватска съобщиха, че са провели международна експедиция, в продължение на 7-8-9 дни и са картирали 1,5 км в една пещера, чието име ми е трудно да произнеса, и която е станала 60 км.

60 км най-дългата на Балканския полуостров

що се отнася до Гърция. Вече 12-13 г. изследваме Света гора Атонска, и това, в кавички, е новата ми страст. Там двеста трийсет и няколко пещери сме намерили и проучили, включително и няколко изкуствени. Подземни съоръжения, които се използват за стопански нужди и обслужват най-различни нужди на манастирите.

В нашия случай Зографския манастир, където работихме и от едно прекрасно сътрудничество проучихме цялата подземна инфраструктура на манастира. Имам предвид изкуствена подземна инфраструктура. Вододобивни галерити, канали и т.н., която не беше изследвана преди това. Всичко, което е под земята, го сложихме към това, което е над земята и мога да се похваля, че имаме един  принос и едно сериозно сътрудничество с нашия манастир „Св. Георги Зограф“.

Но там изследванията ни продължават. Последно бяхме през февруари тази година Имаме нови, една нова пещера. Обаче там, специално в района на манстира, е вече по-трудно и хвърляме капи, дето се вика, че има една нова пещера проучена.

А в България коя е тази пещера, която те кара да се връщаш отново и отново? Някоя любима?

Нямам любима пещера. Нямам. Любима ми е всяка новооткрита, разбира се. Образно казано всяко ново чадо, ако мога така да се изразя алегорично.

Има какво да се прави. Имам едно голямо откритие миналата година, открихме нова скална църква, неоткривана въобще на територията на България от 10 век. Верифицарана е от екип от археолози, на първо място от проф. Георги Атанасов, от Силистренския регионален музей, който е може би най-големият специалист в тази област.

Къде се намира?

Намира се в рамките на държавно ловно стопанство „Воден“. Това е известно ловно стопанство, в което навремето птица не можела да прехвъркне, освен Тодор Живков, Николае Чаушеско, Хонекер и т.н.

Изследваме вече 10 експедиции в района на Свещари, националният археологически резерват, и получихме разрешение да работим на територията на Воден. Не че е сложно, но все пак е първото място, където се отглежда европейския бизон.

Там, за 10 експедиции, имаме 70 нови пещери. Разбира се, не крещят с някакви гигантски размери, но са съвсем нови и между тях е скалната църка, килия и още три пещери, които специалистите ги оформят като скална обител, скален манастир. Това го докладвахме на Националната археологическа конференция миналата година в Разград, така че се опитваме там да се изявяваме. Но в този район вероятно ще излязат още неща. Ние тази година, когато имахме поредна експедиция на територията на парка, на ловното стопанство, имаме 20 и няколко нови пещери открити и сега предвиждаме още една експедиция да правим до края на лятото.

И другото нещо – понеже за съжаление проучванията в Албания секнаха, ние се насочихме към Косово и вече проведохме 4 експедиции. Едно много добро сътрудничество с държавния орган, в лицето на техния Институт за защита на природата имаме. Въобще албанизмът ни е много сериозно заложен в плановете и, живот и здраве, тази година през лятото ще се проведе поредната пета експедиция в Косово.

А какво е това нещо, което наистина ти е изправяло косите?

Те скоро ме питаха. Земетресението във Вранча. Тогава имах коси и наистина, за разлика от сега, да,

това е най-страшното нещо, което съм преживял,

изключае един случай, в който наистина животът ми беше на косъм. И в двата случая са събития, непредизвикани с нищо от самите нас, пещерняците, просто природни бедствия. Земетресението, както знаете, не може да се предвид. Това е на 4 март земетресението, 21:04 ч. Ние бяхме далече под земята с една група изследователи.

В коя пещера ви завари?

Това е в Орлова чука, пещерата която е най-близо до Свищов и самия град Две могили. Въобще беше драматична цялата история. Аз скоро разказах, че тогава, понеже правех едни проучвания на пещерняци, нещо, което ме занимаваше дълги години, въобще пещернячество как се отразява  на психологията, физиологията и т.н. И тогава правех психологически тестове с девойките, които бяха там в тази експедиция. Тя беше посветена на международния ден на жената, 8 март.

Случайно там си носех хронометър, апарат за кръвно, и като се разтресе земята, първата реакция спонтанна, което е абсолютно безсмислено беше „Бягайте“. Къде ще бягаш, ние бяхме толкова навътре в земята. Побегнахме уж, ама то в пещера как се бяга. Трудна работа. Особено там, където бяхме ние.

Като престана да се клати  земята и аз ги извиках да им измеря пулса. 150, 200, някакви такива, 205 имаше. Една от девойките, 205 ѝ беше пулсът. Кой знае какъв уплах е било това нещо. Защото то е абсолютно безнадеждно. Просто късметът ни е, че земята и скалата е била толкова пластична, че вътре няма един камък не беше паднал. Нищо в пещерата, абсолютно нищо.

Като излязохме на входа, от тези конвулсии, да го наречем на земята, от тези напрежения, който е ходил на пещерата „Орлова чука“ знае, че отпред има един парапет . Беше станал като хармоника. В Две могили бяха се напукали сгради, паднали комини, за жертвите няма да говоря.

Но

аз съм претърпял още едно земетресение под земята,

което обаче не беше така интензивно, беше много далече от пещерата, в която бяхме ние. Това е по време на експеримента „Сухите печове“, нашият 62-дневен престой. И това е велинградското земетресение, 77 година. Когато човек седи дълго време на тишина, му се изостря слухът невероятно много, защото няма фонови шумове. Седим си ние в пещерата и по едно време чуваме едно бучене.  А там до тази пещера Десни сухи печ, при село Долни Лом отдолу има едни кошари, а под кошарите – ниви. Беше есента и помислихме, че някакъв трактор оре сигурно. После разбрахме, че точно по това време е било велинградското земетресение и е имало двеста седемдесет и не знам колко труса. То се усетило чак там, не мога да ви кажа колко км.

А по време на експедицията ни в Гърция,84 г., в двете големи шахти, тогава бяха на 6 и 7 място в света, Епоси, 470 м и Пролатина 410 , мисля, свърши експедицията. Успяхме, влязохме там, кой където влезе. Бяхме 7 души българи слязохме долу в селото, в  подножието на планината Тимфи, това е Северен Пинд, преспахме една вечер преди да си тръгнем, когато стана земетресение. Видяхме как там, където сме били горе на баира, как се търкалят каменопади.

Така че има такива случки,

но иначе, Господ ме пази

Вашето поколение беше много силно в спелеологията. Какво ще кажеш за идващите поколения след вас? Имате ли достойни наследници? Как се развива в момента спелеологията в България?

Тъжна картина. Значи в сравнителен аспект и в живота е така, синусоида е човешкият живот. Никога не е само хубаво или само лошо. Нещата се променят , но и тук явно сме имали късмет и самото наше поколение, което сега мога да нарека „старата школа“, може би и ние бяхме различни. Може би и времето благоприятстваше  някои неща да се случат по-лесно, други – по-трудно. И в този преход, 30-годишен, който не мога да кажа, че някакви невероятни промени са се случили, освен възможността спокойно, свободно да пътуваш, да кажем. Възможността да кажеш каквото ти е е на сърцето, някой път безпоследствено, друг път последствено.

В един такъв разговор е трудно човек да прецени, но социално-икономическа среда и народопсихологията промениха нещата и сега аз, лично, не съм щастлив от това, което виждам.

Още повече, че както стана дума, 34 години от живота ми е минал в повечето случаи в съзидание и ние наистина творихме , и правихме неща, за да издигнем нивото. Колко можахме, тя историята ще отсъди. Но сега в невероятна степен, с обратен знак са се редуцирали броят на пещерните клубове, да кажем. И базата е много малка.

И когато говорим за спорт, доколкото това е спорт, даже и да не е спорт, говорим за пирамидата. Колкото е по-широка базата, толкова е по-здрава пирамидата и на върха ѝ може да имаме някакви сериозни  постижения. Сега този връх е много остър. И на него няма място за много хора. Просто то няма място и са малко тези, които са на върха. Те се броят на пръсти.

Има един изявен клуб в момента, няма да правя реклама. Но е известно, че това са колегите от „Под ръбъ“, които заедно с приятели, с много воля, и с постоянство изследват пещерата „Колкина дупка“ и фактически, тя стана най-дълбоката в България и най-дългата, мина 20 км.

Има още няколко клуба, които са запазили в голяма степен своята дейност. Не бих казал, че е имат зад гърба си такова постижение изследователско, но може да се каже, че са стабилни, възпроизвеждат се. Защото там, където престанат да се възпроизвеждат, там нещата са умрели.

Клубовете в Русе, в Стара Загора, клубът, в който аз членувам – „Хеликтит“, клубът, тук в София, „Искър“, „Академик“ се съвзема. Но отстъплението е невероятно.

Във Варна имаме клуб, който общо взето се изявява добре, в Айтос клуба, но това са единици. 1992 година имаше 54 клуба в България, сега 20, повече от половината не съществуват.

Има пещерняци-ветерани, в повечето случаи, има отделни такива хора, които част от тях сме приобщили в Българското пещерно дружество, което създадохме 2015 г. За разлика от недоброжелателите, трябва да кажа, че не го създадохме в опозиция на съществуващата федерация, а го създадохме, за да има тя конкуренция някаква. Защото няма състезание с един кон.

Едно от нещата с това дружество е да оберем там, където няма пещерни клубове, а са останали пещерняци. Тези хора в сърцето им е това и те няма да престанат да обичат, но няма с кого да го правят. И е много забавно, защото примерно на една от първите експедиции в Свещари, за която аз споменах, се бяхме събрали една група ветерани, в която средната ни възраст беше 65 години, а най-възрастният беше на 83. С тях ходихме по пещери пълноценно, с тях изследвахме нови пещери.

Дружеството е 123 души, имаме пълноценен  живот, събираме се, правим експедиции. В Косово, в Света гора. В Ракитово имаме много добър клон, който работи изключително много с деца, което е приоритет, защото там е истината.