Българката Станислава Узунова с първи опит за седемхилядник: Мислех Ленин за стъпка, а той се оказа скок

Три български експедиции потеглиха това лято със своите мечти и цели към най-високите върхове в Памир.

На 27-ми юли, устремени към втория по височина връх във величествената планина, известен и до днес у нас под името пик Ленин (7134 м), първи пристинаха Станислава Узунова, Калин Иванов и Бойко Мишев.

Малко след тях, в началото на август, Антон Стефанов, Даниел Янев и Симеон Каталиев се отправиха към същия гигант, останал в историята на българския алпинизъм с немалко изкачвания от времето, когато държавата субсидираше експедициите.

По същото време българите Георги Илков – Темето, известен алпинист и планински спасител от отряда в Дупница, който миналата година стъпи на вр. Ленин, това лято се отправи към първенеца на Памир – вр. Комунизъм (7495 м). Това той предприе заедно с Жан Картелов, Иван Терзийски, Валентин Митев и Стоян , като възнемеряваха след най-високия връх в планината да атакуват и вр. Корженевска (7105 м).

Първите две експедиции не реализираха намеренията си и вече се завърнаха в България, а третата не осъществи първото планувано изкачване заради лошо време и се отправи към следващата си цел. Последното съобщение от 23 август е, че метеорологичните условия и там не са по-добри.

Единствената българка, направила този август опит да осъществи една своя мечта, малко след завръщането си у нас описа своето приключение.

Станислава Узунова е планинар, мечтател и пътешественик. Израснала с любовта към планините, копнежът й към върховете не престава да я мотивира за още и все по-високи. Собственик на туристическа фирма, с която стига до най-невероятните кътчета из света, тя не спира да устремява поглед и към най-високите върхове. Тази година опита да изкачи един от най-внушителните седемхилядници на планетата: как и защо, разказва пред „Върхове“

Доста пътуваш из света и изкачваш върхове, но как така тръгна към Ленин?

Подготвям го от три години. Оттогава съм започнала да проучвам. Идеята ми беше да се тръгне с друг човек, но се появи пандемията и това се отложи. Тази година му предложих, но вече имаше други планове за Памир. Смятах, че Ленин е най-достъпният седемхилядник, но тази му слава беше приключила. На място разбрах, че успеваемостта е около 20%, като основните трудности са метеорологичните условия, наистина жестоки и огромните цепнатини, появили се с годините. Мисля, че всеки човек със страст към планини, иска все по-високо и по-високо. Дали ще са категории на катерене или височини – желанията са различни – но целта е винаги повече и до самия край, ако има такъв. Смятам обаче, че има стъпала към тези височини и ако ги прескочим, ще бъде осакатено чувството на удоволствие. Ленин приемах за стъпка, а той се оказа скок.

Лесно ли взе решенето и достатъчно подготвена ли беше?

Повече от лесно, никога не се замислям за трудности, преди да ги срещна. Ако мисля за тях преди това, означава да се отказвам от всичко, за което мечтая. Подготвена няма как да знам дали съм, преди да усетя лично какво точно ме чака. Според това, което четох и гледах като видеа, смятам че тръгнах подготвена. Пет месеца преди това, поради мои грешки в Непал, имах проблем с височинна болест. Там лежах една седмица в болница, като направих и инфекция на кръвта. След като се върнах в България, около месец съм спала непрекъснато. Два месеца по-късно реших да отида до Арарат (най-високият връх в Турция, 5165 м – б.р.)  и в последствие Казбек (най- високият връх в Грузия, 5033 м – б.р.), за да проверя дали съм в състояние след Непал да тръгна към Ленин. При „пробата“ ми всичко беше удовлетворяващо. Чувствах се добре на 5000 м и реших окончателно да тръгна към Киргизстан. Предложих на двама приятели да се включат. Ако не бяха, щях да замина сама, но в международна група. Те се съгласиха и така започна това приключение.

В част от приключението, както го наричаш, си предприела качване сама към върха. Не се ли страхуваше?

Страх е доста болна тема за мен. От малка имам щастието баща ми да ме е запознал с тази любов – планината. Преди десет години, от просто никаква случка над Попово езеро в Пирин, развих нещо като фобия от височини. Умирах от страх на места, на които преди това съм подскачала и танцувала, преминавайки. С годините опитах всичко, за да се върна в предишното си състояние. Вървях по ръбчета, заставах над скали… Не съм спряла с опити, но страха от високото така и не изчезна. Та аз треперех дори на Кончето в Пирин! Тази година попътувах доста и две случки ме разтърсиха. Едната, удари ме камион в Кения. Другата – височинният проблем в Непал, за който споменах. Не знам коя от тях пречупи в мен този ужас, който изпитвах от височини, но усещах, че е дошъл краят на тази мъка.

Та, тръгвайки сама към върха, не чувствах никакъв страх. Само огромно желание, дори граничещо с някаква обсебеност. Бях напълно сигурна в себе си, имах сила и бях в чудесна физическа форма.

Студът и вятърът ли бяха най-голямото препятствие за теб, както описваш в дневника на изкачването си, или имаше и друго?

Студът при мен не беше проблем, имах доста добра екипировка и не съм срещала особени затруднения. Определено, вятърът беше страховит. Мислех си: от върха се връщат 100 кг. мъже, споделяйки че ги събаря. Аз тежах около 45 кг. в този момент и определено имах опасения същият вятър какво ще ми причини. Най-голямото ми препятствие бяха обаче цепнатините. Имаше огромни, които трябваше да преминаваме с прескачане. Аз съм ниска и това оказваше влияние на скока ми. Цепнатини, широки над 1.50 м. по посока изкачване, бяха истинско изпитание за мен. На момчетата не им беше приятно на няколко пъти да искам помощ, но те са високи 1.80 м. и не разбираха какво представлява скок нагоре с моя размер, раница и железа по кръста. Тук ще добавя наша огромна грешка, от която също не ми беше приятно. За да сме по-бързи, не вървяхме в свръзка, което смятам за абсолютно дивашко.

Говориш за страх от височини, а сега разказваш за огромни ледени цепнатни. Веднъж, след като беше преминала неотдавна Котешкия чал в Пирин, ми каза, че живееш втори живот. Кое беше по-страшно?

Ленин е коренно различно. Там, ако имах психиката си отпреди това, щях да стигна малко след Базов лагер (3600 м). Въпреки това, за момента си на изпълнение, по-страшно за мен беше Котешки чал. Това беше една от пробите ми да се справя със страха си. Не го имам за успех, бях като заек под стрелба (смее се). Нямах сърце за това нещо. Болното е, че ако си роден с този страх, някак си не е толкова натъртващ. Аз го получих впоследствие, и знаейки какво е преди това, страдах ужасно. Сега, на Ленин, си гледах надолу към цепките. Някои бяха безкрайни черни дупки, но нищо в мен не трепваше. На Котешки чал в Пирин не пуснах баща ми. Някак си, като го държа за ръка, както той казва, сякаш му взимах силата.. но пак не ми беше достатъчно. Малко се плаша след Ленин без това чувство на страх. Мисля, че е добре да го изпитваш или така бях свикнала: да знам, че то съхранява.

Други българи също бяха към Ленин по същото време, засякохте ли се с тях?

Да засякохме се. Те слизаха от Лагер 2 (5300 м) за аклиматизация, докато ние правехме допълнително упражнения на ледника по време на възстановяване и след вече направена аклиматизация. Единствено в този момент се видяхме и след това те слязоха за почивка към Базов лагер. Ние преценихме да рестартираме само на Лагер 1 (4400 м). Тяхната дата за връщане беше малко след нашата и се надявах много поне на тях да се усмихне късметът с прозорец за върха. Слизайки надолу, вече разбрах, че и при тях няма успех.

Разочарованието от факта, че не успяхте, повече те отказва или пък обратното – те мотивира да се върнеш?

Мотивира дори е доста леко казано. Два дни след като се прибрах при семейството си, продължих да следя прогнозата на върха. Видях възможност с ниски ветрове около 28.08 до 30.08. Съобщих на родителите ми, че заминавам пак, вече съм аклиматизирана и ще се върна след около седмица. Дори майка ми започна да пресмята кой ден да летя, за да съм в Лагер 3 за този прозорец. Попитах друг човек, който беше аклиматизиран и също искаше Ленин, дали е готов да тръгне веднага. Сега щеше да е по-лесно, нямаме нужда от аклиматизация и двамата. Отказа ми, но пък на следващия ден прогнозите имаха и промени. Такъв е Ленин: той си решава кой и кога да пусне. Разбрах, че започнах да се “вманиачавам” сериозно, и вече категорично: оставям го за план 2023. Само живи и здрави до тогава!

Снимки в публикацията: Станислава Узунова, личен архив