Големият Валтер Бонати

Италианецът Валтер Бонати стана първият алпинист, носител на Златен пикел „За цялостен принос”. Ето какви са заслугите му в алпинизма, за да бъде отличен с този значим приз?

Бонати е роден на 22 юни 1930 г. в Бергамо. На 18-годишна възраст с допотопна екипировка за два дни извършва четвъртото изкачване на Северната стена на Гран Жорас.
През 1951 г., на 21 г., от 20 до 23 юли осъществява легендарното премиерно изкачване на Гран Капуцин.
Изобщо с всяко свое изкачване той установява нови стандарти в алпинизма:
1953 г. – зимно изкачване на северната стена на Лаваредо.
1954 г. – предизвикалата много спорове експедиция на К2.
август 1955 г. – соло-първопрохождение на югозападното ребро на Пти Дрю.
1958 г. – Първо изкачване на Гашербрум IV.
1963 г. – зимно изкачване на Северната стена на Гран Жорас.
1965 г. – първо зимно соло-изкачване на Северната стена на Матерхорн.
На 35-годишна възраст Бонати се отказва от активно катерене, като се отдава на журналистика, пътешествия, фотография, в съавторство с Елена Труа пише книги, избира за спътница в живота една от най-красивите жени в Италия  – актрисата Росана Подеста.
* * *
– Валтер, въпрос, чийто отговор всеки би искал да узнае е защо престанахте да ходите в планината едва на 35?
– Никога не съм преставал да ходя в планината. Аз съм консервативен, привърженик на традиционния алпинизъм, не приех „модерната” форма, направих всичко, което можех но не исках да правя компромиси с разбирането си…
Родителите ми живееха на Ривиерата, странно беше за момче от моя район да се занимава с алпинизъм. Мечтата – това е, което ме движеше в продължение на целия ми живот, а през младежките години, животът ми изглеждаше като неизследвана пустиня.
Имах приятел и както често се случва, двамата харесвахме една и съща девойка, той ме заведе в планината и аз ревностно го наблюдавах как с лекота се изкачва по вертикалната стена. „Как, това е работа на алпинистите!”, – му казах. А той попита: „Искаш ли да пробваш?” Какво ми оставаше да отговоря? Той стана най-добрият ми приятел.
Запонах да тренирам, гледах другите, за да улуча техниката, купих си обувки, два размера  по-големи… Приятелите ми бяха алпинисти,  и аз станах алпинист. Те ме учеха: следвай инстинктите си, своята страст.
След това започна друга епоха – епохата на соловите, зимни изкачвания. На Дрю разговарях с раницата си… 🙂
– И тя ви отвръщаше? 🙂
Никога не съм изоставял алпинизма, пренесох в алпинизма всичко, за което мечтаех, продължавах да ходя в планината през целия си живот.
– Съжалявате ли за нещо?
– Не, абсолютно.
– Спомени?
– Всичко, което съм направил е важно за мен. Помня всичко.
– Какво мислите за днешния алпинизъм?
– Нищо не мисля за днешния алпинизъм, за хеликоптерите, средствата на свръзките, екипировката. Философията на алпинизма е друга.
-Вие имате ръце на алпинист
-Харесват ви? Някои мислят, че съм художник.
– Алпинизмът – също е изкуство…
– Най-голямата ви глупост?
– Трудно е да се каже. Никога не съм си губил разсъдъка в планината.
– Тайната на добрата ви физическа форма?
– Гимнастика, подходяща за възрастта ми.
– Но очите?
– (С усмивка) Очите говорят повече от бръчките.
– Младежта?
– Правете всичко, Което ви харесва. Не е нужна физическа сила. Алпинизмът – това не е физическа сила, това е средство да се разкаже на човек за човека.
– Това будизъм ли е?
– Не съм религиозен, не обичам да се моля, на когото и да било. Моята вяра – да отговаряш за всичко, което си направил.

Интервю и снимки: www.mountain.ru; Превод: Върхове