Мистерии: Халюцинират ли алпинистите в редкия въздух? Учените наричат виденията в зоната на кислородния глад „Ново състояние“

от Росен ТАЛОВ

„Който е загинал в планината, броди завинаги след смъртта си и напътства живите алпинисти през последните им метри до върха.“

П. Хабелер

• Много алпинисти, които достигат голяма надморска височина, особено над 7000-8000 метра, съобщават за халюцинации.

• Тъй като не всички тези видения се срещат в комбинация с височинна болест, авторите на скорошно проучване казват, че епизодите на психоза с голяма надморска височина, трябва да се считат за нов вид състояние.

• Доста от алпинистите разказват, че халюцинациите им са били всъщност хора, които са им помогнали да намерят пътя си. Според авторите на проучването обаче, хората могат да бъдат насърчавани да правят по-опасни и рискови неща заради виденията.

Странни неща се случват във високата планина.

Джеръми Уиндзор среща Джими, докато изкачва връх Еверест. Джими поздравява Уиндзор и го насърчава да продължи: „Хайде, смени бутилката си с кислород и продължавай“, спомня си Уиндзор.

Джеръми Уиндзор за пръв път вижда Джими на „Балкона“ на Еверест – място, което Уиндзор описва като „студена и ветровита снежена платформа, високо на югоизточния ръб“. Балконът е на височина 8200 метра, в зоната на смъртта. Над 8000 метра, няма достатъчно кислород, за да могат хората да дишат. На такава височина почти всички разчитат на допълнителен кислород, за да оцелеят.

Уиндзор и Джими се изкачват заедно следващите 10 часа. Уиндзор си спомня, че е чул как котките на Джими се забиват по леда, чувайки влизането на кислорода в маска на лицето му. Те разговаряли, докато си почивали, за да съберат енергия да продължат.

Когато достигат до “Стъпалото на Хилари”, Джими казва „Весело!“ и изчезва.

Джими не е бил истински.

„Бях загрят от мисълта за човешка компания и прекалено задъхан, за да поставям под съмнение изглеждащото толкова истинско“, пише по-късно Уиндзор.

Подобни разкази за мистериозни спътници – гласове на планината – са често срещани.

Шерпите, без чиято помощ толкова много изкачвания на хималайските върхове биха били невъзможни, разглеждат Хималаите като царство на боговете. Някои смятат, че неуважението към свещената им планина е довело както до лоша карма, така и до неспокойни духове.

През май 2004 г. Пемба Дорджи Шерпа се изкачва на Еверест – изкачване с претенция за най-бързото до момента, когато се натъква на черни, неясни фигури близо до върха. Пемба казва, че фигурите са били призраците на алпинисти, които са загинали там. Когато се приближили към него, те протегнали ръце, молейки за храна. Пемба и други шерпи вярват, че призраците ще продължат да обитават планината, докато душите им не бъдат погребани подобаващо.

Въздействието на надморската височина върху мозъка може да обясни един особено преследващ момент, описан във „В разредения въздух“ на Джон Кракауер, разказ от първо лице на експедиция на Еверест през 1996 г.

Силна буря тогава убива осем алпинисти. Инцидентът се счита за една от най-тежките планински трагедии. Кракауер, слизайки посред бурята, в един момент мисли, че среща партньора си Анди Харис, но по-късно разбира, че е видял съвсем различен човек и че Харис е издъхнал в планината.

Дъгъл Хейстън и Дъг Скот, членове на британската експедиция от 1975 г. до Еверест, описват ужасяваща нощ, прекарана точно под върха, без храна и проблеми със запасите им с кислород. Твърди се, че мъжете са усетили трети катерач с тях в снежната дупка. Успокояващо присъствие, което им говорело по време на изпитанието.

Алпинистът Херман Бул преживява нещо подобно при първото си изкачване на Нанга Парбат през 1953 г., както и Джо Симпсън, чиято борба със смъртта в Андите е описана в „Докосване до пустотата“.

Британският алпинист Франк Смит, който през 30-те години на миналия век прави няколко опита да изкачи Еверест, може би има най-колоритната история.

Той описва срещи с два призрака, като първият изглежда толкова истински, че му предлага част от тортата си с мента. По-късно той се натъкнал на странни висящи предмети. Те отчетливо пулсирали… сякаш имали признаци на живот.

Книгата на Майкъл Шермер “The Believing Brain” описва така наречения ефект на усещане за присъствие (наричан другаде като „Чувство на присъствие“ или FOPs).

Усещането за присъствие е общо за хора под физически и психически натиск, включително алпинисти, полярни изследователи, издръжливи спортисти, изолирани моряци и др.

Експеримент, проведен от швейцарски екип през 2014 г. и отчетен в Current Biology, потвърждава това. Изследователите успяват да предизвикат у доброволци усещането за присъствие чрез прекъсване на моторно-сензорните сигнали, получени от мозъка, което води до неправилно усещане на тялото в пространството. Изследователите предполагат, че усещането за присъствие или призраци могат да бъдат илюзия, създадена от мозъка, когато временно губи връзка с тялото поради психични заболявания, стрес или екстремни физически натоварвания.

Не всички призрачни алпинистки истории обаче могат да бъдат обяснени толкова лесно.

Книгата “Savage Summit” на Дженифър Джордан, която подробно описва живота и подвига на първите пет жени, изкачили К2, също представя няколко призрачни случки.

Ванда Руткевич – първата жена изкачила К2 през 1986 г – оцелява при спускането и изкачва няколко други осемхилядници, преди да загине в опит да стъпи на Кангчендзьонга през 1992 г. След смъртта на Руткевич, Джордан описва как нейната приятелка Ева Матушевска била събудена посред нощ с телефонно обаждане. Радостна да чуе гласа на приятелката си, Матушевска пита:

„Всички са отчаяни! Къде си?“

Гласът отговаря: „Студено ми е, много ми е студено, но не плачи. Всичко ще бъде наред.“

„Но защо не се връщаш?“, упорства Матушевска.

„Не мога сега“, казал гласът на Ванда, преди телефонът да заглъхне.

Също толкова смразяваща е история от книгата на Джордан за британската катерачка Джули Тулис – третата жена, изкачила К2.

Изкачването е осъществено през юли 1986 г. Тогава има 13 смъртни случая на К2, които стават повод да бъде наречено Черното лято. По време на слизането си с партньора си Курт Димбергер, Тулис пада лошо. Със силни измръзвания на едната ръка и замъглено зрение, тя умира, докато е в капан на лагер IV с още няколко алпинисти. Тялото и е оставено в планината.

Години по-късно, през 1992 г., Тор Кийзър и Скот Фишър – членове на американско-руски екип, са разтърсени в необичайно тихия в базовия лагер глас, идващ от радиостанцията:

„Лагер IV до Базов лагер, чувате ли? Край!”.

И Кийзър, и Фишър знаят, че по това време няма никой в планината. Гласът бил този на британката.

Ново проучване разкрива, че тези видове халюцинации – понякога наричани „Синдром на трети човек“ – са по-загадъчни, отколкото учените считали по-рано. Виденията не могат да бъдат обяснени напълно като страничен ефект от височинната болест или мозъчен оток, който често я съпътства.

„В нашето проучване установихме, че е имало група симптоми, които са чисто психотични; тоест, въпреки че те наистина са свързани с надморската височина, не могат да бъдат причислени към оток на главния мозък на голяма надморска височина, нито към други органични фактори като загуба на течности, инфекции или заболявания на органите„, казва Херман Бругер, ръководител на Института по планинска спешна медицина в Eurac Research и автор на изследването.

Планините могат да ни доведат до лудост

Алпинистът мисли, че е преследван, започва да говори глупости или променя маршрута си без причина. Че алпинисти могат да страдат от психотични епизоди на екстремни височини, е добре известно и често се споменава в планинската литература. Досега лекарите обикновено свързваха това с остра височинна болест. Но сега от Института по планинска спешна медицина в Инсбрук са изследвали психотични епизоди на екстремни височини. Чрез систематичен научен анализ, откриват ново медицинско състояние: изолирана психоза на голяма надморска височина. Резултатите от изследването наскоро бяха публикувани в реномираното медицинско списание Psychological Medicine.

Изолираната психоза на голяма надморска височина се проявява на височини над 7000 м. Изследователите посочват фактори като недостиг на кислород, ситуация на тотална зависимост от себе си и ранни етапи на отоци в определени области на мозъка. Всичко това задейства психозата. Симптомите изчезват напълно, веднага след като алпинистът напусне опасната зона и слезе от планината. Освен това, не изглежда да има поражения върху психиката. „Това откритие ни позволи да направим по-задълбочено проучване на временните психози при иначе напълно здрави хора – изследване, което може да даде важни индикации за разбирането на психиатричните заболявания като шизофрения“, продължава Катрина Хюфнер.

Резултатите от това изследване също така са особено важни, тъй като синдромът увеличава риска от злополуки: „От изключителна важност е екстремните алпинисти да бъдат напълно запознати с тези временни явления“, обяснява Бругер. „Вероятно има неизвестен брой нерегистрирани инциденти и смъртни случаи, причинени от психози. За да се намали броят им, от най-голямо значение е да се разпространяват когнитивни стратегии за справяне, които самите алпинисти или с помощта на техните партньори могат прилагат, докато са в планината“, казва Хюфнер в заключение.

В друго проучване на американски учени, изследователите анализират записи от 83 алпинисти, които предполагат потенциални епизоди на психоза.

Заключенията са, че симптомите от около половината катерачи не са достатъчни, за да се квалифицират като психотични епизоди. Други 18 алпинисти (22%) са имали психотични епизоди в планината, заедно с признаци на планинска болест. Но останалите 23 алпинисти (28%) са имали изолирани епизоди на психоза – те са се появили на голяма надморска височина, но без други симптоми на заболяване, свързано с планината.

Изследователите констатират, че тези изолирани епизоди „трябва да се считат за отделна болест, свързана с голяма височина„. Това е ново състояние, категорични са учените.

Мистерии на височинните халюцинации

Все още стои въпросът защо това се случва. Липсата на кислород на по-голяма надморска височина вероятно е основен фактор. Други изследователи са открили, че при разглеждане на групи алпинисти, 32% от тези, които са достигнали по-високо от 7500 метра, са имали халюцинации. В това проучване средната надморска височина за халюцинации е била 7280 метра. Някои от случаите са възникнали във връзка с оток на мозъка, но много от тях са възникнали без него.

Ефектът от тези епизоди е друго нещо, което трябва да се има предвид. В случаи като този на Уиндзор алпинистите съобщават, че техният халюциниран спътник им е помагал. Но е възможно халюцинациите да насърчават и опасно поведение. Авторите на изследването отбелязват, че е възможно много опасни случаи на психоза никога да не са били докладвани, тъй като данните идват само от хора, оцелели при изкачването си.

Сред изследваните алпинисти симптомите на психоза обикновено изчезват след няколко часа или дни. Но те трябва да бъдат информирани за възможността за психоза, преди да се опитат да достигнат голяма надморска височина, пишат авторите.

Въпреки че тези видения на голяма височина остават загадъчни, лишаването от кислород със сигурност е по-успокояващо обяснение от това, дадено от Питър Хабелер, един от първите двама души, изкачили Еверест без допълнителен кислород.

„Има поговорка, че който е загинал на планината, броди завинаги след смъртта си и напътства живите алпинисти през последните им метри до върха“, пише Хабелер в книгата си от 1979 г. „Еверест: Невъзможна победа„.

Дали това е така, единствено височинните алпинисти могат да кажат…