неАЛПИНИАДА на Враца се проведе през уикенда: какво, за Бога, е това? (СНИМКИ)

“Катериш спортни маршрути с категория 6a, умееш да осигуряваш и искаш да надникнеш в необятния свят на мултипич и традиционното катерене?
Това събитие е за теб!
Нямаш с кого? Ние ще ти намерим!
Няма кой да гледа детето? Ние ще се погрижим!”

Така организаторите на едно провевело се през изминалия уикенд нетрадиционно алпийско събитие – Виктор Иванов и Нино Пелов – събраха десетки катерачи на Вратцата.
Какво ги провокира, какви хора се включиха и подкрепиха идеята и каква е равносметката, разговаряхме с тях в събота, на 1-ви октомври, след последното разекипиране на скалните маршрути по тъмно.

Откъде дойде идеята за това събитие?
Нино: Идеята е изцяло на Виктор.
Виктор: Отдавна обмислям формат, в който хората от катерачната общност да споделят опита и уменията си затова как трябва да се движим правилно по скалите. Когато участвах на Ботевата алпиниада тази година, по време на награждаването бяхме останали не повече от 15 души и то заедно с организаторите. Не можах да се примиря с това. Не можех изобщо да повярвам, че има 10 – 15 души в България, които се явяват на най-голямата алпиниада и които остават до края.

Това е кръг от държавното първенство, нали?
Виктор: Да. Останали са две – така да се каже, легитимни алпийски прояви у нас, които са включени – Мальовишката и Врачанската Ботева алпиниада.

Присъствието на малко хора тогава ли беше двигателят за тази неАЛПИНИАДА?
Виктор: И присъствието на малко хора, но от друга страна аз знам какво коства на организаторите да се поддържа огънят на тази алпиниада. Нино, колко години вече, заедно с Врачанския клуб, влагат сърцето си, за да я поддържат. Това е нещо, което те правят абсолютно безвъзмездно – просто, за да продължат традицията. От друга страна видях, че не е като да има голямо общество, което да идва надъхано – като че ли духът лека-полека угасва.

Да разбираме ли – като есенция, че една от целите е да възвърнем досега на катерачите със скалите в духа на старите традиции?
Виктор: Не. Мисля, че духа все пак си го има, но това, което се прекъсва, е по-скоро нишката на приемственост. Докато преди 15-20 години в т. нар. алпийски клубове (те все още се водят алпийски, въпреки че в голяма част от тях почти не е останало нещо алпийско), членовете осъществяваха клубна дейност, с която предаваха опита си един на друг – по-опитните учеха младите и така нататък. Това вече сега го няма.
Нино: Просто изчезна.

На какво се дължи това според вас?
Виктор: На финансиране и на държавна политика донякъде…
Нино: От гледна точка на катеренето като цяло, спортът стана много по-популярен. Но катеренето има две основни линии. Едната е спортно катерене, което се разви много през последните десет години. Откриват се зали, става все по-достъпно за хората вече и в България. Докато пък алпинизмът и мултипич катеренето на по-дълги маршрути и по-високи стени намаля като популярност.
Виктор: Да, поне спрямо по-голямата маса от катерещи.

Усеща ли се липса в катерачната общност от това намаляване, за което говорите?
Нино: Да да, именно. Особено тук, на Централна стена…
Виктор: Това е един невероятен обект. Да дойдеш тук и да видиш в почивен ден една-две коли – това е нищо.
Нино: Докато на спортните обекти като Малката дупка са много повече – това говори ясно за тенденцията.
Виктор: Но това не е само у нас, това е световна тенденция и не е само в липсата на политика в областта.
Нино: Въпросът е, че в България загубихме това, което сме имали преди като алпийска дейност и общност. Катеренето се превърна повече в спорт и фитнес в залите.

А вие черпите ли опит от доайените, които са прокарали тук туровете по тези скали?
(смеят се)
Нино: Те, доайените, понамаляха. Именно тук се получи една дупка – нещо като вакуум, където тук-там има някой от едно, да го наречем, “средно поколение”, което е връзката между доайените и нас.
Виктор: Разработването на тези скали е започнало някъде през 40-те години и достига пик през 70-те. След това, допреди 30 години, това е била арената, на която катерачите са мерили силите си. В момента тази арена е на друго място. В това няма нищо лошо, разбира се – абсолютно нормално е. Спортът е жив, хората се насочват към това, което им е по-интересно.

Каква обаче е равносметката от днес? Какво се случи?
Нино: Ами какво стана… общо взето, доста хора дойдоха и се включиха в събитието.
Виктор: Всъщност, дори не успяхме да опишем всички, които дойдоха. Бяхме някъде около 60 души на терен.

Видяхме и международно присъствие. Те записани ли бяха?
Виктор: Не, но бях уведомен, че ще присъстват. Записани всъщност бяха само тези, които ще участват в алпийските маршрути – те бяха общо 24 души. За тях бяхме осигурили 14 водачи.

Какви като трудност и дължина бяха тези маршрути?
Нино: Трудността беше от 5а до 6b.

Срещнахте ли трудности в тази организация – чисто логистично или други спънки на терен?
Нино: Не. Всъщност, всичко беше обсъдено на общо събрание на федерацията (Българска федерация по катерене и алпинизъм – б.р.). Това не е някакво частно събитие. Нещото, с което започнахме, беше присъствието на ПСС – абсолютно задължително за нас. Доста дълга дискусия проведохме откъде да намерим финансиране затова. В крайна сметка, федерацията пое разхода и ПСС – отряд Враца са плътно тук по време на събитието.
Виктор: Наистина задължително е присъствието на ПСС. Беше проведена и тяхна лекция по-рано днес. По принцип, в случай на нужда, достигането на ПСС до пострадал отнема минимум два часа, може да отнеме и три или четири часа, ако те предварително не са на терен. А в този случай, акция може да бъде организирана до един час.

А хората, които се включиха в събитието – предполагам, че повечето се познавате, но имаше ли изненади?
Виктор: Имаше, да – двама-трима.
Нино: Те и не бяха толкова изненади, от гледна точка на това, че ние се бяхме подготвили добре за допускане до събитието. Предварително всеки участник трябваше да ни разкаже своя опит и т.н. и така ние установихме бързо, че те не покриват критериите, необходими за изкачване на маршрутите, които бяхме подготвили.
Виктор: Имахме предварителна форма за записване. В нея бяхме формулирали задължителни въпроси – дали могат да спускат сами рапел, каква категория на трудност катерят, дали са осигурявали водач и т.н. След това разговаряхме с всички, които се бяха записали и изпратихме имейл с пълно описание на това, което се очаква от тях – екипировка, необходима подготовка, за да са в добра форма… Когато дойдоха тук, всеки един от тях премина и на “кръстосан разпит”, който водихме аз и Нино.
Нино: Задавахме специфични въпроси, при които, човек, който не е преминал през това, няма как да знае. Все пак, при тези участници, за които останаха някакви съмнения и евентуални притеснения, направихме тестове “на сухо” – дали могат да си вържат възлите, дали могат правилно да работят с устройството за осигуряване… т.е, направихме всичко необходимо, за да гарантираме, че тези хора са адекватни на терен.

Предстои ли продължаване на тази идея за неАЛПИНИАДАТА след вече успешното й реализиране?
Нино: Надяваме се да стане традиция и да я осъществяваме ежегодно тук, на Враца. Организацията никак не е проста и лека, но за щастие се включиха да ни помагат много хора и то абсолютно безвъзмездно. Без водачите, това нямаше как да се случи. Те дойдоха на база лични познанства – в една общност сме, катерим заедно от дълги години.

Има ли организация, която застава зад това като лице или сте вие като катерачи?
Виктор: Ами… местният клуб Вратица е носителят на мероприятието.

Нино: Да, може да се каже. Но всъщност, от тези 24 души, които се записаха, имаше хора, които дойдоха от Варна, от Бургас, от Габрово, от Велико Търново, от София. Най-далечният участник дойде от Мисури, САЩ – човекът беше планирал да пътува към България и беше съобразил идването си, за да може да се включи в нашето събитие. Дойде тук директно от летището.

Спонсори трудно ли се намират?
Виктор: Успяхме да осигурим. Помогнаха ни Спорт Депо, Стената, Клаймбро… Стената правиха и тест на еспадрили в рамките на нашето събитие – разбира се, в съвсем друг, техен формат, но беше интегрирано в неАЛПИНИАДАТА.

Снимки в галерията:

Върхове, Момчил Дамянов, Бранислав Бранков, Нино Пелов, Виктор Иванов