Любомир Попйорданов: Планинският туризъм е възможност България да излезе от позиционирането на евтина дестинация (ВИДЕО)
Сдружение Планини и хора – асоциация на планинските водачи в България – от юли тази година е с ново ръководство. За това какви са бъдещите приоритети в работата на организацията и какво се случва в българските планини изобщо, разговаряме с новия председател Любомир Попйорданов – един от нейните основатели.
Наскоро бяхте избран за председател на Асоциация Планини и хора, какво заварихте Вие в тази организация след този избор?
Постиженията на асоциацията не се дължат само на нейното ръководство, постиженията са на нейните членове. Много от тях се бяха отдръпнали от асоциацията, не виждаха желание на досегашното ръководство да работи с членовете. Асоциацията се беше концентрирала изключително върху обучението на планински водачи и беше загърбила другите си функции, които са свързани с отношение към природата, към случващото се в планините – никакви становища; практически много трудно се взимаха решения. Запознат съм и с дейността на други организации и ще кажа, че проблемите в АПХ, които имат и личностен характер, са проблеми пред много други сдружения в България. Те са свързани с липсата на готовност и на желание на активните хора да участват в управлението на сдружения. Активните хора искат да бъдат в планината.
Споменахте, че липсват становища по важни теми, някоя конкретна ще назовете ли?
Това, което се случваше примерно на Езерата – за да се стигне до становище, се протака с повече от един месец. Председателят в случая – това беше неговият модел на правене на нещата – тръгна да прави тотално оповестяване на всички, да очаква едва ли не мнозинство от членовете да желае да има такова становище. Всъщност нашето разбиране е, че АПХ трябва да отразява мнението на професионалистите и трябва да бъде активна по отношение на това, което се случва в планината. Това е теренът, в който планинските водачи работят, особено, когато говорим за българските планини. Дали става дума за нови писти, дали става дума за пейзажа, който се уврежда от застрояване или става дума за създаване на инфраструктура, от която няма нужда, допуск на хора, както в района на езерата при нарушение на закони и използване на европейски средства, които да се „преперат“ под формата на смислена дейност за планинския туризъм, а всъщност това не е такава дейност: всички тези начини на злоупотреба и вероятно корупционни схеми – по тях асоциацията трябва да се изказва. Има и други случаи, по които вероятно предстои да имаме становище.
Да разбираме ли, че това ще бъде един от основните приоритети в бъдещата ви дейност и работа като ръководство и какви други можете да назовете?
Основният ни приоритет продължава да бъде планинските водачи и тяхната професия. Теренът е важен – мястото, в което се случва тази професия. Създаването на планинарска култура е важно. Но основното – това са планинските водачи. Ние трябва да „изчистим“ терена. Има много центрове в България, които продължават да извършват обучения. Не само на планински водачи. Издават дипломи, които не са защитени с реални програми, с реален обучителен процес. Тези дипломи същевременно създават възможности и застрашават клиентите.
На какво се дължи липсата на контрол в тази област?
Липсата на контрол се дължи на всичко, което се случва в България. Липсата на контрол е повсеместна във всички области. Това – всички ние като граждани – го знаем много добре. Институциите са създали едни „планини“ от документация, която нямат капацитет да следят и в много случаи съвсем не е най-необходимата. Има възможности тази документация да бъде много по-малко. И Законът за туризма е прекалено голям, Наредбата за планинските водачи е прекалено обстоятелствена… Всичко това е едно безсмислено нормотворчество. След това се упражняват да го подобряват. Така че проблемът с контрола дори не е в Министерството на туризма (МТ), той е в Националната агенция за професионално обучение (НАПО), която е към Министерството на труда и социалната политика. Но и определено място има и МТ, защото става дума за кадри, които са лицето на България по отношение на планинския туризъм. А планинският туризъм е една от най-добрите възможности България да излезе от своето позициониране на евтина дестинация и да се позиционира в нещо различно. Така че е много важно точните водачи да бъдат една представителна извадка и те да помогнат този продукт да завоюва своето място. По този начин ще помогнем и на всичките планини и на селата, които се намират в подножието, на хората, които работят в хижите – изобщо цялото това нещо да получи шанс.
Министерството на туризма не е пряко отговорно, то се занимава с други неща, но по отношение на продукта – без планински водачи не можем. Т.е., това е „condicio sine qua non“ – не можем без планински водачи, както не можем на морето без спасители. А в случая не говорим дори за спасители – това са хора, които трябва да създадат изживявания, хора, които са почти артисти – това са аниматори, психолози – хора, които трябва да създадат удоволствие и ясно трябва да покажат какво е да ходиш в планината с водач и без водач. Да ни разкрият красотата на пейзажа, да обяснят на хората каква е ботаниката, какво се е случило в тези земи и т.н. и да го направят по един завладяващ начин, така че техните клиенти да научат нещо. Идеята не е просто да водим хората и да ги правим зависими от нас, а да ги направим по-знаещи.
Казвате, че при обучението на планински водачи такива получават дипломи и квалификации след недостатъчно квалифицирано обучение. От другата страна на монетата пък стои въпросът с неправоспособни планински водачи, които имат достатъчно богат опит в планините. Вие как гледате на този въпрос?
Да, дори и БТС, да кажем. Като организация ние, освен Устава, приехме и Етичен кодекс. Нашите членове са задължени да спазват този кодекс и там изрично е казано, че всеки трябва да работи само в рамките на своята професионална компетентност. Това е едно от условията и за отпадане от членство в асоциацията – ако се извършва дейност и се предоставят услуги, за които хората нямат правоспособност. Има много водачи, които работят извън своята компетентност – не само такива, които нямат никакви дипломи, но и такива, които имат дипломи, но не за съответното ниво. Ще дам един прост пример – в България в момента е много популярно да се ходи по Виа ферата, да се правят трудни ръбове, в които се използват въжета и т.н.
Говорите за алпийските водачи?
Става дума за планински приключенски туризъм, в който се използва катерачна екипировка, умения и техники. Това е извън компетентността на масовото обучение и масовата диплома за планински водач.
Как се създава планинарската култура в наши дни?
Това е дълъг процес. В него има от една страна предлагане, от друга – търсене. Това предлагане продължава да е все още в начален процес като в начално натрупване на капитали, подобно на Клондайк в Дивия Запад. Това е и защото няма кой да следи спазването на законите в България. Има отсъствие на държавност във всички области, както и в тази; отсъствие на визия за нещата. Държавата би могла да бъде много по-активна, но тя не си дава този труд и някак си не намира, че това е важно. И това е повсеместно. От друга страна, от гледище на потребителите, това е процес – в него участват и медии, и различните власти, както и разбира се – професионалната общност, която също трябва да намери начин да говори за тези неща.
Имате ли диалог с Туристическия съюз?
Дълго време не съм имал никакъв, в момента имам разговор. Казали сме какво трябва да се прави. Те в момента се опитват да решат въпроса с хижи, които са завладяни от много недобросъвестни членове на Българския туристически съюз – председатели на дружества, а може би и по-нагоре, може би от хора, които са участвали в управлението на Българския туристически съюз, а може би и от такива, които и в момента са в управлението. Те са завладяли публична собственост. Завладяли са я с най-различни средства и измама. Става дума за измама. Може да се окаже, че има хора за прокуратурата. Но това е въпрос и път, който да извърви Българският туристически съюз.
Трябва ли да има една обща организация, образно казано, като „шапка“, която да обединява усилията на други организации, на хора, на институции, за развитие на планинарските дейности?
Много трудно е да се каже дали трябва да има или не. По-добре да има много гласове и по-скоро трябва да има формат, в който тези гласове се срещат и си общуват. Защото това е, което липсва в България. Хората само се обвиняват, пишат си във фейсбук и в какви ли не платформи, но не намират време и няма желание да седнат около една маса – не виждат смисъл в това – и да си говорят за нещата, които ги касаят. Планинските водачи имат какво да кажат за хижарите, и хижарите вероятно има какво да кажат за Министерството на околната среда и водите или за Министерството на земеделието и храните (защото тук има и такива обстоятелства), съответно и планинските спасители също има какво да кажат в тези области, както и потребителят. Потребителят е туристът и без него всички тези неща са безсмислени. Така че, потребителят – неговите организации, клубове по интереси, трябва да бъде в този формат, независимо дали той ще бъде виртуален или под формата на годишна конференция, например.
Възможно ли е това да се случи и виждате ли перспектива в близко бъдеще?
Досега това в туризма не се е случило и не виждам как ще се случи в точно планинския туризъм. Няма желание за такъв диалог на най-високо ниво. Това би трябвало да го модерира Министерството на туризма. Само че то не е готово да слуша критики, изобщо. Българският туристически съюз, с малки изключения, също не е готов да слуша критики за своите хижи и как да се развиват. Много планински водачи не са склонни да слушат критики за своята дейност. Всички могат да критикуват останалите, но себе си – не. И това може да го пренесем във всички останали области в българския обществен живот.
