fbpx

Монблан през Трите върха. Нищо няма значение, ако човек не е с правилните хора (ПЪТЕПИС, ГАЛЕРИЯ)

от Иво РАЙКОВ (Ivonder Holyfield)

18.07.2022 г.

Възможно ли е всичко да се обърка?
Понякога е нужно нещата първо да се объркат още повече, за да се наредят така, както ни се иска.

Всичко, свързано с Монблан, започна за мен преди шест години, на 24 август 2016 г., когато група приятели изкачиха Белия връх от юг (италианската страна) и ми пуснаха муха в главата, която не просто прелетя в празното пространство между двете ми уши, ами си сви гнездо и нарои още себеподобни.

Последваха няколко години на узряване на идеята, разучаване на маршрута, подготовка, тренировки, самоубеждаване. Но – преди всичко – в търсене на съмишленици.

За съжаление, никой от „планинските“ ми приятели нямаше нито желанието, нито уменията, пък камо ли амбицията за изкачване на най-високия връх в Западна Европа. Желанието бавно, но сигурно се превръщаше във фиксидея.

Един ден не издържах и написах пост в една от планинарските фейсбук групи. За мое най-голямо учудване, се намериха двама луди. Тук историята прескача като развалена плоча. Резултатът беше неуспешен, но безценен опит. Направихме добра аклиматизация на Gran Paradiso (4061 м), но подозренията ми, че част от хората, с които съм тръгнал, не са готови за „голямата“ планина, се засилваха все повече и повече. Все пак реших да се пробваме към върха, но след като стигнахме до хижа Gonella (3071 м и изходна точка към Monte Bianco), вече бях сигурен, че най-добре за здравето и живота на всички е да се откажем. На слизане към къмпинга по лицето ми се стичаха сълзи от разочарование и гняв. Как можах да си помисля, че ще е толкова лесно? Просто ей така да се кача до някакъв си връх с всеки, който се върже на акъла ми.

Скоро нищо нямаше значение, защото копнеех да се върна при жена ми и малката ми дъщеричка. Последваха преосмисляне и равносметка. Осъзнах, че колкото и добре да е подготвен човек, нищо няма значение, ако не е с правилните хора. Намирането им е най-трудната задача.

Лека-полека излязох от собствения си социален балон и благодарение на съдбата и голяма доза късмет, срещнах хората, с които щях да преживея най-големите си приключения – Мира, Пешо и Емо. Всичко се случваше толкова бързо – катерене, скали, пещери, замръзнали водопади, ледено катерене, алпийски маршрути…

Дойде денят за голямото изпитание – първото ни голямо изкачване в Алпите заедно като свръзки. Въпреки умората от загрявката по маршрута Bamberger на връх Triglav (2864 м, Словения) изкачихме с относителна лекота (независимо от зверската кашлица и синьо-зелените секрети с размери на прусек, излизащи от носа ми) ръба Stüdlgrat (AD+), достигайки най-високата точка на австрийските Алпи – Großglockner (3798 м).

Вече бях сигурен. Това са хората, на които можех да разчитам във всяка ситуация, независимо дали съм в планината или в комфортната градска ежедневна среда. Но трябваше да изчакам още една година, за да дойде моментът на истината.

И напълно неусетно, той дойде. Бях ли подготвен? Естествено, че не. Ако преди две години се чувствах в добра форма, то сега тялото ми беше приело по-скоро формата на дивана, на който пиех бира всяка вечер. Цяла година мислех как ще започна да си стягам багажа няколко седмици по-рано, за да съм сигурен, че няма да забравя нещо, но ето че беше 15-ти юли, вечерта заминавахме, а аз тепърва изваждах инвентара, екипировката и багажа от „стаята-склад“.

Само няколко дни по-рано се бяхме чули със Мауро (един от двамата хижари на х. Gonella), който ни беше известил, че затварят преждевременно заради невижданите жега и суша. Ледникът, от който хижата черпи вода, се беше дръпнал толкова нависоко, че снабдяването беше станало немислимо. Цепнатините в долната част бяха станали невъзможни за преминаване, казваше Мауро, а каменопадите в горната – неспирни. Блокове с размерите на хладилник падали непрекъснато.

„Непроходимо е“,

бяха думите на Мауро, с които ни изпрати.

Докато пъхах безразборно багажа в раниците, съзнанието ми трескаво търсеше резервни варианти. Заминавахме, а нямахме план „Б“. Беше ясно, че ще го мислим по пътя. Везните се накланяха все повече и повече на север. Колкото и да не ни се искаше, условията ни притискаха да се набутаме в навалицата, както си представяхме френската страна. Бяхме обсъдили набързо вариантите и опцията за стандартния френски маршрут през Гуте изобщо не стоеше на дневен ред. Предупрежденията за обилен каменопад в големия кулоар изобщо не ни притесняваха. Просто изпитвахме нулево желание да качим бленувания от мен връх по най-лесния му маршрут.

Няколко години проучвах и се подготвях за изкачването по един, а сега за денонощие трябваше да измислим друг маршрут.

Спряхме се на „Трите върха“. Щом няма да се качим до върха оттам, където искахме, ще компенсиране с броя върхове, казах си аз.

Натоварихме се и започнахме 18-часовото шофиране до „люлката на алпинизма“ – Chamonix. Добре, че бяхме трима шофьори. Настанявайки се в къмпинга, веднага бяхме разпитани какво и къде ще правим. След като споделихме плановете си, не бяхме изненадани, че ни предупредиха колко е опасно в момента и е по-добре да размислим. Глобалното затопляне и горещата вълна над Европа бяха накарали почти всички френски гидове да откажат планираните изкачвания към върха. Интернет пространството беше изпълнено с предупреждения. Едно от най-големите сдружения на водачи в Шамони (Compagnie des guides de Chamonix) също беше изнесло официално предупреждение за влошената обстановка.

Огромни бездънни цепки, надвиснали сераци, непрестанни каменопади, мек сняг и киша в следобедните часове. Това бяха големите опасности, които ни чакаха.

Обсъдихме набързо ситуацията и решихме все пак да опитаме, но при най-малко съмнение да се откажем навреме.

Планът беше да се качим с лифта до Aiguille du Midi, да спим в палатка на ледника под хижа „Cosmiques“, което щеше да бъде някаква бегла форма на аклиматизация, и на другия ден да атакуваме. Разгледахме прогнозата и видяхме, че имаме прозорец от три дни, за да изпълним плана си.

На следващия ден задвижихме нещата. Нагласихме багажа, натоварихме се в колата и приключението започна. Пешо трябваше да потърси безплатен паркинг, докато ние кротко чакахме на началната станция на лифта. Не след дълго последва позвъняване и ето, че първият инцидент беше факт.

Докато Пешо припряно слагал нещо в колата, закачил някакъв остър ръб и си срязал пръста на лявата ръка. Явно беше уцелил кръвоносен съд, защото беше изцапал цялата кола с кръв, докато търсел аптека или нещо, с което да спре кръвотечението. В крайна сметка се върна при нас. Мира веднага пое ангажимента да закара колата на паркинга, но държеше преди това да заведе Пешо до лекарски кабинет, където да го погледнат и евентуално зашият или залепят. Естествено, нищо не работеше в неделя, а най-близкият лекар беше на поне час път шофиране. Тук не издържах и се намесих. От беглия ми медицински опит знаех, че медицинското лепило е на практика идентично с всяко секундно лепило или прост каноколит, както сме свикнали да го наричаме. Изтичах набързо до близкия магазин за сувенири. Въпреки езиковата бариера, бързо се разбрахме. Скоро след като се върнах, кръвта беше спряна, а пръстът – залепен. Сложихме профилактично лепенка и бяхме готови да потегляме.

В суматохата бяхме забравили да си вземем билети, тъй че се наложи да изчакаме почти до обяд. Най-накрая вече бяхме в гондолата на лифта. За около половин час бяхме на горната станция, след кратко прекачване на междинна. Страдахме от неприятно пукане в ушите заради рязката смяна в налягането. Направихме кратка разходка из станцията и най-накрая стигнахме до панорамата площадка, откъдето се разкриваше гледка към целта ни.

Беше внушителна!

Нямахме много време за губене. Лутахме се известно време из коридорите, докато намерим ледената пещера – вход/изход към началото на маршрута, който щеше да ни отведе до премката между Aiguille du Midi и Mont Blanc du Tacul, на ледника La Vallée Blanche, където на около 3200 м щеше да бъде нашият базов лагер. Екипирахме се: котки, пикели, въжета… и поехме надолу.

Да, изкачването на Монблан през трите върха започва със спускане по острия като бръснач източен ръб на Aiguille du Midi, с 20-сантиметрова утъпкана ивица, като непрекъснато се разминаваш с изкачващи се и слизащи алпинисти.

Сетивата ни бързо свикнаха с отвесите от двете страни и ето, че неусетно се озовахме на безкрайното снежно поле на Vallée Blanche след бързо прескачане на първата цепнатина от бергшрунда.

Не след дълго, стигнахме до мястото за бивакуване и с радост установихме, че има само три палатки, освен нашата. Къде са всички? Наистина ли условията бяха толкова зле и всички се бяха уплашили? Предстоеше да разберем, но сега бяхме заети с осигуряване на удобствата – заравняване на площадка за палатката, изкопаване на „тоалетна“, копаене на по-малко жълт и кафяв сняг за топене, надуване на шалтета и разпъване на 4-звездния ни хотел, защото щяхме да бъдем 4 „звезди“ в триместна палатка. Хапнахме набързо и направихме опит да се наспим. Вместо четири, звездите се оказаха безброй.

В просъницата изплува алармата за ставане. Нямах търпение да се измъкна от „дядовата ръкавичка“. Колкото и уют да ни осигуряваше палатката, имах нужда от глътка свеж въздух, който така или иначе усещах, че не ми достига. Раниците бяха готови, трябваше само да се облечем и да се вържем в свръзки – аз с Емо и Пешо с Мира. Предния ден бяхме огледали внимателно първия етап от изкачването по северната страна на Mont blanc du Tacule (4248 м) и бяхме забелязали няколко места, на които трябва да внимаваме да не се заплетем в лабиринта от цепнатини и сераци. Часът беше един през нощта и нямаше повече времe за губене. Поехме към целта. Бяхме първите тръгнали. Наклонът прогресивно се увеличаваше. Обръщайки се назад, видяхме върволицата от светлини на челници слизаща от хижа Cosmiques. Все пак, нямаше да сме сами в изкачването.

Още на тръгване Мира се оплаквашe от проблеми със стомаха. Явно беше хванала някоя гадинка след последната ѝ пещерна експедиция. Сега височината никак не ѝ помагаше и постепенно дистанцията между нас се увеличаваше.

Зад нас се появи светлина от челник. Решихме, че е Пешо, но се оказа самостоятелно изкачващ се планинар. Подмина ни като бърз влак малка гара, като смотолеви набързо, че от седем години не е правил нещо подобно на тази височина.

Стигнахме до мястото, което бяхме набелязали като разклон към върха на Mont Blanc du Tacule. Все още със свежи умове и развълнувани от случващото се, неусетно изкачихме дясното рамо на първото ни препятствие. В този момент соловият играч отново се оказа зад нас, изглежда в бързината беше объркал пътя. Отново ни задмина.

Започнахме спускане към премката Col Maudit между Tacule и връх Mont Maudit (4465). Никъде не се виждаха Пешо и Мира, затова забавихме крачка с надеждата да ни настигнат.

„Светулките“ от Cosmique започнаха бавно да се приближават до нас, но никоя от тях не беше на някой от спътниците ни. Лека-полека стигнахме до основата на най-голямото ни препятствие – северната стена на Mont Maudit. Наклонът ѝ първоначално не беше голям, но знаехме че в горната част ни чака доста стръмен лед, който се явяваше и ключовият пасаж. Тук беше и последното място, където човек, който не се чувства достатъчно подготвен, може да се върне безопасно надолу. Решихме да изчакаме нашите приятели, за да видим дали всичко е наред с тях.

Една по една всички групи, които бяха тръгнали след нас, ни подминаха. Повечето питаха дали всичко е наред, а един водач ни направи основателна забележка, че стоим прекалено близо до надвиснал серак. Пешо и Мира все още ги нямаше, затова попитахме едни от последните хора, които минаха покрай нас, дали са ги видели. От тях разбрахме, че са тръгнали надолу малко след като са изкачили Mont Blanc du Tacule. Вече беше ясно –

оставаме само двамата с Емо.

Продължихме нагоре, теренът ставаше все по-стръмен и стръмен. Скоро се наложи да използваме всичките си крайници, за да поддържаме напредъка си. Далеч зад нас се чу смразяващ кръвта грохот от каменопади. Изглежда, че в скалите имаше желязна жилка, защото въпреки, че се развиделяваше, все още беше достатъчно тъмно, за да видим искрите от смазващите се един друг каменни блокове, които приличаха на зловещи „фойерверки“.

След кратка почивка за съзерцаване на тази грандиозна „заря“, настигнахме голяма френска група, която тъкмо се готвеше да премине ключовия пасаж. От съображения за сигурност, решихме да ги изчакаме. Един по един цялата група премина бергшрунда, който беше зейнал като гигантска паст на бяла акула, готова да ни погълне, и продължиха нагоре по леда. Точно тук два дни по-късно, може би за да оправдае името си, прокълнатата планина (mont maudit в превод от френски), щеше да отнеме живота на Jānis Dreimanis и Vita Skuja, двама много добре подготвени латвийски алпинисти и състезатели по планинско ориентиране.

Дойде и нашият ред да продължим нагоре. Въпреки че имахме опит с далеч по-техничи изкачванея на чист вертикален воден лед, мисълта за няколкостотин метров свободен полет при евентуално подхлъзване ни напрегна до краен предел. Успокоявахме се с това, че имаме достатъчно ледени цеви и два фирнови клинове, с които да обезопасим нашето преминаване. Щом захапахме леда, нямаше връщане назад, а и нещата се случваха твърде бързо.

Тъкмо изкачихме пасажа, и първите слънчеви лъчи се показаха на хоризонта, сякаш за да ни поздравят за успешното преминаване. Изчакахме минута-две, за да възстановим дишането. Трябваше възможно най-бързо да подсечем от запад върховата пирамида на Mont Maudit, където върху фирновия склон се виждаха пресни следи от паднали каменни блокове.

След като преминахме опасността, спряхме за кратка почивка на седловината Col dе la Brenva (4305 м), преди да поемем към склоновете на слабо изразения Mur de la Cote (4470 м). Оставаше един последен напън към Mont Blanc. Изглеждаше толкова близо и толкова лесно! Сякаш ето сега и, хоп – след две серпенти и сме на върха!

Тук обаче изтощението, повече психическо, отколкото физическо, си каза думата. Емо започна да изпитва съмнения. Дали да не се връщаме? Вече бяхме минали най-интересната част, теренът тук изглеждаше скучен, трябваше ли наистина да полагаме това последно усилие? Аз обаче бях твърдо решен, нямаше сила, която да ме върне обратно без да сбъдна мечтата си, особено, когато вече бяхме толкова близо.

Заредихме „батериите“ с няколко енергийни барчета и вода и поехме нагоре. Слънцето вече беше изгряло и напичаше силно, а снегът никак не помагаше, връщайки цялата слънчева енергия обратно към лицата ни. В този момент се сетих, че за да спестим някакви смешни 50 грама, бяхме взели само един слънцезащитен крем, който остана при другата свръзка. Хладният вятър отвя притесненията ми, че ще изгоря зверски. Докато бавно напредвахме, снегът постепенно се превръщаше в една аморфна маса от киша, което се хлъзгаше върху твърдия компресиран фирн под него при всяка наша стъпка. Това водеше до странен танц, подобен на две стъпки напред, една назад. Изкачването беше монотонно, приличаше на изкачването на един безкраен връх Ботев. Наклонът беше постоянен и изцеждащ и без това намаляващите ни сили. Хоризонтът започна да се появява, още няколко крачки и нямаше да има нищо освен безкраен простор пред очите ни.

Бяхме на върха!

Там ни посрещна малка група от няколко човека, които бяха стигнали преди нас.

За разлика от предходни години, когато според статистиката в най-натоварените дни до върха са достигали около 150 човека, тази година заради опасните условия на ден го изкачват едва 20-тина от най-опитните планинари. Е, и двама не особено умни, но достатъчно луди българи 😅.

Отново според статистиката, Монблан е един от най-смъртоносните върхове в света, отнел живота на над 1400 души. Причината, разбира се, не е заради високата му трудност (имайки предвид, че най-лесният стандартен маршрут през Goûter дава възможност на всеки добре подготвен планинар да достигне относително лесно върха), а основно заради огромния брой кандидат-покорители. Тази година обаче, поради топлото време, изкачванията оттам бяха прекратени заради нeспирния каменопад в The Grand Coluir (Големия кулоар). Ние, разбира се, бяхме щастливи от това, защото ни се удаде възможност да получим онова усамотение в планината, което търсим всеки път.

Съществува едно схващане, че френските гидове са едни от най-наглите и безпардонни персони във високата планина. Това напълно се развенча, защото малкото хора, с които се разминавахме (част от които гидове), бяха едни от най-учтивите хора, които сме срещали. Явно опасните условия бяха изпъдили онази високомерна и нахална част от тях.

Направихме задължителните за фейсбук снимки, постояхме още малко, съзерцавайки безкрайната красива гледка и дойде време да тръгваме. Изкачването е само половината път до върха. С напредването на деня парещите слънчеви лъчи правеха снега все по-неустойчив, надвисналите ледени блокове на сераците ставаха все по-нестабилни, а каменопадите – все по-чести. Гравитацията ни теглеше надолу, а коленете не спираха да роптаят срещу това. Отново бяхме на трудния пасаж. След два бързи рапела бяхме в основата и оттук нататък ни чакаше само ходене и безкрайно спускане. Никога преди не съм мислил, че изкачването ще ми се стори по-лесно от слизането. Нуждата от непрестанна концентрация във всяка стъпка ме изтощаваше психически, а четириглавите мускули пулсираха от напрежение и умора. За разлика от мен Емо не показваше никакви признаци на умора, а моите крака омекваха все повече и повече. Най-накрая се озовахме долу и стигнахме до палатката. След цял ден излежаване на слънце на Пешо и Мира им беше доскучало и бяха решили да си направят разходка до близките върхове. Заварихме ги в момента на тръгване, когато ние пристигнахме. Захвърлихме раниците настрана, хапнахме и се отдадохме на заслужена почивка.

Бях едва притворил очи, унесен в блажено спокойствие след изморителното 15-часово изкачване, когато телефонът на Емо звънна. Сигурно Пешо и Мира искат да се похвалят за нещо, помислих си аз. Вместо това видях стреснатата физиономия на Емо, питайки

„Как така Пешо падна!?“

Нямаше време за мислене, скочихме бързо на крака, от адреналина бяхме забравили умората. Стана ясно, че Пешо е пропаднал в цепнатина в ледника. За няколко минути вече бяхме екипирани и готови да тръгнем, но накъде? Мира се опита да ни обясни, но от шока и бързината не стана много ясно. Тръгнахме към мястото, което решихме, че се доближава най-много до обясненията на Мира. Бързахме колкото можем, но внимавахме да не изпаднем в същата ситуация.

Загубихме представа за времето. Не знаехме колко време сме вървели, но ето че в далечината се задаваха две фигури. Бяха Пешо и Мира! Въздъхнахме с облекчение. Когато най-накрая се срещнахме, Пешо и Мира ни разказаха какво се е случило.

Докато кротко са вървели по ледника, Пешо е затънал с единия крак. Мислейки, че просто е уцелил пряспа, се опитал да се изправи, но пропаднал и другият му крак. Тогава усетил, че виси в празно пространство. Мира разбрала по напрежението във въжето, че нещо не е наред и заела стабилна позиция. Обърнала се назад и видяла как Пешо изчезва под повърхността! Мъничката Мира, която е на половина на теглото на Пешо, показала страхотна техника на самозадържане и спряла падането. Страхотна помощ оказват и спирачните възли, които се врязали в снега. Въпреки това, Пешо пропаднал над пет метра в цепнатината. Загубили всякакъв контакт и никой не чувал другия. Мира успяла да организира импровизирана площадка и да се осигури. През това време Пешо излязъл от първоначалния шок. Видял, че падането е спряло и се уверил, че въжето е фиксирано стабилно. Тогава решил да се изкатери нагоре, но проблемът бил, че разполагал само с едно сечиво и по някаква невероятна причина е решил да си остави ръкавиците в палатката, подлъган от топлото време. За негов късмет, цепнатината не била толкова широка и успял да забие котките, да се подпре с гръб в стената зад него, което му дало възможност да прехвърля единственото сечиво нагоре, докато се изкачва. Вързал прусик, за да запазва прогреса, докато се катери. Вероятно на Мира ѝ се е сторила цяла вечност, но може да си представите облекчението ѝ, когато от цепката изведнъж се показва първо пикела, а след това и целият Пешо, отървал се само с леки охлузвания и премръзвания, заради липсата на ръкавици.

Най-после всички бяхме в малкия ни базов лагер. Изпратихме изпълнения с емоции ден, съзерцавайки последните лъчи по внушителния Grandes Jorasses.

Тази нощ Емо реши да спи навън.

Беше му омръзнало от тъпканицата в малката триместна палатка. Дали от напрежение, дали от нетърпение да изпия най-после една студена бира в центъра на Шамони, или чисто и просто от преумора, не успях да спя добре. Слушах как някаква странна кашлица прогресивно се усилва при Емо отвън. Тогава все още не осъзнавахме какво се случва, но на сутринта нещата не изглеждаха никак добре. Емо изглеждаше доста изтощен, кашляше непрекъснато и почти не беше спал. Не осъзнавахме колко сериозни са нещата и се съгласихме Пешо и Мира да ни оставят по-голямата част от общия багаж, защото искаха да направят Arête des Cosmiques – класически катерачен маршрут от хижа Cosmiques до Aiguille du Midi и така да стигнат до лифта, а аз да помогна на Емо, защото не се чувстваше добре.

Когато тръгнахме обаче, разбрахме, че положението вече беше критично. Едва след няколко метра Емо не можеше да продължи повече. Започна да кашля и секретите, които излизаха от гърдите му, бяха с притеснителен цвят. Трябваше да вземем решение бързо. Обмислихме варианта да повикаме помощ. Все пак затова си бяхме направили застраховки с включено хеликоптерно спасяване до 6000 метра, но решихме да опитаме да се справим сами.

Един гид с клиентка спря до нас да провери какво става. Отиваха към хижа Cosmiques и предложи помощ на връщане. Разбрахме се да изнеса багажа до лифта на няколко курса и да се върна накрая за Емо. Той през това време щеше да напредва по равното, бавно, с почивки, и да ме изчака преди финалното опасно изкачване фирновия ръб преди лифта.

Бързах колкото мога, но тежките раници ме изцеждаха безмилостно. Въпреки това, в желанието си всичко да приключи възможно най-скоро и благополучно, изпреварвах свръзките с водачи и клиенти. Гидовете и днес се оказаха учтиви при всяко разминаване. Ръбът, който ме плашеше на идване, сега трябваше да премина поне шест пъти.

Стигнах горе и метнах раницата на една от най-близките пейки. Взех вода, защото нашата беше на привършване и поех надолу. През това време Емо беше успял да се придвижи малко по-нагоре, но отново беше спрял за почивка. Оставих му водата и взех втората раница. Последва ново скоростно изкачване до лифта. Тъкмо се готвех да метна втората раница до първата на пейката, когато видях група възрастни туристи, които бяха наобиколили безпризорния ми багаж. Единият от тях опита да я вдигне и с изумление установи, че никак не е лека. Усмихнах се, оставих втората раница и тръгнах надолу към Емо, имах по-важна работа.

Слизайки надолу, свръзка от двама ме спря и попита дали момчето по-надолу е с мен. Изтръпнах, помислих си, че нещо още по-лошо се е случило. С облекчение разбрах, че всъщност са му помогнали да напредне нагоре, като са го включили в тяхната свръзка, за да премине безопасно бергшрунда преди излизането по ръба.

Намерих Емо да ме чака малко по-надолу на една равна площадка. Останахме няколко минути, за да дам почивка и на себе си. През това време се вързахме, а спътникът ми продължаваше да кашля все така. Емо е човек, който е в безупречна физическа форма, преминал беше два пъти „Ком – Емине“, а почти всеки свободен ден прекарваше в планината. Бях свикнал да го гледам как с лекота изкачва върхове с 30-килограмова раница, а сега нещо се беше случило с него. Дали имаше връзка с бъбречната криза, която прекара наскоро? Никога не го бях виждал в подобно състояние. В очите му се виждаше отчаяние и безпомощност, но бях благодарен, че съзнанието му беше ясно и преценката му за ситуацията не беше замъглена.

Не можехме да останем повече там, спасението вече се виждаше. Поехме нагоре. Финият ръб изтъняваше все повече при мисълта как при едно замайване на Емо, една грешна крачка и двамата щяхме да полетим по прекия път към Шамони.

Напредвахме бавно, теренът беше стръмен и той успяваше да направи едва няколко крачки, преди да се наложи да спрем за почивка. Имах чувството, че изкачваме осемхилядник. Стигнахме до последното препятствие, след което ни чакаха 50 метра равно ходене до ледената пещера, която представляваше входа за алпинисти към лифт станцията.

Проблемът беше, че точно този участък беше прекалено стръмен, а големият трафик от катерачи и алпинисти беше утъпкал снега до твърд лед. Знаех обаче, че в края му има скала с две планки за осигуровка. Съгласувахме го с Емо и решихме да се изкача до там сам, да направя установка и да го осигурявам отгоре, докато бавно успее да се справи с наклона.

Всичко се получи според плана. Оставаше само хоризонталното ходене и най-сетне бяхме стигнали до сигурността на лифт станцията. Свалихме котките и седалките и се насочихме право на лифта. Помолих човек от персонала да придвижи Емо приоритетно надолу, а аз останах с раниците да изчакам реда си.

Всички ме гледаха странно. Какво правех сам с тези две големи раници? Отне ми известно време да намеря входа към гондолата. Всичко беше направено като лабиринт, така че да минеш през всички магазинчета за сувенири. Положих доста усилия, за да не изпотроша всичко около себе си, придвижвайки се с две тежки раници и стърчащи всевъзможни остри железа от тях.

Най-накрая и аз се натоварих и след кратко спускане бях долу в Шамони. Емо си беше намерил дебела сянка и се беше скрил под нея. Вече се чувстваше и изглеждаше много по-добре. След като Пешо и Мира също слязоха, оставаше да отпразнуваме, че сме живи и относително здрави, да разгледаме Шамони, да покатерим на някой спортен обект в ниското, преди да тръгнем към Хърватска за кратка, но заслужена почивка.

Вече нямах търпение да се прибера вкъщи, да прегърна любимите си същества – жена ми Валерия и малката ми дъщеричка Арина – и да им разкажа за приключенията, които преживяхме.

  • Монблан, Върхове

снимки: Иво Райков, личен архив

Мария Лазарова

[email protected]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.