fbpx
понеделник, февруари 17, 2025
Екстремни спортовеКатеренеЛичностиНовиниПо света

Хан Тенгри. „Как стана така“: Кристина Барутска (ИНТЕРВЮ, СНИМКИ)

Хан Тенгри – един от най-мечтаните седемхилядници в света – красив и величествен. Носещ името на добре познатия ни прабългарски върховен бог Тангра, върхът в Небесната планина привлича хората и ги предизвиква още, откакто е устремът им към високото.

Какво има там горе; мистика, спорт или нещо друго е катеренето по мраморната пирамида, разказва пред „Върхове“ втората българка, изкачила върха.

Кристина Барутска – компютърен инженер, алпинист, катерач и пътешественик, за препятствията и реалностите в суровата планина.

***

снимка: Личен профил/Фейсбук

Как стана така, че се отправи към Хан Тенгри?

Не вярвам, че ще успея да обясня, но все пак ще опитам.

Аз съм си странна от дете, а и животът ми се стече странно. За пръв път стъпих на планина, когато бях на 12. Просто излязох от вкъщи и вървях, докато не стигнах Черни връх.

Хареса ми и продължих да се връщам в планината при всяка възможност, без значение от време и сезон. По принцип ходех сама, защото рядко намирах подходяща компания, особено в началото. Продавах вестници и си купувах храна за преходите. И екипировка, когато успявах да заделя нещо.

По-късно се захванах и с алпинизъм. Катеренето в свръзка определено ми беше по-приятно от обикновеното туристунгерстване (и все още е). Но от време на време си вдигах „чукалата“ и отивах сама на някъде. Понякога съвсем спонтанно – веднъж например хванах стопа към Франция, качих се на Монблан и още няколко върха наоколо, и се върнах пак на стоп. Случвало се е и да е по предварително обмислен план – така ходих на Аконкагуа.

Винаги съм била доста предпазлива, да не кажа страхлива. Но едновременно с това съм се доверявала на интуицията си, понякога дори в разрез със здравия разум. Когато усещам, че нещо ще го бъде, просто го правя. Все още не съм се обърквала.

И така една сутрин, както си преглеждах някакъв свой скрипт и се дивях как изобщо някога е работел, започнах да разглеждам снимки на седемхилядници. Исках да е нещо, за което ще ми е ок да ида сама и няма да изисква много пари. Аха! да почна пак да си гледам работата, и получих съобщение по Скайп от някакъв си Иван Томов. Питаше ме дали съм искала да ходя с него на Хан Тенгри и Победа. Отговорих му, че това с Победа няма да стане, но ще идем на Тенгри. Както после ми сподели – бил убеден, че го бъзикам. Но си бях съвсем сериозна.

снимка: Личен архив

Кое беше най-трудното за преодоляване преди върха?

Като се замисля – хората. Свикнала съм да има такива, които смятат, че е тяхна работа да ме спират да ида някъде. Но тук имаха начин да го направят, тъй като разчитах на храната, горивото и екипировката, които оставях в лагерите при аклиматизацията. При атаката се оказа, че нямам никаква храна, нито гориво, в никой от трите лагера. Липсваха ми също пикела и челника.

За храната и горивото ми беше ясно, че ще се случи. (Сънувах един човек, който ми го каза. Не го познавам, по принцип го сънувам само как си решаваме задачи по математика. Но го смятам за по-информиран от мен, така че реших да му повярвам.)

При атаката си носех абсолютно всичко, което ми беше останало в Базов лагер. Раницата ми беше 25 килограма. Не, че е много, но аз бях 45 и си ми тежеше.

Липсата на челник и пикел в Лагер 2 беше по-неприятната част. Аз не ходя без пикел и по нашите планини през зимата. Отделила съм време и съм отписала няколко грейки, за да се търкалям по улеите за Резньовете и да се уча да спирам бързо.

Отплатило ми се е – веднъж паднах от Трионите с една козирка и нямаше последствия. Та, да тръгна към Хан Тенгри без Мекия (кръстиха ми го така, защото беше алуминиев), си беше повод за размисъл. Но Иван се беше качил няколко дни преди мен и ми беше казал, че си има парапети навсякъде, където е по-технично.

Не се самоопределям като част от хората, които се настъпват сами с котките, така че поех риска.

снимка: Личен архив

Колкото до липсата на челник – неприятна работа. Но планът ми беше да имам и един четвърти лагер, което значеше, че изкачването може да започне по светло и да завърши по светло.

Когато тръгвах от България, бях на мнение, че най-трудно ще ми бъде своевременно да взема решение за слизане, ако нещата не вървят добре.

Доста хора, особено жени, имат проблем с тази преценка. Или се отказват твърде рано, или вървят нагоре като гламави – докато не забележат, че не могат да се върнат. Самоизненадах се приятно. Нямах никакъв проблем да се откажа от първата атака, защото спрях да усещам пръстите на краката си. Бях стигнала до 6700 м., повървях възможно най-бързо за няколко минути. Надявах се кръвта да се върне в пръстите ми (въпреки че боли ужасно), но не се случи. Смених самохвата с пластина и си слязох в Щурмови. Не изпитвах никакви емоции, може би защото бях убедена, че правя каквото трябва. На другия ден пробвах пак. И се качих.

Как би коментирала височината и физическото натоварване при изкачването на седемхилядник?

Не мисля, че са кой знае какви. Поне при „туристическите“ седемхилядници.

За височината трябва добра аклиматизация, което изисква време и търпение. Бях наясно с възможните усложнения на хипоксията и наблюдавах себе си и околните (когато имаше такива). Имах лекарства, знаех за какво и в какви дози се ползват. Но истината е, че не бива да се докарваш до там.

За физическото натоварване… ами неизбежно е. Но е по-добре да си го причиниш преди да тръгнеш на изкачване, а не по време на изкачването. Да имаш резерв от сили може да се окаже животоспасяващо. Трябва да можеш да си биеш пъртина, ако натрупа сняг, да вървиш бързо, ако минаваш през лавиноопасни места, да вървиш някак си, ако се разболееш.

Какво се вижда от там?

Качихме се заедно с Евгений от Украйна. Времето беше прекрасно. После ни  казаха, че не е имало по-хубаво през последните десет години. А прогнозата беше за буря. Добре, че не им повярвахме.

снимка: Личен архив

Аз се бях дехидратирала жестоко, понеже нямаше в какво да си вземем вода. (Предния ден на Евгений му бяха премръзнали пръстите и постоянно изпускаше вещи. Така шишето му се озова 3000 м. по-надолу на ледник Южен Иналчек в Киргизстан, а моят термос прелетя също толкова, но към Северен Иналчек в Казахстан.) Та, може би заради липсата на вода и донякъде на кислород, гледах на нещата… и аз не знам как.

Бях чела, че горе бил домът на Тангра – Господар на ветровете и Властелин на небесата. Когато попитах за това хората в Базов лагер, те пък ми обясниха, че горе без съмнение живеел обикновен педер…ст, защото допускал жени изключително рядко, а за мъжете – те си знаели.

Когато стигнах върха, първо се огледах за въпросните двама. Не ги видях, но и да бях, не би ме учудило особено. Помня, че си казах:

„Трябва да се опитам да запомня гледката възможно най-добре. Когато сляза, сигурно ще я намеря за много красива.“ .

Загледах се в обратния път, виждаше се почти целия. Ясно се различаваха палатките в Базов лагер. Опитвах се да преценя дали ще ни е много трудно да се върнем. Но си помислих само: „Гледай ти! Път към хората.“

Кой е най-ценният спомен, който това изкачване ти остави?

Спомени много, не мога да кажа кой ми е „най-ценен“. Но денят преди първия опит за изкачване, като че ли е най-наситен със спомени.

Беше мръчаво и много ветровито. С Евгений жумарехме по парапетите. Раницата ми тежеше до болка. Тревожех се за много неща. Дали храната и газта ще стигнат, дали времето ще се влоши още… Ами ако завали сериозно и останем блокирани горе? (защото в Бутилката между Лагери 1 и 2 е ужасен лавинарник)?

Бяхме сами в лагера. Представлява една площадчица на 6400м., широка колкото половин баня от малките. Беше се прояснило, но вятърът се усили. Притеснявах се дали палатката ще издържи. Нямаше как да я окопаем, а отделни пориви извиваха рейките. Тенгри е изветсен със силните си ветрове. Води се най-северният седемхилядник, т.е. – на север от него няма нищо достатъчно високо, за да ги спира.

Гледката по залез е приказна.

Има няколко паметни плочи, повечето на момчета, загинали на ръба от измръзване или изтощение. Бяха монтирани на отвесната стеничка, през която минаваше маршрута.

Докато се мъчех да стопля батериите на фотоапарата, за да снимам залеза, отгоре слязоха някакви руснаци. Бръкнаха под един камък и извадиха две кенчета бира.

„За това трябва да се ходи на Хан Тенгри, а не на море“ – каза единият – „Оставяш си бирата и я намираш студена“.

Изпиха си ги, без да им помръднат гърлата и продължиха надолу, все едно това е най-нормалното нещо.
Ние естествено не си носехме бира, и както винаги, трябваше да си топим сняг и да пием чай.

Евгений включи станцията за вечерния радиосеанс.

Всеки казваше набързо къде е и как е. По принцип прекъсваха говорещия, ако изпаднеше в подробности, но ние бяхме изключение. Изглежда, в Базовия лагер намираха това, че някой бедства, за нормално. Но пък считаха за много любопитен факта, че ние сме добре.

Лоши новини – от Базов лагер Северен Иналчек питаха има ли хора в нашия лагер и могат ли да помогнат. Двама иранци се били обадили преди малко, че са на двеста метра под върха и вървят в посока нагоре. Не смятали, че трябва да сменят посоката и едновременно с това искали помощ. Безумие…

„В Лагер 4 сме само аз и Кристина. Край.“,

отговори лаконично Евгений. От там отговориха още по-лаконично: „Край“.

снимка: Личен архив

Наистина нямаше какво да направим за тях сега.

„Дори нямам челник“ – помислих си. Но по случайност всъщност имах точно каквото трябва. По пътя си бях намерила едно малко челниче, което работеше с часовникарска батерия. Случи се скоро когато на шега си помислих, че Тангра сигурно не иска да му ходя на гости, щом ме е оставил без челник. Стана ми мило и го прибрах във вътрешния джоб на пухенката. Сега това нещо светеше.

Излязох навън и го закрепих на място, от което се виждаше най-добре Западния ръб. Исках да знаят, че в Лагер 4 има хора. Човек не се предава току-така, ако спасението му иглежда обозримо. Играла съм го и това.

Три след полунощ. Навън се чу тракане на инвентар, ципът се отвори и в палатката надникна човек с празен поглед. След него още един. Живи са!

Влязоха вътре. Не можеха да говорят. Посочих на единия примуса, за да ми го подаде, а той ми зяпна пръста. Бяха облечени много добре – приличаха на космонавти. А когато се свестиха започнаха да се държат като марсианци.

Трепереха неконтролируемо, така че им дадохме чувалите си. Бяха се обезводнили, изпиха невероятни количества чай. Хвалеха се, че са се качили на върха и недоумяваха, защо не им се възхищаваме. Повтаряха го постоянно, докато Евгений не се сети да им каже „Браво“.

На сутринта им помогнахме да си обуят котките, седалките и т.н. Излязох да видя как ще са по рапелите надолу, справяха се.

Казват, че всички хора носели радост, но едни с присъствието си, а други с отсъствието си. Понякога, когато реша, че трябва да се сетя за нещо хубаво, си спомням как ми се скриха от погледа. Безценно.

Снимки в публикацията: Кристина Барутска, личен архив

[metaslider id=18980]

Мария Лазарова

Мария Лазарова е журналист със специализация „Печат“ и магистър по Публична комуникация. Над 20 години работи в сферата на печатните и он-лайн медии. Автор, редактор и основател на периодични издания, сред които и „Върхове“. Запален планинар от детството си и с интереси в алтернативните аутдор дейности и спортове. redakcia@varhove.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.

Предстоящи събития

Contact Us

error: Защитено съдържание !!