fbpx
петък, април 12, 2024
ЕкипировкаИзбраноПолезни съветиПолезно

Как да използваме щеките в туризма (СНИМКИ)

Щеките са една особена категория от туристическата екипировка

Може би защото те не са задължителни, както например са раницата, обувките, пикела и котките. Не са пряко свързани със сигурността. Те са „помощна екипировка“ – може с тях, може и без тях. Става дума тук за пешеходния туризъм. При ските, щеките почти от самото начало на модерното им съществуване, са част от играта (използването на две щеки се е наложило постепенно през 19-ти век, като в началото е била само една).

Също така, в британската планинарска култура, щеките в преходите (hiking, trekking) присъстват много по-малко, отколкото в европейската. Интересно: как тоягата, основен символ на поклонника или пътешественика, някак си изчезва при възникването на планинския туризъм?

Във високата планина, алпенщока (дълга тояга с метален шип накрая) се трансформира в пикел в първите деситилетия на 19-ти век, който в началото дори е по-дълъг от съвременните щеки.

Много от съвременните планинари гледат на щеките като помощно средство, което е по-скоро за „слабите“ или за хората с проблеми в двигателния апарат (болките в коленете е класическата причина хората да почнат да ходят с щеки).

Миналана година, слизайки с група от Мусала в един неделен ден през август, на връх празника на Рила в Самоков, когато се прави скоростното изкачване на връх Мусала от Самоков (+2000 м), срещам точно преди върха едни от последните участници, бързащи да влязат в лимита (5 часа). По-скоро лазещи, от колкото бързащи, подпиращи се с длани на коленете, познат знак, че бедрата на човека са „гръмнали“. Питах един от тях, защо не е с щеки, а той ми отговори, че

с щеки не било честно

Аз открих зимната планина в Рила, над Самоков, в края на 80-те години. Тогава зимите бяха истински и без едни скиорски щеки на Polsport нямах шанс, с тежката и неудобна раница, да си пробивам път през снеговете към Мусала, Заврачица, Мальовица и Езерата. Тогава нямаше снегоходки в планината, а израза „ски с колани“ го бях чувал, но не знаех какво точно означава – ходехме „по обувки“. Сам откривах как да ги използвам, и още тогава направих километри, лазейки в снега, с двете щеки перпендикулярно пред мен, за по-голяма площ. Когато започнеш да затъваш в над 50-60 см. плътен сняг, това става единственият начин за придвижване. Често тогава имаше такива условия в долините, където снегът беше навят, а горе по-високо ставаше по-нормално движението.

По отношение на щеките имам един любим пасаж от разказа на Никола Миронски за първото зимно преминавани на мраморното било, което те правят с Любен Телчаров на 3-ти март 1934 г. (преди 90 години!).

Изхитрявам се да не изкачваме връх Бански Суходол, защото естествено след това трябва да слезем от него, а това ще ни затрудни и главното – ще ни забави. Затова решавам да минем по диагонал, но много скоро разбирам, че това не е най-удачното решение. Колкото повече навлизаме в този траверс, толкова снегът става по-дълбок. Характерът на терена и натрупаният сняг създават опасност от свличане на лавина. Затова обръщам гръб на вятъра и започвам едно дълго и мъчително изкачване право нагоре. Пикелите почти не ни помагат. Щеките ни бяха вързани на раниците при ските. Тогава още не бяхме усвоили простата, но много удобна техника да се изкачваме зимно време нагоре по стръмнините без ски, а само с щеки.

Моята култура да ходя с щеки и през лятото дойде от френските туристи, които водех. От 1996 г., когато започнах, с всяка измината година хората с телескопични щеки в групите ми ставаха все повече. Знаех, че има някакви опити за производството им в България, които не бяха много успешни. Бях млад и силен и не усещах нужда да ползвам щеки през лятото. Така се случи обаче, че мои клиенти ми подариха едни Charlet Moser, доста леки и компактни. Започнах да ги нося на раницата в случай на нужда (тогава преходите бяха основно в Рила и Пирин, доста сериозни, и често се случваше някой от групата да „окуцее“. Тогава щеките бързо влизаха в действие). Лека-полека започнах да ги ползвам и аз при големи денивелации, трудни терени и тежка раница. Много ми помагаха например, като тръгнем за няколко дни да катерим и изнасяхме на БАК или на Мальовишките езера бивачни съоръжения, храна и екипировката – раницата винаги надминаваше 20-25 кг. Така свикнах с тях много, и започнах да ги взимам на всеки по-сериозен преход.

Така и не свикнах да ги ползвам при лесен терен и малък наклон. Тракането с щеки по черен път или асфалт ме ужасява, така че на такива терени не ги ползвам. Затова в последващото изложение ще става дума за използването им на пресечен и стръмен терен, а не за модерното „скандинавско ходене“ (Nordic walking), което по условие се случва на равен и лесен терен.

Кога, как и за какво използваме щеки в планината?

Ще започна със слизането, защото както споменах, това е от най-изтъкваните причини за употребата им в планината. За целта щеките трябва да са сравнително дълги. Висок съм около 1,75 м. и ако трябва да си наглася щеките за (дълго) слизане по стръмен склон, ще ги направя 1,35 – 140 м. (нормално ги ползвам с дължина 1,25 м). Защо дълго – не бих се занимавал да променям дължината за 50-100 м. денивелация. Губи се време, по-скоро бих ги ползвал, както са си. При слизане, щеката се поставят пред нас по склона. Ръката е отворена в лакътя. Слизайки, я сгъваме и поемаме с нея част от натоварването, което иначе отива изцяло в краката. Освен, че се облекчават мускулите на краката, слизането става плавно, което щади ставите – глезени, колена, таз и гръбнак. Особено помагат при преодоляването на високи „стъпала“, където най-вече се получава характерното „тръскане“, товарещо ставите. Много е важно щеките да са здраво затегнати, защото ако някоя се свие рязко при натоварването, изтъркулването по-надолу по склона е гарантирано.

Във всички подобни статии, обикновено се започва с това, че щеките помагат за запазване на равновесие. Кога може да имаме нужда от по-добър баланс? При преминаване на хлъзгав терен (лед), на река (през брод, по камъни или по тесен мост), на неравности – щеките ни предлагат две опорни точки допълнително, за да можем да преместим единия крак.

При траверсиране на стръмен склон – едната е под нас, и натискаме надолу с ръката, като гледаме връхчето да е добре забито. Тя поема част от тежеста ни. Другата е нагоре по склона, хваната по-надолу от дръжката. На нея се подпираме за баланс. Тялото е с лек наклон към склона. Щеките могат да позволят на тялото ни да заеме неестествено наклонено положение, което да ни помогне да избягнем препятствие по вертикала. Например, при движение по пътека в клек, с накланяне на тялото (уравновесено с подпиране на щеката от противоположната страна) може да избегнем стърчащи клони. Също при движение по черен път с кални коловози, може да ходим встрани от тях, като с наклон на тялото да избягваме храстите, които често растат покрай пътя. Преминаването през или под паднали дървета, също става много по-лесно, ако имаме щеки.

Всички изброени казуси се усложняват още повече, ако носим тежка раница, която, освен че натоварва опорно-двигателния апарат, разваля много равновесието ни.

Особен е случаят, когато се преминават морени или каменист терен. Докато при повече или по-малко мек терен (пръст, трева, фирн, лед), при по-техничните пасажи е добре да има лек завършващ удар с щеката от лакът, за да се забие връхчето и да държи стабилно. По камъните връхчетата трябва да се поставят прецизно – на правилното място – за да не се похлъзнат по скалата. Натоварването върху щеката също трябва да е в правилно избрана посока.

Това изисква по-голяма техника. Много хора предпочитат да не използват щеки, или направо не могат да ги използват, когато движението става по камъни.

„Конската почивка“

е частен случай на статично равновесие, получено благодарение на щеките – когато искаме да си починем, без да сваляме раницата и да сядаме, това може да стане с подпиране на двете щеки и навеждане тялото напред. Щеките са под ъгъл на повърхността. При малък наклон, подпирането става около нивото на таза. На голям наклон това може да стане на нивото на гърдите. Любима поза при силна умора, и най-вече – когато искаме да възстановим дишането (в частен случай при голяма надморска височина). При чести спирания, няма нужда всеки път да сваляме раницата и да правим класическа почивки, Да не говорим, че понякога теренът не предполага да може да се седне на него.

При изкачване

най-важното е тялото да е вертикално, или близко до вертикалата (лек наклон към склона помага за запазването на равновесие). Силен наклон напред, когато почваме да търсим опора на ръцете (за подпиране, или направо лазене), обезсмисля употребата на щеките, те дори пречат в такъв случай).

Твърди се, че щеките трябва да са по-къси на качване, но можем просто да ги държим по-ниско, за да не се губи време за регулиране при всяко изкачване. Щеките се поставят пред линията на гърдите, и при двиижение напред и нагоре с разгъване на ръцете от лактите, поемаме с тях част от натоварването, което в противен случай ще бъде поето само от мускулите на краката. Във „финалната фаза“, преди преместване на щеките (щеката) те са повече или по-малко зад линията на гърдите, след финалната фаза на избутването. С движение в лактите и раменните стави се цели щеката да е близка до вертикала.  Това е движението при хомогенен терен – наклонен, но гладък. При наличието на препяствия по терена, щеката се слага на подходящото място, а ръката я хваща на подходящата височина, като това при изкачване често е по-надолу от дръжката. Както и на слизане, високите „стъпала“ се преодоляват много по-лесно, ако си помогнем с щеките, особено ако сме с тежка раница. Има моменти, в които се налага да се изправим почти на един крак, което с тежък багаж е трудно и уморително, а понякога невъзможно и се налага да използваме ръцете (почти лазейки).

Два възможни начина има да се ползват щеките на изкачване (а и на слизане) – да се преместват в желаната поска едновременно, или алтернативно, една по една, заедно с краката, като естественото правилото в този случай е да се преместват противоположен крак и ръка с щека. Разликата е ясна – в първия случай при преместване на крака ще имате винаги три опорни точки (крак и две щеки), а във втория само две. Явно е, че човек ще предпочете да има три опорни точки на по-труден или по-стръмен терен, или когато е уморен.  Двете опорни точки ще са в моменти, когато е лесно и се движи по-бързо. Често, когато двете щеки се преместват заедно (на по-труден и стръмен терен), на едно преместване се правят по няколко (малки) крачки. На който както му е удобно, но определено при бързо движение, алтернативното преместване е по-естествено.

При контузия на долен крайник обаче (глезен, коляно), ясно е че двете щеки се местят заедно, и то по такъв начин, че да облекчават натоварването върху контузения крайник!

Колко бързо може да се движим с щеките?

На сложен терен, трябва да мислим къде ги поставяме, в каква посока натискаме – това ще изиква повече време за реакция, съответно не може да сме много бързи. Колкото е по-гладък теренът, толкова по-машинално преместваме щеките и може да сме по-бързи.

Във всички случаи, употребата на щеки ни забавя.

Преди няколко години, докато се качвах към Казаните, Ники Калистрин, състезаващ се в дисциплината „вертикален километър“ от хижа „Бъндерица“ към връх Кутело, пребяга покрай мен, използвайки щеките си, но аз съм далеч от идеята да се сравнявам с него или с Килиан Жорнет например, това са хора, атлети, от някакво друго измерение…

Веднъж реших да участвам в „СтаРа Планина 100х24“ от „Мазалат“ до „Ехо“. Реших, че понеже ще съм лек и бърз, няма да взимам щеките. Предния ден (неразумно) направих едни +2000 м., за да стигна до х. „Мазалат“, част от които по труден и мокър терен, а на сутринта стартирахме (пак неразумно) прекалено бързо, този път не по моя идея. Добре, че над х. „Тъжа“, преди да излезем от горския пояс се сдобих с два не много криви клона, които с благодарност оставих на връх Амбарица. Не знам в какво състояние и дали щях финиширам без тях. На по-сериозните качвания, нетренираните ми бедра направо гръмваха и не бях толкова бърз, че щеките да ми пречат…

Темляците

Това са „каишките“ на дръжките на щеките, които дават добра опора на китката. При натиск – ръката не трябва да стиска дръжката. Да, но те са само в горния край на дръжката, и ние не можем да ги ползваме, когато се налага да хванем щеката по-надолу (в случай на траверсиране на стръмен склон, при стръмно качване или при движение по терен с големи неравности).

Най-успешно темлякът се ползва през зимата, когато снегът е загладил неравностите по терена, и ние се движим по посока на наклона. За различни наклони има няколко начина да се ползват темляците (които позволяват различна височина на хващане на щеката). Темлякът е на китката и ръката го държи заедно със самата дръжка. Темлякът е на китката, като ръката хваща дръжката под него, и… само палецът е закачен на темляка (ръката естествено пак държи дръжката). Последната техника е много практична, но трябва да се опита, за да се разбере и оцени. И с темляк, или без темляк, когато щеката „стане къса“ (стръмни слизания, големи странични наклони) – с длан натискаме върху горната й част, където обикновено има нещо като топче, за да не убива на дланта.

Поради темляците, има доста повредени китки – ако ръката е в него, при падане няма как да се извади бързо, и в някои случаи се травмира китката (заклещена между камъните или в снега щека). Още по-опасно е ръцете да са в темляците при попадане в лавина – щеките пречат на движението на ръцете в такъв момент, и дърпат надолу като котви. При спиране на лавината, ръцете може да се окажат неизползваеми, защото са прикачени към затрупаните щеки…

Темляците удобно позволяват на щеките да висят на китките, когато имаме дужда да си ползваме ръцете в движение – да снимаме, да извадим нещо от джоба, или да се хванем за клон или скала при техничен терен. Ако ни замръзнат ръцете през зимата, можем да оставим щеките да се влачат зад нас за известно време, и да съберем пръстите в ръкавицата, за да ги стоплим.

Устройство на щеките

За да завършим с дръжката. Много от моделите имат нещо меко на първия сегмент под дръжката (пяна или неопрен), за да осигуравят добър хват и сцепление за ръката, когато искаме да се хванем по-ниско. Същото може да се постигне и с увиване на първият сегмент с подходяща самозалепяща се лента. На гладкия алуминий доста често ръкавицата се хлъзга.

В другата посока щеката завършва с връх. От години краят на върха е от волфрамов карбид – много твърдо вещество, което освен че дава добро сцепление дори и на твърди скали (твърдостта му е по-голяма дори от тази на гранита!), позволява дългото им използване във времето. Върховете на щеките са в непрекъснат контакт с повърхността и поради тази причина са най-повреждащото се нещо на щеката. За щастие, това е предвидено, и те лесно може да се сменят в специализираните магазини.

Гумените накрайници позволяват да се движите дискретно по каменисти терени (без де се чува неприятното тракане, при удара на карбидния връх в скалите), има места по света (паркове, защитени зони), където те са задължителни, за да не се оставят дупки в почвата. При транспорт, те обезопасяват острите върхове. Аз лично нямам навика да ги ползвам.

Колелца. За мен дори и през лятото, щеките трябва да имат колеца. Дори и малки (диаметър 50-60 мм), те пречат на щеките да потъват в нестабилна повърхност – кал, мочурища, както и да се заклещват лесно между камъни (което е и честа причина за чупене на върховете или направо на долното коляно). За зимата е ясно  – ако ще ходим извън пистите, на места където снегът не е отъпкан, ни трябват големи колеца (диаметър 80-100 мм). В дълбок сняг, щека без колеце може да ви послужи за лавинна сонда, но не и за надежна опора. Нещо, което лесно може да се пресметне, но ще го спомена – разликата в площта на колелце от 60 мм и такова от 85 мм е два пъти, т.е. на щеката с по-голямото колеце ще може да натиснете с два пъти по-голяма сила, преди да потъне… Много често това е достатъчно тя въобще да не потъва, стабилно подпираща се на кората, която често се образува на повърхността. Връзката между колелцето и върха на щеката може да бъде много различна – на винт, байонет, с някакви закопчалки, така че много трябва да се внимава ако се взимат колелца от магазина – задължително да се провери дали са съвместими с върха на вашата щека.

Ясно е, че през цялото време говорим за телескопични щеки, чиято височина може да се променя –  за да се адаптира към височината на ползвателя, да се регулира за качване или слизане, а когато не ни трябват щеки (лесен и равен терен или напротив – ще имаме нужда от ръцете за да се катерим) – да ги сгънем напълно и да ги сложим на раницата.

В сгънато състояние щеката е толкова по-къса, от колкото повече колена се състои. Щеките от две колена не стават много къси – това са щеки за ски. Явно е, че с двете си колена са по-здрави и по-лесни за разпъване. Скиор, който си носи ските на раницата, няма да се притестни, че щеките му не се сгъват много. На пешеходния турист обаче това му пречи – щеките с две колена ще стърчат много над раницата, а и няма да влязат в сака, когато се пътува надалеч.

За транспорта – ако събраната щека не влиза в сака или в куфара – разглобете я напълно, на отделни колена. Става още по-къса.

От години е ясно, че дюбелът, който беше в началото основek механизъм за застопоряване на отделните колена на щеките (чрез въртене), е по-малко практичен от външните механизми за закопчаване на съвременните щеки. Освен, че има проблеми при функционирането, той има нужда и от поддръжка. Влагата, която прониква при дюбела, при сгъването на мокри щеки намалява доброто му функциониране. Нужно е, регулярно след употреба, щеките да се разглабят, почистват и подсушават. Тези със закопчалките също е добре да се подсушават. При тях обаче става дума само за избягване на неприятната миризма.

Не точно така стои въпроса обаче през зимата

Замръзналата влага в колената на щеката може да я направи напълно неизползваема, докато не бъде „размразена“. Дори и при тези с външен механизъм. Закопчалките трябва внимателно да се регулират – от една страна да не са много стегнати (трудно се затварят, може да се счупят) – така и да не са хлабави, при което има риск от сгъване на щеката при натоварване.

Изобщо, телескопичната щека изисква грижи и внимание, за да си изпълнява добре функциите си.

При регулиране на височината на щеката, много трябва да се внимава да не се извади прекалено някое от колената. Това е важно, защото здравината на щеката намалява, а рискът да се счупи точно там се увеличава. Затова и има надпис STOP, който се появява при прекалено изваждане. Той не трябва да се вижда, сигнал е спрете разтягането и да върнете.

Самите колена (тръби) най-често са от алуминиева сплав, като тя трябва да е с голяма твърдост (иначе лесно се криви и чупи). Това е най-трудно контролируемо при избор на щеки, така че трябва да се доверим на добрите марки. През годините многократно от опит съм се убеждавал, че евтините щеки са меки. Основоно при опит за изправянето им, ако бъдат огънати. Качествените щеки се изправят трудно, особено когато това става на коляно в полеви условия – боли!

Все по-разпространените карбонови щеки са определено с една идея по-леки от алуминиевите, но също така са и по-слаби. Карбонът е и по-мек материал от използваните алуминиеви сплави. Скиорите се оплакват, и може би имат право, че кантовете на ските режат карбоновите щеки (най-долното коляно). Въпрос на личен избор и на желание за инвестиция. Алуминиевите щеки са отчетливо по-евтини от карбоновите.

Едно бързо проучване на пазара показва, че теглото на чифт щеки варира между 400 и 500 грама, колкото тежи и един пикел.

За мен е много по-важна здравината на щеката и не бих направил компромис за 50-100 грама по-малко.

За сметка на това, повечето модели имат освен основния и „компактен“ вариант, който е малко по-къс (често с максимална дължина 125 см) и съответно по-лек. Това е добро решение за хората с ръст под  170.-165 см.

Всички щеки са много (достатъчно) здрави при натоварване по оста, както трябва и да бъдат използвани. Проблемите идват при странични натоварвания, на счупване които трябва да се избягват. Най-често щеки се чупят при заклещване на долната част в дупка в снега или между скали, докато движението на човек продължава напред (при по-бързо движение или падане).

Няма как да не споменем и разглабящите се щеки (zpoles), които в днешно време са топ-моделите на всяка уважаваща себе си марка.

Те имат няколко предимства – например не може да загубиш част от тях, всички части са свързани. Лесно се привеждат в работен режим, дори последните модели са напрегнати и се сглобяват сами при разпъването им. Тъй като не са телескопични, а се разглабят, в събрано (разглобено) състояние те са по-къси от телескопичните, съответно могат да се приберат дори и вътре в раницата. Както споменах по-горе, телескопичните също могат да се раглобят и станат по-къси, но вече имаме повече отделни парчета и не е толкова удобно.

Разглабящите се щеки имат и недостатъци – например те се регулират в по-малък диапазон. Всъщност те най-често не са от три колена, а от четири, като най-горните две секции са телескопични, именно за да се регулира дължината. Не могат да стават много къси и да бъдат ползвани, докато телескопичните работят дори когато са напълно събрани. Разглабящите се щеки имат доста голяма минимална работна дължина. Това ги прави не много практични за малки деца.

Разглабящите се щеки обикновено са карбонови, т.е. по-слаби от телескопичните алуминиеви.

Има и разглабящи се щеки, които не могат да се регулират, с фиксирана дължина. Те най-често се използват от бегачите, като в магазините те се предлагат с различни дължини, в зависимост от ръста на този, който ще ги изполва.

И накрая, понеже през цялото време се чудех дали да използвам единствено или множествено число за щеките, моето мнение за това дали може само с една щека:

Господ ни е дал два крака, две ръце и би било нормално да ползваме две щеки, така ще е по-добре, ако щете дори от гледна точка на механиката. Но, ако имате една щека, тя със сигурност ще ви помага при движението, и по-добре да сте с една, отколкото въобще без щеки!

Пикел или щеки?


Вижте още


Няма как да се подмине тази тема, още повече, че тя е свързана директно със сигурността. Щеките работят до едни наклони и до определена степен на трудност на терена. Над тях, трябва да ги приберем, и, през лятото да разчитаме на ръцете за да се катерим, а през зимата, освен свободни ръце, да имаме и пикел в тях.

В кой момент ще приберем щеките зависи много от възможностите и техническата подготовка на движещия се, т.е. това е относително. Най-важното е да се уцели правилния момент, и щеките да се приберат преди да е станало много трудно. Ако става дума за къс техничен пасаж, и ние виждаме това, е допустимо да оставим щеките да висят на китките на темляците (или да хванем двете в една ръка) и да преминем пасажа, но ако навлизаме в дълъг и стръмен склон, особено ако не го познаваме и не знаем какво може да очакваме – щеките се сгъват и поставят на раницата, като това трябва да стане на сигурно място.

През зимата, щом сме стигнали до такъв склон, прибирайки щеките, би трябвало да извадим пикела, ако имаме такъв. Пикела има няколко функции през зимата – да се подпираме на него, да използваме клюна за закачане за скала или за забиване в туфа, фирн, лед и последна, която е много важна, като най-добре да не се стига до нея – самозадържане по стръмен фирнов или леден склон. Въпрос на много точна лична преценка е кога щеките да бъдат сменени с пикел, но щом има възможност от падане по стръмен хлъзгав склон, червената лампичка трябва да светне, колкото и да се чувстваме уверени при движението си.

От една страна щеките ни помагат да сме в равновесие и съответно ни предпазват от падане, от друга обаче, при падане, те не могат с нищо да ни помогнат.

Не трябва да се насилват нещата, и смяната на щеки с пикел трябва да става на сигурно място, а не когато вече сме се набили в шамарите. Класически са случаите на паднали хора или раници при опит да се правят маневри на стръмен заледен склон (слагането на котки в такива моменти също е една от причините за инциденти).

Често прилагана техника е движението с една щека и пикел. Тази комбинация позвлява едновременно да имаме помощта на една щека, и сигурната опора на пикела. Има само една тънкост при този вариант на движение – при падане, ако се наложи да се самозадържате, трябва веднага да хвърлите щеката, за да използвате двете си ръце за хващане на пикела по съответния начин. Хвърлянето на щеката е деликатен момент, инстинктивно ние не искаме да се разделяме с екипировката си…

В заключение, грамотното използване на щеки ще ви позволи да направите по-сериозни неща в планината, отколкото ако сте без тях, ще ви даде стабилност, съответно ще намали риска от падане и травми, и ще намали натоварването върху ставите ви, което съответно ще удължи доброто им функциониране. В случай на контузия, щеките могат да помогнат на вас или на друг член от групата да излезете от трудна ситуация.

Като допълнителни приложения може да се спомене използването им като рейки за импровизиран подслон от дъждобран или платнище, шиниране на счупен крайник или изграждане на сигурна точка за закрепване на въжето в снега. Осигуряват накаква, макар и минимална, защита от агресивни кучета.

Снимки в публикацията и в галерията: личен архив

 

 

Момчил Дамянов

Момчил Дамянов е един от първите професионални планински водачи в България. Това е и основната му професия. Метеоролог по образование, планинар по призвание. Инструктор по планинарство и катерене. Обучава планински водачи още преди да се появи официално професията, работи в Учебния център на АПХ от неговото създаване. Занимава се и със създаване на туристически програми, с преводи на литература и кино, консултира български издателства. momtchil.damyanov@gmail.com

Предстоящи събития

Contact Us

error: Защитено съдържание !!