Снори се опитвал да звъни по сателитния си телефон 9 часа след като били видени за последно
Роднини на Али Садпара и вдовицата на Джон Снори, Лин, както и цял Пакистан се канят да извървят пътя на изчезналата тройка алпинисти, за да разберат какво точно им се е случило.
Обстойно разследване, последвало изчезването на пакистанеца Али Садпара, исландеца Джон Снори и чилиеца Хуан Пабло Мор, разкри, че Снори се е опитвал да се обади от сателитния си телефон около 19:17 ч. в злополучния 5 февруари. Мястото не е точно локализирано, но е в района на лагер 3, макар и не близо до мястото на палатката, а по-скоро до маршрута Чесен. За всеки случай хеликоптерите са се погрижили да претърсят точно тази зона, но не са открили нищо.
Няма обаче начин да разберем дали това е истинско обаждане или някакъв системен бъг. Ако е реално, не е известно дали това е джобно набиране или умишлено обаждане до номер. И в двата случая, комуникационната компания не може да определи номера, който Снори може да се е опитвал да набере.
По-късните полети с хеликоптери и самолети нагоре и над върха, използващи инфрачервени камери, сателитни изображения и всяка друга налична технология на пакистанската армия, не дадоха резултат. Тримата алпинисти изчезнаха безследно. Тяхната трагедия остава загадка, поне докато не бъдат намерени телата им, и може би ще бъде възможно да се разбере какво се е случило на K2 …
Оцеля само най-младият. Ето какво се е случило, според разказа му пред ExplorersWeb.
През лятото на 2019 г. Саджид Али Садпара стана най-младият алпинист в света, изкачил се на втория най-висок връх в света – K2 (8611m).
Тази година 22-годишният млад пакистански алпинист, родом от село Садпара, мечтаеше да стане най-младият алпинист в света, изкачил K2 през зимата.
Вместо триумф обаче изкачването завърши със страшна трагедия. Саджид оцеля сам при най-опасното спускане от върха, като се сбогува в планината с баща си Мохамед Али Садпара и двамата си спътници: исландецът Джон Снори и чилиецът Хуан Пабло Мор.
На 5 февруари четиримата алпинисти потеглиха от лагер 3 във финална атака към върха. Наложи се Саджид да се върне от Гърлото на бутилката в лагер 3 заради проблем с регулатора на кислородния му апарат. Останалите трима продължиха своето изкачване и повече не се завърнаха.
Търсенето на изчезналите алпинисти беше извършено по всички налични и възможни методи: наземна група се изкачи по планинския склон (въпреки това те не можеха да се изкачат по-високо от втория лагер поради лошо време). Също така над върха бяха осъществени облитания с хеликоптер, но следи от изчезналите не бяха забелязани. Склоновете бяха заснети и от армейски самолет C-130 „Херкулес“, използвайки технологията SAR. За съжаление търсенето не даде резултат и на 18 февруари изчезналите алпинисти бяха официално обявени за мъртви.
15 януари – В навечерието на изкачването на шерпите до върха на К2
В този ден ръководителят на експедицията Джон Снори и неговият партньор – Мохамед Али Садпара и синът му Саджид се изкачват до лагер 2. Първоначално те планират да достигнат лагер 3, но нестабилната прогноза за времето ги принуждава да останат в долния бивак.
Те обаче изпращат Саджид да прехвърли част от оборудването в лагер 3. Саджид пристига в долния лагер 3 на 7000 метра, където се среща с височинния ръководител на експедицията на Seven Summit Treks, испанеца Серхи Минготе и чилиецът Хуан Пабло Мор. Тогава Минготе пита: „Момчета, отивате ли на върха с непалците? Те излизат утре.“
До този момент, според Саджид, Снори и Али не знаят нищо за плановете на непалския екип и научават за него едва когато Саджид слиза при тях от лагер 3.
Лагер 2 е разположен в основата на „Черната пирамида“ – те са твърде далеч, за да имат време да се присъединят към непалците.
В този ден Серхи Минготе пише в своя блог, че към този момент те са били в лагер 3 („японски лагер 3“), а два силни екипа – на Нирмал Пурджа и на Мингма Гялже Шерпа са били с един лагер по-високо. Серхи пише още, че е видял Саджид, който се изкачил до лагер 3 и донесъл част от оборудването в него. В края на поста си той пожелава на отборите на Пурджа и Мингма всичко най-добро. Това е последното съъобщение от Серхи. На 16 януари непалците се изкачват на върха, а Минготе загина трагично по време на спускането си.
4-5 февруари – Втори опит за изкачване на върха
Около 40 души тръгват по маршрута от базовия лагер, опитът им за изкачване е затруднен от краткия прозорец хубаво време, прогнозиран за 5 февруари. Въпреки че шансовете за изкачване са малки и някои от алпинистите се връщат обратно от лагер 1, около 20 души стигнаха до лагер 3 през нощта на 4 февруари.
Първо пристига американецът Колин О’Брейди, след това неговият шерп с палатката му, а след това и Хуан Пабло Мор, който също носи малка палатка за двама, за себе си и Тамара Лунгер от Италия.
Али Садпара носи палатка, която ще сподели с Джон Снори и Саджид. И това са всички палатки. В крайна сметка: Снори и Садпара споделят палатката си с поне още трима алпинисти, които не можеха да намерят място в лагера, да сменят чорапите си, да се нахранят или да топят сняг за вода.
И най-важното, те не можеха да си починат преди последната атака. Поради тази причина и тримата тръгват към върха по-късно от планираното.
Снори, най-бавният в отбора, излиза в 23:30. Али, винаги пръв в планината, го последва в 2 часа сутринта. И двамата използват кислород и носят по две бутилки.
Саджид тръгва по маршрута в полунощ, два часа по-рано от баща си, тъй като не използва кислород. Той планира да изкачи K2 безкислородно, както и да постави още един рекорд за този връх, ставайки най-младият алпинист в света и през зимата на K2. Той е с 5 години по-млад от Гялже Шерпа, най-младият в непалския отбор.
Саджид обаче за всеки случай носи със себе си една кислородна бутилка и още една за Джон Снори. По пътя той се среща със словенеца Томаз Ротар, който вече се спуска надолу, неспособен да премине това, което той определя като „непроходима пукнатина с ширина 2,5 м“ на надморска височина от около 7800 метра.
Скоро Али Садпара застига сина си по маршрута и двамата виждат Джон Снори и Хуан Пабло Мор на ръба на цепнатината. Заедно успяват да я прескочат. Саджид казва, че няма парапети, а самият скок е бил много дълъг и „доста страшен“. Но те също не са използвали или осигурявали с никакви въжета.
Къде са прескочили цепнатината?
Това е една от най-объркващите части на историята. Саджид казва, че трима от тях са знаели за нея, защото непалците са им казали за това след завръщането си от върха. Въпреки това, Мингма обяснява, че неспособни да намерят начин да преодолеят това препятствие по стандартния маршрут, те се спуснали обратно в лагер 3 и заобиколили процепа по различен начин, следвайки приблизително линията на маршрута Чесен. Там намират проход, след като успяват да се спуснат в пукнатината и да се изкачат от другата й страна. Мингма също отбелязва, че веднага след лагер 3 те не са фиксирали въжетата, а те са започнали на 200-300 метра по-високо. Шерпите също фиксирали парапет на цепнатината, на мястото, където намират проход.
Възможно ли е Снори, Садпара и Мор да са поели по различен маршрут, следвайки билото на Абруци, а не по маршрута Чесен, и да са се опитали да прекосят пукнатината на място, различно от мястото, където шерпите са окачили парапета? Ако е така, екипът скоро е можел да се върне към стандартния маршрут, тъй като въжетата са били фиксирани от шерпи в Гърлото на бутилката.
Завръщането на Саджид
Саджид разказва, че когато са продължили да се движат, е изпитал силни болки. Ето защо баща му нарежда да използва кислород дори преди Гърлото на бутилката. В този момент те са на 8200 метра и вече е 10:00 сутринта.
„Слънцето грееше ярко, всички се движеха нагоре и се чувстваха добре“, каза Саджид. Но когато той се опитва да включи кислород, открива, че той започва да тече през маската, което означава, че регулаторът се е счупил. Тогава Али му дава своята радиостация и му казва да се върне в лагер 3 и да изчака там завръщането им.
Саджид, който вече страда от симптоми на височинна болест, обяснява, че не може да си спомни това спускане в детайли: „Беше около обяд, спомням си, че погледнах назад и видях баща си и другите в горната част на Гърлото на бутилката да продължават изкачването, но сега не съм сигурен в спомените си … наистина ли беше, или във въображението ми? „, казва той.
По някакво чудо той отново успява да прескочи пукнатината: „Почти паднах надолу – каза Саджид, – скочих, но само с един крак можех да докосна другия край на цепнатината“.
Саджид успява да слезе до лагер 3. Часът е приблизително между 16:00 и 17:00: „Нямам представа защо ми отне толкова много време да сляза“, казва той.
Саджид вари чай и се свързва с базовия лагер. В 19:00 ч. времето се разваля. Около 23:00 ч. Саджид излиза от палатката, за да види за светлини от баща си и другарите му, но не вижда нищо.
На следващата сутрин алпинистите в базовия лагер го убеждават да слезе сам, за да се предпази от последиците от височинната болест. „Не мисля, че са страдали от височинна болест, те се справяха добре“, каза Саджид. „Трябва да се е случило нещо.“
От началото на Гърлото на бутилката до върха, алпинистите обикновено се изкачват за 5 часа. Ако всичко е вървяло добре, тогава до 15:00 ч. те са можели да са на върха. Но никой не разбира точните подробности за изкачването. Няма нито едно обаждане от върха, няма GPS тракери, изобщо няма връзка с алпинистите.
