Осемхилядниците и постиженията в алпинизма
Kак и кога изкачването на осемхилядник се превърна от върхово постижение в алпинизма в лично постижение в планинарството, което има право да бъде записано в статистиката?
В какъвто и да е стил, дори в момента, изкачването на осемхилядник е постижение.
Да се подготвиш физически, да отделиш необходимите пари и време за експедицията, както и да не се огънеш пред трудностите, защото каквито и парапети да има, колкото и височинни водачи да има с теб и колкото и кислород да ти дават, от базовия лагер нагоре планината е същата, каквато е била някога, и ако не се „напънеш“ – няма да те пусне! А да умреш там, може по всяко време.
Върховете са все същите, така че по стария, класически начин – един малък екип сам в планината, срещу своя маршрут, изкачването на осемхилядник си остава едно от най-големите предизвикателства на алпинизма. Въпреки огромния напредък на познанията, технологиите и екипировката.
Алпинизъм не е просто да се придвижваш в планината със съответната екипировка.
Алпинизъм е да търсиш и избираш път нагоре, да преценяваш и поемаш рискове. Няма значение какви точно са трудностите: важното е да си способен да ги преодоляваш сам и да взимаш необходимите решения. Ако си способен да се изкатериш, само ако ти е спуснато въже отгоре, ти не си алпинист, ти просто се катериш. Алпинистът трябва да може да пуска въже на другите…
Интересно е, че времето, минало между установяването на височината на Монблан (4809 м) и тази на Еверест (8848 м) и изкачването им, е почти едно и също – 100 години. Но събитята през тези 100 години са напълно различни за двата върха. Затова, за съвременния човек, първото изкачване на Монблан е по-скоро част от историята, докато с изкачванията на осемхилядниците живеят няколко поколения. Дори и в момента едно такова изкачване трайно се е установило в представите на „неалпинистите“ като голямо постижение.
Началото
Когато жаневските братя Фасио де Дюилие измерват през 1685 г. височината на Монблан, това е просто един резултат от геодезически измервания – никой тогава не си е и помислял да катери високи върхове. Трябва да минат 75 години, преди младият и заможен студент по ботаника Орас де Сосюр да бъде запленен от него и да постави на вратата на църквата в Шамони бележка с обещание за награда на този, който го изкачи или намери път към него. И всичко се решава в следващите 25 години, с няколко опита, като изкачването вдига шум регионално, влиза в научни трудове и запалва заможните аристократи с аватюристични наклонности да отидат и те на този връх.
С Еверест нещата са съвсем различни – само 30 години след като генерал-майор Ендрю Скот Уо, геодезист от кралските служби, се осмелява да обяви официално през 1856 г., че връх XV е най-високият на света, Клинтон Дент, „покорителят” на Дрю и бъдещ президент на лондонския Алпийски клуб, написва през 1885 г.:
„Еверест може да бъде изкачен!”
Кавичките са, защото Клинтон Дент е бил привърженик на традиционното катерене с водачи и неговият спортен успех на Гранд Дрю се дължи на неговите водачи. Ентусиазмът му е породен от вече отминалия в Алпите Златен век на алпинизма, в който са решени всички основни катерачни проблеми (Иглата Дрю на Шамони се е смятала за един от последните).
Само 10 години по-късно (1895 г.), един друг известен катерач от това време, но който предпочита сам да преодолява трудностите (той е от най-ярките представители на малкото практикуващи „guideless” изкачвания в края на XIX век) – Алфред Мъмъри, участва и загива в първата исторически експедиция до осемхилядник – тази до Нанга Парбат.
Зимни осемхилядници: “Кралят на планините” – история на зимните изкачвания на Нанга Парбат
Върховете на Каракорум са единствено достъпни, Непал и Тибет са затворени по това време. Италианци (експедицията на Абруци) и британци (Осар Екенщайн) се пробват на К2 (8611 м) в началото на века.
Битката за осемхилядниците е започнала.
След края на Първата световна война, следват години на относителна стабилност. Транспортът и комуникациите се развиват бързо и най-добрите алпинисти на Стария свят се отправят към хималските гиганти.
Тибет вече е отворен. Англичаните учредяват „Еверестки комитет” през 1921 г. и започват дълга серия от експедиции към Еверест откъм Тибет.
Немците след опит на Канчендзьонга (8478 м) откъм Индия, се ориентират към Нанга Парбат (8126 м), защото е по-близо. Французите учредяват Френски хималайски комитет и правят експедиция до Хидън пик (Гашербрум I, 8080 м), като стигат до 7000 м през 1936 (водещ алпинист е не кой да е, а Пиер Ален, победителят на Северната стена на Дрю). В рамките на американска експедиция през 1939 г., натурализираният американец от немски произход Фриц Виеснер, достига до 8370 м на К2 (8611 м).
Но явно е още рано за изкачване на връх със заветната височина 8000 метра. Поставен е рекорд – 8570 м. от север на Еверест, Мелъри загива някъде горе под върха, Вили Меркл загива на Нанга Парбат (8126 м). Те са буквално смачквани от голямата планина – не са имали още достатъчно опит и познания за върховете с тази височина, а и екипировката още не е била на нивото на условията там.
След кратко затишие по време на Втората световна война, отново най-силните алпинисти, вече от целия свят, се събират под осемхилядниците. Знанията и опитът вече са нараснали, екипировката е претърпяла качествен скок след войната.
Първи „пада“ Анапурна (8091 м) през 1950 г. 14 години по-късно е изкачен и последния – Шиша Пангма (8027 м), като това се случва толкова късно не поради трудността му, а поради факта, че китайците, на чиято територия се намира, го пазят за себе си.
Всяко изкачване е епично и различно – няма как да сравним например геройството и bordel-а, сътворени от френските гидове и Морис Ерзог, лутащи се без предварителна информация в напълно непознатия район между Даулагири (8267 м) и Анапурна (8091 м), с перфектната машина за изкачване на полковник Джон Хънт на Еверест, подсигурена от информацията на няколко експедиции по същия маршрут преди това. Това е времето на т.нар. Геройски период, Златния век в Хималаите и Каракорум, в който са преминати класическите маршрути към най-високите върхове.
Но алпинизмът, от създаването си, никога не е стоял в застой
През 70-те години новото поколение от най-добри алпинисти в света се заема да проправи другите, по-трудните пътища към осемхилядниците. Още през 1970 г. британците правят емблематично изкачване – Южната стена на Анапурна (8091 м), по която догоре преминават Дон Уилънс и Дъгъл Хейстън. През 1975-ма те преминават Югозападната стена на Еверест, като в екип с Хейстън е напусналият ни неотдавна Дъг Скот.
Пак той, с Джо Таскър и Питър Бордман, катерят северния ръб на Кангчендзьонга (8586 м).
Немците катерят успешно стените на Нанга Парбат. Югославяните (словенците) правят през 1979 г. „Жестокия път” по Югазападния гребен на Еверест, по който няколко години по-късно ще преминат и българите.
Експедициите към осемхилядници исторически са тежки – имат много багаж: храна за дългия престой, бивачна екипировка за лагерите, въжета, кислород. Всичко това трябва да се транспортира нагоре. Но още първопокорителите са изкачили шест от тях без кислород – значи това е възможно. Изнасянето на бутилки кислород за атаката допълнително усложнява нещата, а само една неуспешна атака е достатъчна, за да свършат запасите и да се провали изкачването. Някои от алпинистите отказват от самото начало да ползват кислород, смятайки го за недостойно спрямо планината и духа на алпинизма.
На сцената се появява Меснер, който качва първия си осемхилядник, Нанга Парбат през 1970 г. без кислород и продължава по същия начин. Изкачва Манаслу (8163 м) по премиерен маршрут (1972 г. – Южната стена), а през 1975 г. качва Гашербрум I (8068 м) в алпийски стил – първото изкачване на осемилядник в такъв стил.
В началото се е мислело, че осемхилядниците може да се изкачат само в експедиционен (хималайски) стил – предварителна обработка на маршрута, изграждане на лагери, зареждането им с гориво, храна и кислород, и накрая атака. Но повишаване на нивото на алпинистите и появата на все по-добра екипировка, прави възможно да се катери и по хималайските гиганти в алпийски стил – от базовия лагер все нагоре, до върха. Няма предварително изградени лагери, няма обработка на маршрута (парапети).
Това е, което започва да се цени през 80-те години – леки експедиции, алпийски стил, без кислород. Е, „национальная команда” на руснаците продължават известно време по стария стил, но също така правят и невероятни неща – през 1982 г. изкачват нов маршрут по Югозападната стена на Еверест, като до върха стигат 11 (!) алпинисти, а траверсът, който правят през 1989 г. на Канчендзьонга (8586 м), е космически – два екипа в противоположни посоки, разминаващи се по билото, преминават 4-те главни върха.
Меснер и Хабелер разбиват всички митове, като правят първото изкачване на Еверест без кислород през 1978 г.
През 1979 г. на сцената в Хималаите се появява един поляк – Йежи Кукучка. След първия си осемхилядник, Лхотце, който той преминава по класическия маршрут, всички останали са в стил, който няма равен на себе си – Еверест по нов маршрут през 1980, Макалу (8463 м) по нов маршрут, соло и в алпийски стил през 1981 г. и продължава в същия дух с всички останали върхове от списъка на най-високите.
Меснер през 1986 г., Кукучка с невероятна бързина само година след него, изкачват всичките осемхилядници. Появява се терминът „Хималайска корона” като най-високо постижение в хималаизма. Алпинистите вече започват да се стремят към нея.
80-те години са и време за рекорди: Пиер Беген качва Канчендзьонга соло и без кислород, през 1986 г. швейцарците Ерард Лоретан и Жан Троайе изкачват Северната стена на Еверест за 42 часа, без бивачни съоръжения и кислород, през 1988г. Марк Батар изкачва от юг Евеверст без кислород под 24 часа за първи път – 22 часа и половина, а същата година Жан-Марк Боавен полита от върха с делтапланер.
През 80-те години започват и зимните изкачвания на осемхилядниците.
Началото е дадено през 1980 с изкачването на Еверест от Лешек Чихи и Кшищоф Виелицки и продължава с основно полско участие. Йежи Кукучка е основен участник в тези събития до гибелта си на Южната стена на Лхотце през 1989 г.
Българите, които успяват да отидат в Хималаите, го правят в рамките на организирани национални експедиции. Друг начин тогава не е имало.
Соловата атака без кислород на Христо Проданов към Лхотце през 1981 г. не само е било постижение на световно равнище за тогава, но и сега буди възхищение. Тръгвайки от палатка, където са неговите другари, той е сам в планината – няма други експедиции, няма шерпи, няма парапети.
1984 г. тежка класическа наша експедиция повтаря „Жестокия път” на словенците, Христо отново е без кислород, за съжаление – за последен път. Поради една или друга причина този маршрут още не е повторен. Маршрутът е дълъг и сложен технически и трябва да бъде обработван. Вече не са на мода тежките експедиции в обсаден стил, а „Жестокият път” много трудно би се дал на лека експедиция в алпийски стил, дори и днес.
Маршрутите до Еверест и защо първото българско изкачване остава в историята на световния алпинизъм
Точка на този Геройски период на осемхилядниците е сложена с изкачването на руснаците Сергей Бершов и Владимир Каратаев на Южната стена на Лхотце през 1990 г. в рамките на съветска експедиция (може би последната такава). Много екипи са опитвали да прокарат маршрут по тази стена, известна като „най-голямото предизвикателство в Хималаите” и „маршрута на XXI век” (според Меснер).
След това, постепенно, под осемхилядниците се появява и настанява комерса.
(следва)
