Първото изкачване на Анапурна едва не завършва трагично, скандали тресат участниците (ВИДЕО и СНИМКИ)
На 3 юни 1950 г. френска експедиция изкачва връх Анапурна, с което става първата в света, стъпила на осемхилядник.
Експедицията, ръководена от Морис Херцог, достига върха на Анапурна I (8091 м), след като не успява да намери път към разположения наблизо Дхаулагири (8167 м).
Първите на осемхилядника са ръководителя на експедицията Морис Херцог и Луи Лашенал. Но само със значителната помощ на останалите членове, двамата успяват да се върнат живи от върха, макар и с тежки измръзвания.
Връх Анапурна е разположен в Източните Хималаи в Непал и никой не се е опитвал да го изкачи преди 1950 г. Всъщност всички хималайски експедиции преди Втората световна война са избягвали Непал и са пътували през Тибет или Индия. През октомври 1950 г. Тибет е окупиран от Китайската народна република и границите му остават затворени за неопределено време.
До това време, повече от сто години Непал, управляван от династията Рана, не е допускал изследователи или планинари в страната. Научните експедиции са разрешени едва след 1946 г., но през 1948 г. две искания от Швейцария и Великобритания за чисто алпийски експедиции са отхвърлени. Година по-късно на алпинистите е позволено да пристигнат в страната, но само, ако са придружавани от учени.
Непал за първи път дава разрешение за напълно алпийска експедиция едва за френския опит през 1950 г. на Дхаулагири или Анапурна.
По това време алпинизмът е изключително популярен във Франция. Френската федерация на алпийските клубове и планините наброява 31 000 членове през 1950 г., а най-добрите алпинисти са на второ място по популярност след футболистите в страната.
Въпреки че френските алпинисти включват някои от водещите имена в света, те не са излизали често отвъд Алпите, докато британските им колеги, с по-малко планински терен в родината си и по-малко умения на скалните стени, вече проучват Хималаите във вече независима Индия.
Така през 1949 г. Френският алпийски клуб иска разрешение от непалското правителство да извърши голяма експедиция. Моментът се оказва идеален и им е позволено да се опитат да изкачат Дхаулагири или Анапурна в отдалечените краища на Северозападен Непал.
Двата планински масива, всеки от които се състои от много високи върхове, са от двете страни на голямото дефиле на Кали Гандаки – Дхаулагири I и Анапурна I, най-високите във всеки от масивите, са над 8 000 метра и не е имало предишни опити за изкачването им.
Люсиен Девие, най-влиятелният човек във френския алпинизъм по онова време, е отговорен за събирането на екип и той избира Морис Херцог, опитен катерач-любител, за водач на експедицията. Тя включвала още трима по-млади професионални планински водачи от Шамони: Луи Лашенал, Лайонел Тери и Гастон Ребюфа, и двама любители – планинари – Жан Кузи и Марсел Шац.
За лекар на експедицията бил избран Жак Удо, а за преводач и транспортен служител – дипломатът Франсис дьо Нойел. Единственият човек, който преди това е бил в Хималаите, бил Марсел Ихак, който е фотограф и оператор на експедицията.
Два дни преди групата да замине, Девие събира експедицията и иска от тях да дадат клетва, че ще се подчиняват на ръководителя си във всичко.
Начало на експедицията и опитът на Дхаулагири
На 30 март 1950 г. френската експедиция пристигнала със самолет в Ню Делхи. Тя носи 3,5 тона екипировка, която включва въжета и непромокаеми връхни дрехи, пухени якета и подплатени кожени ботуши с гумени подметки – всичко това се считало за иновативно оборудване.
Повечето от храната им трябвало да се купува на място, освен това алпинистите били решили да не използват кислород.
От Ню Делхи друг самолет ги отвел до Лакнау, където те срещат с Анг Таркай, опитният сердар на експедицията. Оттам с влак пътуват до Наутанва, където ги очакват и останалите носачи. Заедно с тях французите влизат в Непал, където пътуват с камион през джунгла и тревни полета до Бутвал, където пътят свършва.
По време на пътуването Лашенал и Тери избързват напред, за да проучат терена, докато останалите ги последват със 150 носачи, носещи провизиите на гърба си. Носачите получават заплащане според теглото на багажа им, затова много от тях приемат двоен товар от 80 килограма. Тери изчислява, че най-тежкият носач не би тежал над 80 килограма.
Дхаулагири и Анапурна са на 34 километра един от друг от двете страни на дефилето на река Кали Гандаки, приток на Ганг. Когато експедицията се приближила от юг, Дхаулагири се вижда ясно като бяла пирамида на запад, докато Анапурна на изток е скрит зад планинския масив Нилгири.
След като за първи път видели Дхаулагири на 17 април, незабавното впечатление сред алпинистите било, че е неизкачваем. Те все още не виждали Анапурна.
В следващите дни французите се отдали на проучване на района и възможни подходи за изкачване на Дхаулагири, но въпреки че се разделили и обходили върха от различни посоки, опитите им да намерят път нагоре останали неуспешни.
За разлика от Анапурна, Дхаулагири е добре отделен от съседните си върхове и е стръмен от всички страни, а най-голямата височина, до която достигнали алпинистите била 5300 метра – проход, наречен Френски проход.
Оттам обаче те успели да видят Анапурна в далечината, със стръмни скали на юг, но северният й профил не изглеждал повече от 35°.
Проучване на Анапурна
Притиснати от началото на мусона, прогнозиран да удари в първата седмица на юни, алпинистите, които разполагали само със стара и безполезна карта, се събрали на 14 май, за да обсъдят кой връх да опитат да изкачат и по кой конкретен маршрут.
Тери пише: „При пълно съзнание за своята ужасна отговорност Морис избра по-разумния, но несигурен курс: ще опитаме Анапурна. Маршрутът ще бъде този, проучен по-рано от екипа на Шац и Кози.“
Така по-голямата част от групата тръгва към притока на Кали Гандаки, Миристи Кола. В три отделни групи те прекосяват по-ниския масив на Нилгири, преминават на изток над Миристи Кола и се спуснали по дефилето. Пресичайки реката, те създават базов лагер в подножието на ледник под северозападния склон на Анапурна. Два екипа тръгват нагоре по участък, изискващ значително техническо катерене, но дори след многократни опити в продължение на пет дни те не успяват да се изкачат на по-високо от около 6000 метра.
Междувременно Лашенал и Ребюфа по своя собствена инициатива се преместват около подножието под северната стена на Анапурна, до място, която решават, че дава най-добри перспективи за успех.
Те изпращат съобщение до основната група, в която казваха, че има вероятен маршрут от страната на северния ледник, водещ до платото отгоре. Но не виждат по-нависоко. За щастие Тери и Херцог успяха да видят платото от гледната си точка на северозападния склон и казват, че маршрутът през платото до върха не е технически труден.
В сравнение със северозападния склон, северната стена на Анапурна е под относително малък ъгъл и не изисква умения за скално катерене, но рискът от лавини я прави изключително опасна.
Междинни лагери
Експедицията мести базовия си лагер до най-отдалеченото място, което може да бъде достигнато от носачи в посока към новоидентифицираната начална точка – до десния бряг на ледника на 4400 метра н.в., докато Кузи е оставен да организира преместването на доставките нагоре.
Лагер I е разположен на ледника на 5 110 метра на участък с относително лек наклон, но със значителен риск от лавини. Оттук в първия слънчев следобед от седмицата те успяват да разгледат пътя нагоре. Лагер II е изграден в средата на плато над северния ледник, на доста добре защитно от лавини място.
Всяка сутрин носеше 30 см новонавалял сняг, което прави напредъкът на експедицията бавен, но след като преминават лавинен коридор, те успяват да установят лагер III сред някои сераци от другата страна на ледника, а до 28 май изграждат и лагер IV под извита ледена скала, която те наричат “Сърп“.
На 25 май носачите пристигат в новия базов лагер с екипировка и оборудване, за да поддържат това, което ще се окаже много бърза атака в алпийски стил.
Планът на Херцог е той и Тери да си починат, преди да опитат атака на върха, но останалите четирима алпинисти са твърде изтощени, за да изпълнят своята част от пренасянето на багаж до лагер IV, така че Тери не се подчинява на заповедите, които е получил и слиза от лагер III до лагер II, а след това се изкачва отново с Ребюфа и екип от шерпи, за да пренесе тези товари.
Този безкористен акт на Тери води до това, че Херцог (който се е аклиматизирал най-добре) и Лашенал, придружен от Анг Таркай и Сарки, са тези, които тръгват от лагер II на 31 май в опит за изкачване на върха.
На следващия ден екипът на Херцог мести лагер IV на по-добро място на върха на скалата Сърп (Лагер IVA) и след това на 2 юни те се изкачват над нея, за да установят лагер V, техния щурмови лагер, върху снежните полета отгоре.
Прогноза за настъпващите мусони показва, че времето им е изключително ограничено до 5 юни. Херцог предлага на Анг Таркай и Сарки да ги придружат до върха, но те отказват. Двамата шерпи се отправят обратно към лагер IVA.
Изкачване на върха и драматичното слизане
Без да знаят, че пребиваването на голяма надморска височина без допълнителен кислород предизвиква апатия, при силна буря алпинистите прекарват нощта, без да ядат нищо и да спят, а на сутринта не си правят труда да запалят котлона си, за да приготвят топли напитки.
В 06:00 ч. вече не вали сняг и те се изкачват по-нататък. Откривайки, че ботушите му са недостатъчно изолирани, Лашенал, страхувайки се да не загуби краката си от измръзване, обмисля да слезе. Той пита Херцог какво би направил, ако все пак се върне, а Херцог отговаря, че ще продължи сам. Лашенал решава да продължи.
Последният кулоар ги отвежда до върха, който достигат в 14:00 часа на 3 юни 1950 г. Двамата са изкачили най-високия връх, достиган някога, първия осемхилядник в историята, при първия им опит в тази висока и непроучвана планина.
Херцог, пишейки по характерния си идеалистичен начин, е екзалтиран: „Никога не съм се чувствал подобно щастие като това, толкова интензивно и чисто.“
От друга страна, Лашенал се стреми да слезе възможно най-скоро. След около час на върха, без да чака Херцог в еуфоричното си състояние да зареди още една ролка филм, Лашенал потегля обратно с яростна скорост.
Херцог, поглъщайки последната си храна – от почти празна епруветка с кондензирано мляко – хвърля кутията на върха, тъй като това е единственото нещо, което може да остави, и тръгва зад Лашенал в набиращата скорост буря.
По някое време Херцог сваля ръкавиците си и ги оставя, за да отвори раницата си. За негов ужас те се плъзват надолу по склона, така че той трябва да продължи с голи ръце, без да се досети да надене на ръцете си резервните чорапи, които носи в раницата си.
В лагер V го посрещат Тери и Ребюфа, които вече са издигнали втора палатка, надявайки се да направят собствен опит за изкачване на върха на следващия ден.
Лашенал все още го няма, но Херцог, неспособен да мисли ясно, казва, че той скоро ще пристигне. По-късно алпинистите го чуват да вика за помощ. Той е паднал далеч надолу под лагера, загубил сечивата си, а краката му са сериозно измръзнали.
Тери се спуска към него, а пострадалият моли да бъде отведен в лагер II и да му бъде оказана медицинска помощ. Накрая Тери го убеждава да се изкачат обратно в лагер V, единственото разумно решение.
Тери осигурява топли напитки през нощта и разтрива пръстите на Лашенал в продължение на часове, за да се опита да възстанови кръвообращението. В другата палатка Ребюфа прави същото за пръстите на ръцете и краката на Херцог.
На следващата сутрин краката на Лашенал не могат да влязат в ботушите му, така че Тери му дава своите, които са по-големи, а сам той разряза горната част на обувките на Лашенал, за да ги обуе.
Спускайки се сред все още бушуващата буря, те не могат да открият лагер IVA никъде и отчаяно се опитват да избегнат бивак на открито. Докато трескаво се опитваха да изкопаят снежна дупка, Лашенал пропада в закрита от сняг пукнатина. За щастие той се приземява в удобна снежна пещера, която може да осигури подслон за всички през нощта, въпреки че нямат храна или вода, а само един спален чувал.
През нощта сняг се изсипва върху тях, като заравя ботушите и фотоапаратите им. На следващата сутрин им отнема много време, за да намерят ботушите, но камерите, с единствените снимки, направени на върха, не могат да бъдат открити.
Четиримата излизат от пукнатината, но към момента Тери и Ребюфа вече са обхванати от снежна слепота, така че двойката, осакатена от измръзване, ги повежда бавно надолу, където за техен изключителен късмет са забелязани от Шац, който ги насочва обратно към лагер IVA.
Кози също е в лагера, така че той и Шац успяват да помогнат на Херцог, Ребюфа и Лашенал да слязат по скалата Сърп до лагер IV, където е осигурен подслон от шерпи. Междувременно Тери е избрал да остане в IVA, опитвайки се да върне кръвообращението в краката си.
Шац се изкачва обратно, за да му помогне да слезе, като също така се възползва от възможността да извади една от камерите от пукнатината, в която са пренощували другарите му.
Когато шестимата алпинисти се спускат под лагер IV, температурата на въздуха се повишава бързо, а в снега се появява пукнатина точно под въжето, което са вързани Херцог и групата му.
Лавина ги помита на около 150 метра, но въжето им се закача за нещо. Така Херцог остава да виси с главата надолу с въжето около врата, докато двамата му шерпи са завързани в другия край.
Спускайки се по-нататък в агония, Херцог се примирява с това, че е близо до смъртта. В крайна сметка те успяват да стигнат до сравнителната безопасност на лагер II. Херцог вече се чувства като успял водач – дори ако сега умре, неговите спътници ще бъдат в безопасност, а върхът е изкачен.
В лагер II лекарят Удо инжектира лекарства на Херцог и Лашенал, за да помогне за подобряване на притока на кръв. Инжекциите в артериите на краката и ръцете са мъчително болезнени и трябва да се повтарят много дни след това.
На 7 юни всички продължават спускането отново с Херцог, Лашенал и Ребюфа, легнали на шейни. Трябвало да побързат, преди мусонът да направи притока Миристи Кола непроходим. Те стигат до лагер I, където са застигнати от проливни дъждове. Оттам на 8 юни те пишат телеграма, в която съобщават, че Анапурна е изкачен.
Маршрутът до базовия лагер е над терен, неподходящ за шейни, така че Херцог и Лашенал са носени на гърбовете на шерпите.
Пристигнали вече в базовия лагер, голям екип от носачи пристига, за да транспортира цялата експедиция обратно.
Прием във Франция
Телеграмата с новината за успеха е публикувана от Le Figaro на 16 юни, но едва на 17 юли експедицията се връща на летище Орли в Париж, където са посрещнати от бурни аплодисменти.
Херцог е изведен от самолета първи. Paris Match отпечатва специално издание за 19 август със статии за експедицията и снимка на корицата, направена от Лашенал, но кредитирана на Ихак, показваща Херцог с неговия ледокоп и трикольор на върха. Списанието се продава в рекордни количества и снимката остава емблематичен образ за години напред.
Херцог, Лашенал и Анг Таркай са наградени с Почетния легион. На 17 февруари 1951 г. Paris Match отново изведе експедицията на предната си корица, като този път се фокусира върху кинопремиерата (на която присъства президентът на Франция) на филма, направен от Ихак. Корицата описва Херцог като „нашият номер едно национален герой“ – в придружаващата статия от шест страници Лашенал изобщо не се споменава.
В това време Херцог, докато се лекува в американската болница в Ньой сюр Сен пише книгата си Анапурна, която се продава в над 11 милиона копия по целия свят, за да стане най-продаваната книга за алпинизъм в историята. Той става първата международна знаменитост в алпинизма след Джордж Мелъри.
През следващите десетилетия обаче няколко членове на експедицията пишат своите спомени и разнообразните разкази в крайна сметка водят до противоречия. На летището, преди да тръгне на експедицията, Херцог е изисквал от всеки член на екипа да подпише ангажимент да не публикува или да съобщава публично нищо за експедицията в продължение на пет години, така че първоначално книгата на Херцог е единствената известна версия на събитията.
Въпреки това през 1996 г. бяха публикувани два много различни разказа и „буря от противоречия обхваща Франция“.
Лашенал си е водил бележки и дневник и е бил на път да издаде своя книга, Carnets du vertige, когато загива при инцидент със ски през 1955 г. Херцог поема работата по произведението му и той и Люсиен Девие отбелязват много редакционни предложения за изтриване. Както е публикувана, книгата включва глави за живота на Лашенал, написани от Жерар Херцог, брат на Морис, от бележките на Лашенал и материали, написани от журналиста Филип Корнуау, който е помагал на Лашенал с черновата му. Книгата включва и откъси от дневника на алпиниста, но само след много редакции, при които остават предимно по-благоприятните забележки.
Херцог е оценен като добър професионален водач заради неговата издръжливост и техника, но спускането от върха с него е характеризирано като „débandade“ (безпорядъчно отстъпление).
Когато Лашенал иска да се върне преди върха, Херцог мисли, че неговото насърчение го е накарало да продължи. Въпреки това Лашенал пише, че се съгласява да продължи, защото смята, че Херцог няма да успее да се върне сам. Херцог пише в полето забележка: „Не усетих това. Може би в края на краищата бях несправедлив.“
Книгата на Тери от 1961 г., Les conquérants de l’inutile, публикувана на английски като „Конкистадорите на безполезните“ включва дълга глава за експедицията на Анапурна. Тя е била умишлено написана, за да допълни книгата на Херцог. Тери предоставя много допълнителна информация, но завършва с лавината по пътя надолу към лагер II. Като цяло книгата не е съгласна с Херцог, но хвали способността на Лашенал за катерене. Той казва: „Лашенал беше най-бързият и най-брилянтният катерач, който някога съм познавал на деликатен или насипен терен“, но все пак можеше да му липсват търпение и издръжливост.
В сътрудничество със съпругата на Ребюфа, Франсоаз, журналистът Ив Балу също написва първата биография на планинаря. Ребюфа е много разочарован от експедицията и след това той ограничава изкачванията си до Алпите. Франсоаз го била убедила да не пише за Анапурна приживе, защото това щяло да изглежда твърде горчиво, така че Балу го интервюира с оглед на евентуална биография. Ребюфа също е подготвил свои собствени бележки, а Франсоаз пази многото му писма до нея по време на експедицията.
Gaston Rébuffat: une vie pour la montagne е публикувана през 1996 г. Книгата съдържа много откровения. Ребюфа е шокиран от изискването за клетва за подчинение. Той смята, че неговата инициатива е довела до откриването на евентуалния маршрут за изкачване до върха и че Херцог не му е отдал заслугата за това.
През 1951 г. Лашенал е казал на Ребюфа, че когато е обмислял да публикува отчет за експедицията, някой от официалния хималайски комитет го е заплашил, че може да загуби работата си в École Nationale de Ski et d’Alpinisme. Същата година Мишел Герен от Éditions Guérin, издателят по алпинизъм, публикува нередактирана версия на дневника на Лашенал, включително и „Коментари“, под същото заглавие.
Оригиналният ръкопис е оставен на сина на Лашенал Жан-Клод, който се ядосва на промените, направени от редакторите през 1956 г. Въпреки това, Херцог се сприятелява със семейство Лашенал и Жан-Клод не е искал да му причини никаква болка.
В крайна сметка Герен го убеждава да разреши пълната публикация. Именно защото е професионален планински водач, Лашенал продължава с Херцог към върха. По този начин, заради измръзванията, той губи способността да продължи кариерата си – и позволява на Херцог да триумфира в своята. В дневниците си Лашенал признава, че шерп е паднал и загинал си от хребета Нилгири при връщането им, но никой друг не е споменал това.
Никой друг не пише и за ежедневната употреба на морфин като болкоуспокояващо, докато експедицията се жертва в името на изкачването и, че Ребюфа е единственият човек, който е внимателен към Лашенал.
Публикуването на тези книги през 1996 г. предизвика сериозни противоречия: журналисти по алпинизъм започнаха да изразяват съмнения относно надеждността на книгата на Херцог.
И така неизбежно се стигна до въпроса: Наистина ли са изкачили върха?
Още през далечната 1950 г. малък брой хора се съмняват, че експедицията е стигнала до върха. Един от проблемите е известната „снимка от върха“, която изглежда показва, че земята се наклонява по-високо от краката на Херцог.
Също така, след смъртта на Лашенал се твърди, че той е казвал, че няма спомен от върха, или друга версия е, че веднъж той е казал, че изобщо не е стигнал до там.
Херцог пък пише, че на върха духал силен вятър, но на снимката изглежда, че флагът не помръдва право.
От друга страна, Тери пише, че въпреки че Лашенал не може да си спомни нищо от спускането, той е казал на Тери чувствата си на върха: „Онези моменти, в които човек е очаквал пронизително щастие, всъщност донесоха само болезнено усещане на празнотата.“
Съпругата на Ребюфа каза, че съпругът й никога не се е съмнявал, че двамата са стигнали до там.
През 1970 г. Хенри Дей участва в експедиция, изкачваща се по почти същия маршрут и те успяват да направят снимки с много сходни перспективи. Лашенал има и репутацията на честен човек. Това, както и вероятността той да е имал малко лична причина да фалшифицира личния си дневник, не оставя никакво съмнение относно точността му – много широко е прието, че те наистина са достигнали върха на Анапурна.
В книгата си Анапурна: 50 години експедиции в зоната на смъртта (2000) Рейнхолд Меснер го разглежда като „безспорен факт“.
