Жан Картелов: „Мащабът на планината и чувството колко малки сме всъщност ние, ще остане завинаги в съзнанието ми“ (ГАЛЕРИЯ)

Мария Лазарова 27.09.202209.08.2023 0 Comments експедиция Комунизъм и Корженевска 2022, Жан Картелов, Памир 2022

Жан Картелов, Върхове — снимка: Жан Картелов, личен архив

Жан Картелов е пътешественик, катерач, устремен към планините и предизвикателните им стени и трудно преодолимите пътища.
След като завършва УНСС и започва работа като счетоводител, много скоро той разбира, че мястото му всъщност не е в офиса пред компютъра, а при необятните хоризонти на планините.
Откога той отправя поглед към белите върхове, кое го мотивира и защо се впуска в непознати предизвикателства, разказа Жан, след като се прибра благополучно през септември от памирските ледове.

Кога за първи път погледна към високите върхове?
Годината беше 2016. След зимно изкачване на връх Мусала от Боровец (един от първите ми зимни преходи) в доста тежки зимни условия, реших, че може би мога да пробвам да се кача на вр. Елбрус (5642 м.). Още нямах нужната екипировка, но бързо набавих най-необходимото и така, в началото на август, вече започнахме аклиматизацията в Кавказ. Изкачихме върха без кой знае какви усилия и прецених, че може би съм способен да стъпя и на по-голяма надморска височина.

Памир 2022 как го планира – като цел или като стъпка към по-високо?
Главната цел на това ни пътуване беше връх Комунизъм (7495 м) – все пак е първенецът на Памир, а след него искахме да се пробваме на Корженевска (7105 м.). По-правилно е първо да качиш Корженевска и, вече аклиматизиран, да тръгнеш към Комунизъм, но член от нашата група вече имаше Корженевска и това беше другата причина да отправим поглед първо към покрива на Памир. За жалост и двата върха ни се разминаха, а дали ще бъде стъпка към по-високи върхове, още не знам. Надявам се, но нека първо стъпим отгоре им или на някой от подобен ранг, пък после ще му мисля.

Кое те предизвиква да стъпиш на над 7000 метра?
Още, откакто тръгнах по планините и започнах да се интересувам от алпинизъм, бях запленен от историиите и книгите за височинните изкачвания. Как реагира организмът, каква би била най-добрата подготовка и как самият аз бих се справил на подобни височини, горе в разредения въздух. Тези въпроси не излизаха от главата ми, а желанието да се пробвам на по-високо се засилваше още повече с изкачването на други по-ниски върхове в Алпите, Андите и др. Определено любопитството беше нещото, което ме тласна към тези върхове. Исках да разбера как ще понеса височината и дали въобще ще мога да катеря на височина над 6000 и 7000 м.

Не е ли по голямо предизвикателство да качиш технически по-труден връх, отколкото популярен и проправен? Катерил си много.
Никога не съм бил кой знае колко добър катерач. Имам опит по стените у нас и някои от по-достъпните в Алпите, но на този етап смятах за по-възможно и по-достижимо за мен да изкача някой седемхилядник. Естествено, че изкатерването, например по някоя от великите шест северни стени в Алпите или пък на някоя от тези в Патагония, би било далеч по-престижно и трудно постижение, но аз лично смятам, че има още ,,бая хляб да изям”, за да се наема за такова изкачване. За сега фикс идея ми е да се кача на по-голяма надморска височина, а в бъдеще и осемхилядник. А защо пък не и някоя от гореспоменатите стени.

Къде мечтаеш да стъпиш?
Винаги са ме привличали най-високите планини на планетата ни и в частност Хималаите. Мечта ми е да се кача на някой осемхилядник, и вече имам планове за някои от тях, но предпочитам да не споделям все още за това. Мечта ми е и северната стена на Бадиле, но ще я оставя за по-натам.

Към Комунизъм лично теб какво и кога те спря?
На Комунизъм достигнахме до 3-ти лагер. Чувствахме се отлично и имахме сили. Вечерта, когато легнахме в палатката, вятърът се усили. Цяла нощ духаше с пориви около 60 км. в час. Допуснах грешка, че оставих в предверието обувките си и на сутринта бяха навяни със сняг. Дори в самите обувки имаше поне три сантиментра сняг и след като ги изчистих и обух, краката ми започнаха да мръзнат. По радиостанцията ни съобщиха, че вятърът ще остане такъв през целия, даже и на следващия ден. Легнахме отново в палатката и започнахме да обмисляме вариантите. Мислехме да се изкачим до вр. Душанбе (6900 м.) и да изкопаем ледена пещера, в която да пренощуваме. Ако трябва да съм честен, заради прогнозата и силния вятър, малко се огънах и след като разбрахме, че тези по-горе се връщат, решихме и ние да предприемем спускане. Тогава ме беше много яд, но сега като се замисля, смятам, че сме постъпили разумно.

А към следващата цел какво те спря?
За Корженевска спънките бяха доста. Вече бяхме останали само аз и Георги (Темето). Другите бяха слезнали с последния хеликоптер, а Темето имаше проблем с дробовете, понеже прекара нощувка на 5400 без шалте. Много лесно се задъхваше и реши, че ще е най-добре да не предприема изкачване. Вариантите за мен бяха да тръгна сам или с една руска група от трима души, от които единият беше водач. Говорих с тях и се съгласиха. След закуска, на 28-ми август поехме от Базов лагер и след няколко часа достигнахме Лагер 1. Вечеряхме, набавихме си вода и се мушнахме в чувалите. Сутринта беше много студено и един от руснаците каза, че се чувства зле и не може да продължи. Аз исках да тръгна, но след дълга дискусия и другите двама решиха, че ще се спускат. След доста обмисляне реших, че не е добра идея да тръгна сам към върха и им казах, че и аз поемам надолу с тях. Вече и умората си каза думата, а и до последния хеликоптер оставаха само няколко дни. Съжалявах, бях доста ядосан от неуспеха, но в крайна сметка съм доволен, че се върнах жив и здрав.

Какво остана като ярък спомен?
Още с кацането в Базов лагер, бях замаян от мащабите на планината. Всеки ден ставахме свидетели на огромни срутвания на сераци по склоновете на Комунизъм, каквито никога преди не бях виждал. Определено мащабът на планината и чувството колко малки сме всъщност ние, ще остане завинаги в съзнанието ми. За красотата на планината мисля, че няма нужда да коментирам. Наистина уникално място, с гледки, които остават за цял живот в ума ми. Няма да забравя също, как бавно и мъчително минаваше времето в лагера, когато времето е лошо или когато не можехме да тръгнем към някой от лагерите, поради настинка или други причини. Просто нямаше какво да се прави в тези моменти. Но фактът, че се намираме в сърцето на Памир, бързо ме успокояваше.

Какви са следващите ти цели в близкото бъдеще у нас и в планините по света?
Тази зима смятам да опитам да мина по най-трудния туристически маршрут у нас, а именно Е4. Още работим по логистиката и се двоумим дали да пантим със сплитбордове или да преминем изцяло пеш през маршрута, но условията в планината още не са ни ясни, така че ще почакаме поне до декември. А за предстоящи върхове извън страната ни имам доста предложения. Още е много рано, но може би ще се върна в Памир за повторен опит на Комунизъм. За други експедиции мисля, че още не е дошло времето да мисля.