fbpx

Бранислав Бранков: най-ценният урок на катеренето и алпинизма е да се научиш на търпение и да изчакваш правилните условия

Бранислав Бранков – планински водач, скайдайвинг инструктор и фотограф, е добре познато име в планинарските среди. Автор на впечатляващия проект Big Ice Expeditions, заедно с половинката си Виктория Деянова съвсем наскоро се завърнаха от едномесечно приключение в Алпите. Какво правиха там и какви са бъдещите им планове за ледените стени по света, разказва в интервю за „Върхове“.
***
Как и откъде дойде идеята за това ваше приключение в Алпите? Разкажете ни за него.

Алпите, по начало, планирахме като тренировъчно пътуване за юни и юли, като целите бяха няколко класически дълги траверса – Royal Traverse на Mont Blanc, трaверса на целия масив Monte Rosa, траверса Рошфор – Гран Жорас и т.н.
Идеята тук беше да се подготвим за бъдеща експедиция (планирана за октомври тази година) – част от проекта ни Big Ice Expeditions – чиято цел е да траверсираме много дълъг алпийски ръб, намиращ се на Южната патагонска ледена шапка.

Цялата ситуация с корона вируса обаче, направи и двете пътувания невъзможни, но с отварянето на границите през лятото, започнахме да търсим варианти да прекараме октомври в планината някъде далеч.

Алпите отново се върнаха на дневен ред като достъпна и много подходяща дестинация, и преобразувахме плана от дълги траверси към класически изкачвания по северни стени – отново, с цел подготовка за друго пътуване до Андите, планирано за 2021.
Един вид, просто сменихме тренировъчните приоритети малко по-рано от предвиденото и отидохме да се забавляваме.

Какви бяха целите?
Чрез информация от гидовници и препоръки от приятел, предварително се спряхме на общо около 20 маршрута по стени в района.
Около 5-6 от тях бяха основните цели – класически маршрути по дълги ледени стени на някои от иконичните върхове в масива на Мон Блан – Aiguille du Chardonnet, Aiguille Verte, Grandes Jorasses, масива на Plan de’l Aiguille и по самия Мон Блан.
Останалите маршрути бяха в графа “каквото-дойде-ако-остане-време”.

Предвид времето, с което разполагахме, огромното количество (над метър) нов сняг, който наваля в района преди да заминем, и отчитайки лошата прогноза, която очаквахме за голяма част от периода, аз лично си мислех, че ако имаме прозорци и подходящи условия на терен за три хубави и дълги изкачвания, ще сме големи късметлии. В алпинизма просто си е така понякога…

По-конкретно, на терен, се спряхме на шест финални маршрута, които времето позволи да опитаме:

1. връх Aiguille du Chardonnet (3824m), маршрут “Charlet-Bettembourg” D+/TD- 450m M3/M4 до 85° лед
2. връх Grand Rocheuse (4122m), маршрут “Bettembourg-Thivierge”, 800m, TD 75°
3. връх Triangle du Tacul (3970 m), маршрут “Goulotte Chere”, D+ 150m, M4, 85°
4. връх Grandes Jorasses (4208m), маршрут “The Shroud”, TD 750m, М5-, 85° към 55°
5. Pointe du Domino (3648m), маршрут “Le Petit Viking”, TD 600m, M4-M5, 85°
6. връх Tour Ronde (3792m), маршрут “Culoir Rebuffat”, D+, 350m, M4, 80°

Mежду катеренето на стени, в един твърде студен и ветровит за катерене ден (под -20° С и над 45 км/ч вятър) , за да уплътним времето, се разходихме и до Мон Блан по маршрута през трите върха  – Mont Blanc du Tacul – Mont Maudit – Mont Blanc.

Защо северни стени?
И двамата с Вики най-много харесваме алпийското ледено катерене. За мен лично е някак много първично и войнско, ако щете, да се придвижваш със сечива по стръмен и труден лед. А когато има и микстови пасажи, се налага мъничко “инженерна” мисъл, за да прецениш правилните ъгли на натоварване при всяко едно поставяне на сечивата и котките по скалата. Усещам го някак като надлъгване с противник или редене на пъзел в движение. Удовлетворението от самото катерене, а и когато се качиш на върха после е страхотно.

Прочети  Сто приключенски филма безплатно

Съвсем нормално, ледено-микстовите маршрути, в нашето полукълбо, най-често са в кондиция по стени със северна компонента в изложението.
Върховете, които избирахме, ни привличаха с естетиката си, с богата си алпийска история, или и двете.
Също така, авторите на част от маршрутите, които изкачихме са абсолютни легенди в алпинизма – говорим за хора като Жорж Бетембург, Рене Демезон, Гастон Ребюфа… – та от определена гледна точка, за мен лично, тези изкачвания са и един вид поклонение пред майсторите на ХХ век.

Другият критерий, по който избирахме маршрутите, беше категорията им – искахме да се предизвикаме, но все пак в рамките на безопасното, така че да се надграждаме, без да поемаме неконтролируеми рискове. Търсехме маршрути с такава трудност, че да е в рамките на уменията ни, но да ни ангажират със своята дължина и изложение.

Къде успяхте и къде – не?
Не успяхме да стигнем върха, единствено на Гран Жорас и на Триъгълника на Такюл (Goulotte Chere).
На Жорас не преценихме правилно тайминга си и след като изкатерихме цялата стена до върховия ръб, се отказахме на около 350 метра под върха, тъй като се движехме по-бавно от разумното, а нощта вече настъпваше.
Слезнахме от ръба, за да избегнем пагубни грешки при рапели. Такива беше твърде вероятно да има, като следствие от натрупаната прекомерна умора, ако бяхме продължили още 4 до 6 часа към върха и обратно.

На триъгълника на Такюл е почти стандартна практика да се катери само до края на техническите трудности – 4 въжета по Goulotte Chere. След това има само лесни снежно-микстови полета с малък наклон до върха, които не представляват голям интерес за катерачите. А и в нашия случай времето се развали и гонехме лифта за Шамони, така че просто рапелирахме от края на хубавото катерене, пропускайки разходката до върха на триъгълника.

От последния маршрут – Tour Ronde – Culoir Rebuffat – пък се отказахме поради натрупаната в мен – за целия този месец – преумора. Не се чувствах добре в деня преди планираното изкачване, а също и когато се събудихме в полунощ за атаката. Преценихме, че не е разумно да катеря толкова уморен и просто си слязохме. Ще остане за друг път тази класика.

На всички останали маршрути достигнахме връх, макар и не винаги съвсем според плана.

Как оценявате резултата спрямо очакваното?
На терен се справихме по-добре, отколкото очаквах.
Ако трябва да съм честен, специфичната ни подготовка за алпийско катерене, преди да заминем за Алпите, беше, меко казано, силно ограничена.
До последно (т.е. средата на юли) се придържахме към стария тренировъчен план за Патагония, който наблягаше основно на голям обем аеробна работа със и без багаж в планината.
През август аз бях много ангажиран с парашутни скокове и чак септември успяхме по-стабилно да отскочим в Мальовишката долина, за да покатерим и поработим над въжените системи за спасяване от ледникови цепнатини. Отново, само през септември отделихме малко време, за да влезем поне в що-годе ОК физическа форма със сечивата.

Друг проблем, който ни повлия е, че около 6 седмици преди да заминем, разтегнах лошо връзките на единия глезен и почти не можех да ходя, но с помощта на добра физиотерапия и факта, че краката ми са прилично здрави и се възстановяват добре, към датата на заминаване, глезена понасяше добре поне лесно и умерено трудно катерене.

Очаквах, че на мен лично, като водач на свръзката, ще ми е по-трудно на техничните пасажи – заради глезена и ограничената подготовка – но на терен се оказа, че катеренето ми върви много добре. Кракът ми не правеше проблеми и ръцете ме слушаха. Като цяло бях спокоен, и катерех без страх или паника, дори на трудните и обективно опасни пасажи. А на лед, конкретно, катеренето вървеше като песен. Даже често си тананиках.

Прочети  Пускат автобусите към Витоша на 1 юни

Виктория също се справяше и движеше много добре дори по микстови пасажи, на които досега винаги й е било много трудно.

Нещата някак просто “щракнаха” точно на мястото си, по стените. Колкото повече катерехме, толкова повече ни идваше апетита за по-дълго и по-трудно катерене.

“Le Petit Viking”, например, решихме да катерим съвсем в последния момент, след като видяхме, че сме във форма. Отначало го бяхме отписали като опасно техничен за нивото ни, а щом тръгнахме по микстовите пасажи за преодоляване на бергшрунда, той се оказа точно толкова труден, колкото трябва – близо до границата, много интересен и приятно ангажиращ. За нас това е – засега – най-техничния и труден алпийски маршрут, който сме катерили. Наистина страхотно изкачване!

Кое е най-ценното, което ви дадоха тези 30 дни и стотици метри по отвеси?
Най-ценното е, че не се избихме един друг, хаха. Особено, когато трябваше да прекарваме дните си, затворени в Шамони заради лошото време. За мен, именно да се научиш на търпение и да изчакваш правилните условия, е най-ценния урок на катеренето и алпинизма. В планината, от мъжкарии в лошо време или тъпи/опасни условия няма много смисъл.

Това катерачно пътуване, също така, ни сплоти и някак още по-добре свери часовниците ни по отношение на това, какво и двамата мислим за подготовката за бъдещи експедиции, и за това какво искаме да катерим заедно. Вече планираме, ако имаме възможност, напролет да се върнем в района на Шамони и да покатерим още ледени маршрути, с които да надградим уменията си и да потренираме наистина стабилно.

Имахме и шанса да срещнем нов приятел.
За изкачването на Grand Rocheuse, поканихме с нас един юнак, когото познавахме само от Facebook.
Венци Попов понастоящем живее в Швейцария, а преди това беше в Щатите. Знаем се покрай групите за планинарство май, вече не си спомням. Бяхме раговаряли няколко пъти по Messenger и общо взето имахме груба представа за подготовката си и кой какво харесва да катери. Някак се усещаше, че ще си паснем на терен.

На това изкачване, достигнахме върха по залез и рапелирахме почти цяла нощ. Върнахме се обратно в хижата след общо 27 часа и 33 минути на терен.
Беше много смазващо физически, но определено си струваше, а най-много ми хареса как и тримата работим като отличен екип и държахме нещата в разумни граници на безопасността, а на практика, дори не се познавахме добре.

Както той каза: “Първото ни катерене заедно беше над 800 м стена с общо 27 часа блъскане и рапели посред нощ. И питаш дали пак бих катерил с вас!? Много ясно!”

Ей такива колосални идиоти и малоумници – в най-добрия възможен смисъл на думата – човек трябва да среща максимално често!

Но най-ценно, може би, си остава споделянето на едно такова цялостно преживяване – гледките, новата планина, красивите долини и върхове, опасните ледници, катеренето, рапелите посред нощ… всичко!

Едно от най-хубавите чувства е, когато слезеш жив и здрав до хижата след изкачването, погледнеш другия и си кажете “Ей, качихме се бе, да му се не знае!”, а след това се прегърнете.

Снимки в публикацията: Бранислав Бранков, Виктория Деянова. Всички права запазени.

Big Ice Expeditions, ВърховеBig Ice Expeditions, Върхове

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

error: Защитено съдържание !!