fbpx
събота, юни 15, 2024
Височинен алпинизъм

Първото изкачване на К2

През годините е наречен върхът на върховете, свирепата планина, а в по-съвременния език  – смъртоносен капан.

1856 – Откриване и наименоване
К2 е описан за пръв път от британския полковник Томас Монтгомъри през 1856 г., докато е на пътешествие в района. Той кръщава върховете по реда, в който ги вижда – К1, К2, К3 и т.н. Буквата К е от името на планината – Каракорум. Днес К2 е единственият осемхилядник, който все още използва това име. Със своята височина от 8611 м. К2 е вторият по височина връх на планетата и се счита за най-трудния за изкачване в света.

1902 – Първият опит
През 1902 г., шестчленна експедиция от европейски алпинисти, водена от англичанина Екенщайн, се отправя към К2. Избират време преди мусона. Първо пресичат ледника Балторо, който със своята дължина от 67 км. е трети по големина в света. Експедицията достига подножието на върха и планира да направи опит директно от юг по южното ребро, но когато достигат до мястото правят заключение, че вероятно по северното ребро ще бъде много по-лесно. Направени са няколко опита без успех. Експедицията достига до 6 600 м.

1909 – Дукът
Седем години по-късно Дукът на Абрузи повежда експедиция към Каракорум и К2. Освен научните изследвания, кралският пътешественик планира и алпийски изкачвания.  По това време К2 се разузнава и от известния планински фотограф Виторио Селатук, който прави легендарни снимки. В началото, те опитват да достигнат Североизточния хребет (по-късно наречено на Дука). Членовете на експедицията обаче не са достатъчно подготвени за това изкачване.

Североизточно от К2, някои от членовете на експедицията достигат 6 666 м. до седловината Савоя и от там получават по-близка гледка към гигантската северна стена на К2. По-късно експедицията прави опит за изкачване на западното предвършие – 7 544 – метровия Скянг Кангри, но гигантска цепнатина блокира пътя им на 6 600 м. След това на Чоголиса (7 654 м.), Дукът достига 7 500 м. с решителна атака. Този рекорд остава ненадминат до 1922 г.

1909 – Без прогрес
В Каракорум пристига италианска експедиция, водена от Дука на Сполето, племеник на Дука на Абрузи. Начуен ръководител бил проф. Ардито Дезио и  благодарение на него експедицията не се връща съвсем без резултати.

Планът да се направи опит за изкачване на К2 е изоставен и алпинистите решават да се съсредоточат върху научната работа в района на Балторо.

1938 – Американците

През 1938 г. дошло време за нова експедиция, организирана от Американския Алпийски клуб и водена от Чарлз Хюстън, който две години по-рано води успешна експедиция на Нанда Деви. Американците са уверени в успеха! Наемат екип от шерпи, водени от знаменития Пасанг Кикули. В началото на юни цялата експедиция достига планината.
На 1 юли е изграден Лагер 1, а след това и още няколко. Времето изглежда стабилно и ясно.  На 18 юли Хюстън и Петзхолд достигат рамото на 7 740 м., като успяват да се преборят с трудностите в ниските части на върха, последният височинен лагер е изграден на височина 7530 м.
На 21 юли Хюстън и Петзхолд тръгват нагоре, опитвайки се да намерят подходящо място за Лагер 8. Намерено е място точно под върховата пирамида. Петзхолд продължава да изкачва, достигайки 7925 м. Небето е ясно, слънчево и топло. Да продължи или не? Решението е взето и двамата предприемат слизане. Резултатите от експедицията изглеждат обещаващи, за пръв път се вярва, че К2 може да бъде изкачен.

1939 – Жестоки дни
Отново американци застават пред К2, този път с отличния германско – американски алпинист Фриц Виснер като водач и Пасанг Кикули като водач на шерпите. Останалите членове на експедицията обаче нямат опита на Виснер, което по-късно се оказва сериозна пречка.

Лагери 1 – 7 са изградени на същите места, както предната година, а Лагер 8 е установен на височина 7710 м. Там остава  алпинистът Уолф, докато Виснер и Пасанг продължават и изграждат Лагер 9 на височина 7940 м. На 19 юли Виснер и Пасанг решават да направят опит за атака. Те катерят по скали, които стават  изключително трудни. В 6 ч. вечерта те достигат около 8380 м. Пасанг отказва да продължи, казвайки, че е твърде късно. Виснер иска да продължи, времето е хубаво и ясно, изкачването може да бъде направено на лунна светлина. Пасанг е непоклатим и двамата започват слизане.

По време на слизането въжето се закача за котките на Пасанг, къса се и пада в бездната. В 2,30 през нощта достигат Лагер 9 изтощени. Големият им шанс се изплъзва, те са по-близо от изкачване на върха от всеки друг преди тях.

На следващия ден почиват, но след това правят опит, поемайки по различен маршрут.  Пасанг е само с една котка. След много трудности, двамата се връщат.

Без останали провизии на следващия ден те слизат до Лагер 8, където Уолф  ги посреща с облекчение, разказва им, че през цялото време, никой не е идвал от Лагер 7, където е имало повече провизии. Когато се спускат до Лагер 7 го намират изоставен. Прекарват нощта там и на следващата сутрин решават, че Уолф трябва да остане, докато Виснер и Пасанг продължат надолу, за да организират нова атака. Когато стигат Лагер 6 намират, че той също е изоставен, и това продължава чак до Лагер 2.

Тотално изтощени физически и психически и страдащи от измръзване, Виснер и Пасанг достигат Базовия лагер на 24 юли. Докато те са правели опити към върха цялата организация е пропаднала. Против заповедите на Виснер, останалите членове на експедицията (които не се изкачили по-високо от Лагер 2) дали заповед на шерпите да напуснат всички лагери до номер 7.

Сега трябвало да спасят Уолф! След два отчаяни опита Пасанг Кикули и няколко други шерпи успяли да стигнат Лагер 6 на 28 юли. На следващата сутрин те достигат Лагер 7, където намират изтощения и апатичен Уолф. Дори след като му дават топли напитки той не може да слезе, но обещава да бъде готов за следващата сутрин. Шерпите се връщат в Лагер 6, където прекарват нощта. Над К2 започва буря и те трябва да изчакат още един ден. Призори на 31 юли Пасанг и двама други шерпи отново се качват до Лагер 7, докато четвъртия, Тсеринг, остава в лагера. Взето е решение да свалят някак Уолф надолу или да получат от него писмена декларация, че ги освобождава от отговорност.

Това е последното нещо, което се знае за тези четирима мъже. На 2 август Тсеринг сам слиза в Базовия лагер и разказва, че никой не се е върнал и че няма признаци за живи хора нагоре. Виснер прави последен спасителен опит, но е принуден да се предаде, след като прекарва три дни в Лагер 2, изчаквайки бурята да отмине. Това означава край, никой оцелял не може да бъде открит в планината. Дъдли Уолф, Пасанг Кикули, Пасанг Китар и Пинтсо остават завинаги на К2.  Така завършва втория американски опит на К2, с трагедия. Експедицията е подложена на огромни критики, както в Англия, така и в САЩ, а на Виснер му е трудно да се защити.

1953 – все по-близо

След войната,  заради политическите условия, не са организирани никакви експедиции в Каракорум до 1953 г., когато американци отново се отправят към K2. Експедицията се състои от осем алпинисти, включително ветераните Хюстън  и Бейтс (от експедицията през 1938), Тони Стрийтър (който е с норвежка експедиция на Тирих Мир през 1950 г.) и Джордж Бел (известен с изкачванията си в Андите). На 19 юни е изграден Базовият лагер под хребета Абрузи на височина 5000 м. Експедицията не разполага с шерпи, тъй като им е  отказано да влзат в Пакистан, трябва да се справят с местното племе на Хунзите, които не проявяват катерачен талант. По време на следващите три седмици са изградени лагерите – основно на същите места като през 1938 и 1939 г. Времето изглежда добре, но леко се влошава. Изведнъж буреносните ветрове се засилват, и всички изкачвания са спрени за няколко дни.

Накрая, на 1 август, всички осем алпинисти достигат Лагер 8  на 7750 м., всички в добра форма и готови за финалната атака.

След това атакуват Боговете на планината! Извива се невероятна снежна буря, която продължава ден и нощ. Благодарение на Хюстън те имат провизии за 10 – 12 дни. Проведено е гласуване, избрана е свръзка от двама алпинисти, които да атакуват върха. Всичко, от което се нуждаели било само малко добро време. Бурята не стихва. Вместо това, вятърът се усилва, разтрисайки палатките все повече и повече. На 4 август 26-годишният Гилки получава тромб в единя крак, за него е почти неъзможно да се движи. Състоянието му се влошава и белите му дробове са поразени след няколко дни. При бушуващата буря няма възможност той да бъде свален до Базовия лагер.

Започва битка за живота на всеки. Ясно е, че бурята ще продължи. На 10 август, ситуацията става критична. Почти не са останали провизии, а състоянието на Гилки е много сериозно. Бел губи чувствителност на пръстите на краката си.

Взето е решение да се направи опит за сваляне на Гилки надолу и всички започват слизане. Няма друга алтернатива, ако искат да оцелеят. На първия ден успяват да слязат едва няколко стотин метра надолу. Вечерта въжетата се оплитат между отделните свръзки и петима алпинисти падат, но Шуинг успява да  ги задържи сам! За щастие никой не е сериозно ранен. Докато се разпъват палатките, Гилки е оставен сам настрани. Когато се връщат при него, лавина вече е решила съдбата му, носилката му, прикрепена с ледокоп е счупена, а в бушуващата буря нищо не може да бъде чуто. Останалите седем алпинисти продължават да слизат надолу и след пет дни достигат Базовия лагер. Бел има сериозни измръзвания на краката и бива носен по целия път до Скарду – около 200 км.

Третата американска експедиция отново е близо до успех. Това, че седем алпинисти успяват да слязат от хребета Абрузи в такава буря е повече от чудо!

1954 – Италианците се завръщат

През 1953 г. италианският професор Ардито Дезио и Марио Пучоз проучват терена, търсейки възможни маршрути към К2. Когато Дезио се връща вкъщи, той прави финални планове  за изкачване на върха. Според него единственият шанс за успех зависи от добър план, военна дисциплина и това всеки алпинист да изостави личните си амбиции в полза на успеха на експедицията.

21 избрани членове първо трябва да преминат медицински тестове. В средата на януари 1954 г., всички алпинисти се събират в палатков лагер на  4000 на Монблан. Изпробвани са кислородните бутилки и психическите и физическите способности на всеки член. От тази група са избрани 10 алпинисти за експедицията. Те незабавно отпътуват за тренировъчен лагер на  4500 м. на Монте Роза.

Точно преди отпътуването, се включват още няколко алпинисти, тъй като експедицията не успява да наеме никакви шерпи. В последния момент известния планински водач Касин напуска ръководното място.

Следвайки схемата и машрута, през хребета Абрузи, въпреки лошото време, височинните лагери са изградени един след друг.

В средата на юни, всичко необходимо за финалната атака е качено в  Лагер 4. Експедицията се надява да достигне върха преди края на месеца. Силните ветрове и бурята над Каракорум през следващите седмици не позволяват напредък. Дали ще успеят да стигнат по-високо от сънародниците си през 1929? (Експедиция от която Дезио е ветеран).

Бурята стихва в средата на юли и времето изглежда се стабилизира. Дезио решава да използва тази възможност като последен шанс да достигне върха преди мусона. Лагер 5 е изграден на височина 7300 м. От тази точка, започват да се случват нещастия: на 36 години умира водача Марио Пучоз от Курмайор, заболявайки от пневмоняи в Лагер 2 на 20 юли.

Експедицията продължава и Лагер 8 е изграден на 8150 м., точно под 200-метровата висока и отвесна стена, изкачването на която се счита ключово за успеха. На 28 юли, четирима алпинисти достигат Лагер 8 вечерта и прекарват нощта там. От тези четирима, двама продължават към върха на следващата сутрин. Право по ръба, точно 200 м. под върха кислорода свършва. Какво да правят? Да продължат или да се върнат? Продължават без кислород и достигат върха в следобедните часове. K2 е изкачен. Двамата не остават дълго. Слизането е трудно, особено когато единят от двамата пада, но успява да се задържи с помощта на пикела си. В  2:30 следобед двамата достигат Лагер 8, където другарите им ги посрещат с топли напитки. Всички слизат безопасно в Базовия лагер на 2 август.

Кои били двамата алпинисти, изкачили върха? Не станало ясно, докато експедицията не се върнала в Италия. Дезио искал да се гледа еднакво на всички алпинисти, тъй като целият екип допринесъл за успеха. Алпинистите били Лино Лачедели и Ачиле Компаньони.

Текст: Върхове

Валерия Динкова

Валерия Динкова е журналист и продуцент. Има над 20-годишен опит в телевизионната и он-лайн журналистика. Автор и създател на медийно съдържание, основател на „Върхове“. v_dinkova@varhove.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.

Предстоящи събития

Contact Us

error: Защитено съдържание !!