fbpx
четвъртък, май 23, 2024
Екстремни спортовеИзбраноСпелеология

Преди 40 години българи се спускат в най-дълбоката пропаст в света Жан Бернар и два от най-дълбоките кладенци в света Епос и Проватина

Преди 40 години българи за първи път се спускат в най-дълбоката пропаст в света – Жан Бернар и два от най-дълбоките кладенци в света – Епос и Проватина в Гърция. Публикуваме със съкращения разказа на спелеолога Алексей Жалов за събитията:

Годината е 1984-та . Федерацията по пещерно дело решихме да организираме експедиция в Гърция с цел проникване в шестия по дълбочина абсолютен отвес в света Проватина.

Към тази непостигната цел на пещерняците от туристическо дружество “Планинец”- София, ние амбициозно прибавихме и още една – спускане в близката пропаст Епос, която държеше 2-рото , още по-предно място, от същата категория в света.

И така колелото на подготовката се завъртя. Приятелите ни от атинския спелеоложки клуб “Спелео” изразиха желание и готовност не само да ни помогнат за уреждането на административните и визовите формалности, но и пряко да участват в проникванията.

От национална, експедицията ни се превърна в интернацонална.

Нашият опит в спусканията на подобни пропасти беше твърде скромен и се изчерпваше със спускането на спелеолога Васил Недков в 341-метровата бездна на критската пропаст Мавро Скиади през 1980 г. Това, което той сподели, се съдържаше в едно просто и ясно изречение :

“Трябва си здрава психика и отлични техническа и физическа подготовка”.

Тези качества пещернякът формира не за една и две години, така че управата на федерацията реши да заложи на изпитани в битките хора. Така бе определен 10-членен разширен състав на “отбора” и той започна да се готви.

Бях гласен за ръководител и ми се падна трудната задача да определя крайният състав. Никак не е лесно да избираш между равни. В края на краищата той придоби следния вид: В. Пелтеков, В. Недков, Л. Величкова, М. Трантеев, Т. Тодоров, Ф. Филипов и аз.

“Седморката на Блейк”, както на шега се наричахме помежду си, пристигна  там (град Янина, планината Пинд, Гърция) тъкмо навреме. В градеца вече ни очакваха гръцките партньори от “Спелео”, сред които и добре познатият нам Костас Зупис, с когото неведнъж бяхме прониквали в различни български и гръцки пещери.

Спелео експедиция Гърция
снимка: Личен архив на Алексей Жалов

…Сутринта всички отрано бяхме на крак и нервно очаквахме идването на мулетарите. Натоварихме багажа на животните, после метнахме раниците на гърбовете си и поехме нагоре. Изкачването ни отне около 5 часа, време за което набрахме близо 900 м височина. Планинският масив Тимфи се оказа твърде негостоприемен към нас, защото точно когато пристъпихме източната му част – платото Астрака – той ни посрещна с вятър и дъжд. Към три след обед керванът, а след него и групата достигнаха най-удобното място за бивак. Опънахме палатките на десния бряг на единствения водоизточник в района – малък планински поток, извиращ на около 200 м над нас. Приблизително на километър западно от там се намираше входът на Проватина, а на 700 м източно колосалният отвор на Епос.

Всъщност какво знаехме за Проватина ?

Дълбочина: – 407 м
Абсолютна дълбочина на отвеса: – 392 м.
Място сред най-големите отвеси в света : – шесто
Кратка характеристика: – Внушителен вход разположен на 1810 м.н.в. Отвесът е един. Първите 158 м от него се преодоляват в камбана – т.е въжето е далеч от стените на кладенеца, след което се достига върхът на силно наклонена, покрита с вечно фирнован сняг площадка. Следва 15 м слизане по наклона, а после 215 м спускане покрай стената.
Тази информация възбуждаше спортния дух на пещерняците от цяла Европа и Проватина беше желан обект за изпитание на техните психически и физически възможности.

провантина пропаст гърция карта
Снимка: Личен архив на Алексей Жалов

Отговорът на въпроса, защо това е така, се криеше в историята на проучването й. Проватина е била известна на местните овчари много отдавна, но като спелеоложки обект става известна през 1962 г. по време на експедицията на Кембриджкия университетски спелеоклуб. През 1965 и 1966 г. две английски експедиции правят неуспешни опити да достигнат дъното. По време на втората Джим Ейре успява да достигне дълбочина 156 м. без да има и помен от дъно. Така интересът към Проватина нараства още повече.

През 1967 г. се организира нова експедиция, но участниците достигат само до 174 м, където е краят на стръмно наклонения снежен участък, наречен Паякът. Надолу е зейнала пастта на колосален кладенец, което допълнително налива масло в огъня на английските амбиции. На Острова започва подготовка на два английски екипа, но и двата са изпреварени от едно поделение на британската армия, за което кладенецът също представлява интерес. През юни 1968 г. военният екип пристига до отвора на пропастта, където монтира специално конструираната за целта лебедка с бензинов двигател. С нея те извършват безпрецедентно спускане, при което само шансът ги спасява от нещастен случай. Без каквито и да е мерки за сигурност и липса на връзка със “земята” надолу потегля един от конструкторите на лебедката. Предварителната уговорка е, че спускането ще продължи до момента, в който въжето се охлаби и след пауза от 2 минути човекът ще бъде изтеглен на повърхността. Така и става – човекът “кацва” на дъното, оглежда го и “асансьорът” веднага го извежда на белия свят.

Няколко дни по-късно на мястото пристига малка експедиция, съставена от Кен Кели-водач на групата, Пит Лайвси – опитен спелеолог-леководолаз и Сайън О’Ниил – изобретател и конструктор. С помощта на лека ръчна лебедка, конструирана от О’Нийл те повтарят авантюрата на военния екип. В специално изработения за целта кош се настанява Лайвси, стоманеното въже, с което е привързан кошът се изпъва под тежестта на изследователя и спускането започва. Между Лайвси и осигуряващата група има радио-телефонна връзка, чрез която последните получават информация за формата и размерите на пропастта. Ненадейно връзката прекъсва, но спускането продължава. Англичанинът достига дъното и решава да го огледа и фотографира, за което са му отредени само 5 минути. В улисията той не усеща летежа на минутите и когато тръгва към коша и с ужас вижда как той бавно се отлепя от дъното. С последни усилия спелеологът успява да се вкопчи в съоръжението, но разбирайки, че не ще може да се покачи скача на дъното. На повърхността двамата англичани с удивление установяват, че в коша няма никой и осъществяват няколко безполезни опита да го върнат на дъното.

Кошът обаче достига до площадката на 158-мия метър, заклещва се и не може да продължи надолу. Тогава Кен Кели прави рисковано спускане до конфликтното място, привързва се към един по-рано забит клин и отклонява съоръжението по пътя му към дъното. Скоро Лайвси е изтеглен до площадката, където в коша се качва и Кели. Сайън О’Нийл с неимоверни усилилия ги изтеглят на повърхността.

Така и след двете премиерни спускания Проватина остава некартографирана, а дълбочината й неуточнена – 392 или – 404 метра.

Праз лятото на 1973 г. на платото Астрака пристига американска експедиция, която има за цел да проучи района и да установи точната дълбочина на станалата вече легендарна Проватина. След щателно картиране дълбочината е определена на 407 м. Потвърждават се и очакванията, че платото е място, чието изследване може да донесе още много изненади. През 1977 г. словакът Густав Шибрани и полякът Кристиян Парма организират съвместна експедиция за проникване в пропастта. Те разполагат само с 60 и 80-метрови въжета, които трябва да се свържат едно за друго, за да се стигне до дъното. Това им създава необикновени трудности, но за 9.30 ч .словакът успява да стигне дъното и да излезе. Късметът не спохожда Парма. Той среща значителни затруднения при преминаването на възлите, които изчерпват неговите сили и го карат да преустанови спускането си на 188 м дълбочина. През същата година американците провеждат втората си експедиция в района и доказват, че оптимизмът им не е бил случаен. В резултат на изследователските им усилия е открита и проучена пропастта Епос, чиято 451 -метрова дълбочина измества Проватина не само от гръцкото първенство, но и на по-задно място в списъка на най-големите абсолютно отвесни пропасти в света.

Уморени от преживяното през деня, легнахме и спахме непробудно чак до сутринта и когато се събудихме беше 18 септември.
В този час в лагера цареше вече оживление, защото денят бе предвиден за подготовка на екипировката за проникване в пропастите. Постепенно 1000-та метра въжета намериха местата си в торбите, карабинерите и другите съоръжения бяха грижливо комплектовани, за последен път проверихме личната си екипировка, а после внимателно съставихме хранителните дажби за времето на проникванията. Когато всичко беше готово, планината вече бе обвита в здрач и не ни оставаше нищо друго освен да хапнем и да се отдадем на заслужена почивка. А тя ни бе твърде необходима, защото истинските изпитания щяха да започнат на идния ден.

В ранния утринен час към Проватина “стартираха” гръцките спелеолози Костас Зупис, Петров Романа и Янис Касиматис и нашите Васил Недков и Лидия Величкова. Планът за тях бе следният: Спускането да започне Костас, който вече е бил в пропастта, а след него да тръгнат останалите гръцки колеги. Нашият екип трябва да подсигурява слизащите от повърхността. Костас бързо и леко достигна дъното, но за неговите другари това се оказа твърде трудно. Това бе първото им проникване в подобна гигантска пропаст, което логично предизвика затруднения от психологически характер…Истинските трудностите настъпиха по пътя нагоре, а преодоляването им отне на тримата цели 10 часа, от които “печеният” Костас използва само час и половина. В очакване на гърците, Васил и Лидия престояха цяла нощ пред пропастта, търсейки закрила от студения вятър сред близките скали. Целият гръцкият щурм продължи 16 часа.

снимка: Личен архив на Алексей Жалов

Докато траеше всичко това Вальо и Филип усърдно търсеха и прокарваха въжения път към дълбините на Епос. За нея ние знаехме само, че има дълбочина – 451 м, заема 2-ро място сред най-големите абсолютни отвеси в света, и че входът е разположен на 1850 м.н.в. в затворена от север, изток и запад карстова долина и има диаметър от около 18 метра.

В морфологично отношение пропастта има един отвес, но фактически той е разделен на четири части от една голяма и една миниатюрна площадка. На първата се попада след 114 м спускане в камбана, надолу следват още 160 м , които, чрез клинове са разделени на по-малки пасажи. След тяхното преодоляване се достига втората площадка, от където до дъното остават още 177 м. Накрая има две езера със скална преграда помежду им, като дълбочината на по-голямото от тях е 12 м.

Тази оскъдна информация наложи да приложим тактиката за проникване в неизвестни пропасти, която е далеч по-различна от тази при известните обекти.

За това Вальо и Филип трябваше да бъдат подготвени за всякакви изненади. Те тръгнаха надолу накичени със съоръжения като коледни елхи и носейки две торби с общо 580 м въжета.

Беше 11.50 сутринта. Филип тръгна едва, когато Вальо стъпи на първата площадка. Погледнато от височината на 119-те метра на входния отвес той приличаше на пъплеща по каменистото дъно буболечка . Скоро към нея се присъедини още една, двете се повъртяха в сянката на следващия отвес и изчезнаха в просълзените ни от взиране погледи. Дотук нещата се развиваха добре.

После? После Вальо започна да открива местата, където бяха забити клиновете, посредством карабинери да прикрепя въжетата към тях и така екипирайки пропастта, постепенно да слиза надолу. На две-три места атакуващите не можаха до открият местата на клиновете и трябваше да забият нови, но въпреки това те успяха да

достигнат дъното за 6 часа.

Седях неспокоен в палатката, и нервно очаквах съобщение по радиотелефона. С групата от Епос имахме уговорка да се обадят веднага след излизане. Въпреки това сънят ме пребори и се унесох в дрямка. От радиотелефона внезапно дрезгаво се разнася гласът на Филип и слага край на мнимия ми сън. Ура! Всичко е наред, възкликнах аз и без да се мая събудих Тодор, който витаеше из царството на Морфей. След време видяхме как в далечината се появиха две светли петна, които сякаш заплуваха в посока към лагера. Бързо сложихме вода за чай и нетърпеливо зачакахме завръщането на Вальо и Филип.

Дългите и обстоятелствени разкази ни повъзбудиха, подпряха очите ни, та после дълго не можахме да заспим.

Слънцето отново изгря и вече клонеше към зенита си. Пред невероятния вход на Епос стояхме Тошко, Мартин и аз. Бавно и някак си тържествено се облякохме. Тодор тръгна пръв. Спускайки се той измери със специален уред (топофил) дълбочината на входния отвес – 114 м. От там, където вече се бяхме събрали, един по един продължихме нататък.

Дъното ни приюти на площадката между двете езера. Палнахме по цигара, взехме половината от хранителната си дажба, направихме си по една паметна снимка и решихме да се връщаме. Пръв тръгна Тодор, а ние които не бързахме решихме да я караме явяш яваш, за да разгледаме по-обстойно пропастта. Тя имаше такива размери, че на места стените не можеха да се обхванат с поглед. Обикновено съставът на скалата изглежда еднороден, но тук – там наподобява мозайка в черни до сиви тонове. На някои места, от стените стърчаха странни черни, плочковидни обсидианови включения, чийто произход възбуждаше оправдано любопитство.

Наблюдавайки всичко това, неусетно се изкачих до кота – 274 м и поспрях за почивка на малък скален корниз. Над мен, като че ли нещо прогърмя и изведнъж

се намерих под душа на идващата отгоре вода.

Постепенно студените пръски се превърнаха във силно разпрашен водопад, чийто струи ме обливаха и образуваха в краката ми буен поток, който безжалостно се изливаше върху идващия отдолу Мартин. Събрахме се и бързо обсъдихме положението. Бяхме достатъчно мокри и ако останехме приковани тук, скоро щяхме да се преохладим с всички произтичащи от това последствия. Другата алтернатива беше да слезем отново до дъното, но тогава щяхме да изпаднем в хипотермия още по пътя надолу. Там щяхме да бъдем извън водната струя, но мокри, измръзнали, без никаква възможност да се вземем в ръце. Щяхме ли да можем в това състояние да излезем безнаказано на повърхността? В края на краищата решихме, че ще е по-добре да тръгнем нагоре, пък каквото и ще да става.

пропаст епос карта
Снимка: Личен архив на Алексей Жалов

Събрах кураж и пръв навлязох под водопада. Първите метри не бяха много трудни – самохватите леко се плъзгаха по въжето и аз бързо се изкачих до следващия клин.

Нагоре водата продължи да се излива върху ми и скоро вече не чувствах ръцете си. По-голямата беля обаче се състоеше в това, че част от струята влизаше в ръкавите и през яката на гащеризона ми и се процеждаше през вълненото ми бельо. Една част от нея излизаше през крачолите, а друга се събираше в ботушите. Това ускоряваше преохлаждането и усложняваше положението ми. Всичките ми мисли и действия бяха концентрирани в едно – да изляза колкото се може по-скоро. Стигнах до Нишата – единственото място, където можех да съм извън обсега на водата. Приклекнах под навеса й и тракайки зловещо зъби си помислих – защо американците, които първи са проникнали в пропастта, не са предвидили подобна ситуация? Даже и в нашите спелеоложки учебници пише, че при екипиране на пропастите, в които се допуска нахлуване на вода , въжетата винаги трябва да бъдат спуснати извън местата на логичния й път, т. е водопадите. Явно първо покорителите не са предположили, че тук е възможен такъв потоп. За зла участ ние също не предвидихме такъв и резултата беше налице – пътят прокаран в пропастта беше безопасен само в сухо време.

Докато преценявах ситуацията, Мартин ме застигна. Междувременно бях направил опит да продължа нагоре, но усещайки, че губя сили, се върнах обратно в Нишата. Мартин ми даде кураж и ме “стопли” с думите:

– Стегни се ! До голямата площадка под входния отвес остават още около 30 метра!

Зъзнейки с не по-малка сила отново поех към избавлението си в безмилостната прегръдка на водопадите. Мобилизирал всичко в себе си преминах още 42, 25, 15, 7 м. ….. и достигнах дъното на входния кладенец. Чувствах се крайно изтощен и като пребит.
Със сковани движения и треперейки се добрах до място, където “не валеше” и зачаках.

Скоро пристигна и Мартин, който явно се чувстваше в сходно положение. Веднага започнахме процедури по затоплянето си. Въпреки студа, свалихме гащеризоните и изцедихме долните си дрехи. Допряхме гръб в гръб с надеждата да се стоплим. Уви.

Сложихме загретите карбидни лампи между краката си , но ефектът също не беше голям. Внезапно ми хрумна, че има и друг начин за сгряване. Взех пластмасовата тубичка, в което държах резервният си карбид , капнах там малко вода.Водата влезе в реакция веществото и започна да отделя топлина. Направихме същото и с тубата на Мартин. Така своебразните малки печици, обиколиха на смени, мишниците и слабините на двамца ни. Всичко това продължи около час. Най-сетне като че ли се сафирясахме, но явно Мартин беше по-напред и реши да тръгне пръв. Този път входният кладенец беше потънал в непрогледния мрак на нощта, но това в никакъв случай не намаляваше 114-те му метра. Светлината на мартиновата карбидната лампа започна да смалява и след време, когато погледът ми съзря нещо като цигарено огънче, отгоре дочух вик “свободно”. Това значеше, че Мартин е вече горе и е дошъл моят ред.

Стори ми се, че се изкачвах цяла вечност, но нито можех, нито пък исках да бързам, защото трябваше да пестя сили. Горе ни посрещна Тошко, който бе излязъл почти 6 часа по-рано.

По пътя към лагера се загубихме.След 15-минутно лутане, едва намерихме палатките . Беше около 1 ч след полунощ, но там цареше оживление – в отминалия ден Лидка и Васил само за 4.30 часа бяха се “справили” с проблема “Проватина”. Въпреки умората отпразнувахме сполуката с по глътка чай с коняк.

На 23 септември при много тежки условия Васил, Лидка и Костас започнаха проникването си в Епос. Лидка беше стигнала до 150 м, но Васил прецени, че тя няма да издържи на водопадния ужас и я отпрати. С невероятни усилия двамата пещерняци стигнаха дъното и след “ борба” с водната стихия и прогизналите въжета, които трябваше да се извадят от пропастта, излязоха обратно в 19 часа.

Междувременно Филип се разболя. Надвечер вдигна 40 градуса, а през нощта получи два последователни гърча. Бяхме в една палатка , така че изживях ужаса на картината, която за “щастие” вече бях виждал при едно от децата си. Два дни след случилото се нашият приятел бе в несвяст, но непрекъснатите грижи почнаха да дават ефект. След още ден Филип показа явно подобрение. Сложихме го да се препича на слънце, което в комбинация със силния телешки бульон го понадигна.

На следващия ден изтеглихме въжетата от Проватина и когато последният сантиметър от тях бе изваден на повърхността, решихме, че макар и условно, експедицията е приключила.

Програмата максимум – всички да слязат на дъното на двете пропасти, не можахме да изпълним. Все пак до крайната точка на Епос достигнаха шест, а до същото място на Проватина – трима български спелеолози. Това беше достатъчно, за да решим, че сме изпълнили мечтата на десетки български пещерняци – да влязат в най-големите за времето си отвеси на света.

1984 – Българи в Жан Бернар най-дълбоката пропаст в света

снимка: Българска федерация по спелеология

През 1984 г. бях косвен свидетел на един значително по-голям успех на българската спелеология – проникването в Жан Бернар – тогава най-дълбоката пропаст в света ( 1535 м ). От триумфа на членовете на клуб “Планинец”- София в Пиер Сен Мартен ( -1332 м ) бяха изминали цели 10 години. Още през 1979 г. тя беше отстъпила световното си първенство на Жан Бернар. В същото това време пещерняшкото движение у нас беше изминало нелек път на качествено развитие, отнасящо се главно във въвеждането на нова, по рационална техника на проникване в пропасти – техниката на единичното въже. Тя намаляваше многократно тежестта на екипировката, респективно усилията, повишаваше сигурността и правеше постигането на целите относително по-леко.

Използването на тази отдавна битуваща в Европа и света техника предявяваше много по-големи изисквания към подготовката на пещерняците, но за сметка на това правеше пропастите далеч по-достъпни отпреди. Това се усети и тук. Българските пещери и пропасти започнаха да стават “тесни” за нашего брата, което породи у него амбиции към прониквания в по-големи от нашенските пещери и пропасти. Някой трябваше да направи нещо голямо, за да покаже ,че сме по-можещи отпреди. Това със сигурност щеше да даде импулс на задрямалите ни стремежи към световните дълбини.

На този рискован ход се решиха пещерняците от клуб “Студенец” при дружество “Кайлъшка долина”- Плевен. Летвата, която те си поставиха, беше доста по-висока от нивото на тяхната подготовка, но въпреки това, с усилия на волята те успяха да преодолеят всички трудности и да постигнат целта си. На 28 декември, в навечерието на настъпващата нова година 4-ма от 21-членния състав на експедицията достигнаха “сухото” дъното на пропастта на дълбочина 1358 м. От там нататък следваха сифоните, които С.Газдов, братята Ц. и В. Мирчеви и Кр.Петков, които не бяха водолази, логично нямаше как да преминат. Но какво от това. Нашите отново бяха на върха на славата и показаха, че новото поколение български пещерняци също го бива.

Вижте още

Валерия Динкова

Валерия Динкова е журналист и продуцент. Има над 20-годишен опит в телевизионната и он-лайн журналистика. Автор и създател на медийно съдържание, основател на „Върхове“. v_dinkova@varhove.com

Предстоящи събития

Contact Us

error: Защитено съдържание !!