fbpx

Предизвикателството на едно изкачване

Едно изкачване с използване на техниките от традиционното катерене може да бъде истинско изпитание за духа и тялото.

В следващите редове ще разкажа за премиерното изкачване на една 200 метрова стена на входа на Погановското ждрело в съседна Сърбия. Само на 85 км от София.

Ще започна от това, че на 11 и 12.04 с Тако Младенов отидохме до там, за да изкатерим нещо. Така се случи, че за двата дни успяхме да направим по едно въже от два различни маршрута на различни масиви.

Десният масив се нарича “Мамул”, а левият “Тодорина скала”.

Предимно заради по-интересната линия, която предварително бяхме набелязали, а и заради по-голямата височина на скалата аз бях решил при тази седмичното ни посещение да довършим маршрута по “Тодорина скала”.

Преценката от наблюденията на скалите никога не е достатъчно обективна, за да разбере човек какво го очаква нагоре. С малки изключения в нашият случай предварителната преценка се оказа доста правилна. Линията е абсолютно логична и всеки друг на наше място би избрал тази линия.

Когато за първи път видяхме този район през януари предположихме, че тези линии, които сме си набелязали би трябвало да са сравнително лесни, но след изкачванията от предишната седмица си дадохме сметка, че скалата е доста трудна и е на ръба на възможностите ни.

В събота сутрин тръгнахме аз и Петър. Тако беше зает до обяд и обеща да дойде до вечерта, но така и не дойде, та премиерата беше завършена от мен и Петър.

Около 10 сутринта вече бяхме под маршрута. И понеже веднъж бях преминавал първо въже реших да отстъпя водачеството на Пешо, който заставих да се върне от половината въже понеже два пъти падна на ключовия пасаж (клемите държат) След лесен винкел в началото, който не надвишава 5 категория се достига до дърво, на което се осигурява. Следва кратък траверс на ляво (7-8м) с малко набиране на височина , от където се тръгва по цепката, която оформя линията на тура. Тук е ключовия пасаж на първо въже (около 6-7 метра 6+), следва винкел и първа площадка – екипирана с един анкерен болт и планка. Пробиването на отвора за анкера на ръка отне 1 час. Клинове на първо въже няма. Дължина 45 метра.

Следва второ въже. Гледано от пътя това изглежда като една широка цепка, В действителност това е камина, която представлява входа на пещера. Катери се на сами входа на пещерата с крака стъпили на единият отвес и гръб опрян в другия. Разстоянието между двете стени е не повече от 50-60 сантиметра. Всичко пречи – инвентар, раница, фотоапарат.

На около 25 метра има почивка – удобно за сядане място. Следват още 7-8 метра и отгоре затваря таван.

Въпреки, че имам достатъчно инвентар забивам клин непосредствено преди тавана за по-голяма сигурност, а и някой някога може да реши, че тавана не му е по силите и да реши се върне. Добавям и два френда и приготвям стълбичките. Поставям още един и вече вися на стълбата, втори и вече съм извън камината.

Не намирам подходящ начин за продължение. Спирам се на малка пукнатина и използвам, най-малката микроклема, с която разполагам. Увисвам на нея и вече съм малко над тавана, но ми трябва още височина, за да мога да стъпя на скала. Погледа ми се спира на шипката на метър и половина над мен. Достигам я с ръка, но не искам да си хабя силите като се набирам на ръце и използвам куката и стълбата. Най – после съм отгоре, но не намирам подходящо място за площадка. Пешо вика, че имам 7-8 метра въже. Продължавам нагоре. Боря се със сухи дървета, трева и шипки. Въжето ме дърпа. Няма начин спирам. Намирам 3 здрави опорни точки за френдове. Презастраховам се.

Прочети  80-годишен украинец с рекорд по катерене в зала (ВИДЕО)

Сещам се, че по-късно ще слизаме от тук. Добавям клин. Не ми хареса как се заби. Сменям клина. Изчаквам Пешо. Часът е вече 16.

Имаме още две въжета, които би трябвало да са лесни.

Тръгвам за трето въже. 15 метра кораво изкачване по плоча вероятно около 7- и следва лесен траверс 35 метра на ляво.

Директното преминаване право нагоре не ми е по силите – надвесени гладки плочи без възможност за осигуряване. Въжето пак ме дърпа. Едвам се добирам до огромен отцепен блок и прехвърлям примка през него. Тревите са голям проблем. Не носехме мотики.

Събираме се и изяждаме по един кроасан. Следва винкел 7-8 метра.

Въпросният винкел в горните 3-4м е надвесен. Силите са ми на привършване и се хващам за осигуровката. Добре, че отгоре има дърво благодарение, на което преминавам. Мисля си: “Свърши трудното”. Още 6-7 метра и друг винкел – полегнал на дясно с широка пукнатина в средата. Но първо трябва с ножчето ми да изрежа няколко клона на шипка, за да мога да мина (имаме и трион, но той е в Пешо). Поставям осигуровка. Тръгвам по винкела на дюлфер – преминавам 2-3 метра. Спирам да почина и слагам най-големия френд. Тръгвам. Минавам още метър и батерията ми свърши. Няма пауър в ръцете и краката. Бързо вадя другия голям френд (бяха два) и сядам за почивка. Почивам, а силата ми не идва. Почна да се мръква. Решавам, че ще стъпвам на долния френд, а за горният ще се държа. Започвам да ги прибутвам един по един по цепката нагоре. Минавам още метър. Чу се характерен звук от стъргането на челюстите на френда по скалата. Летя назад и надолу. Виждах как скалите минават бързо покрай мен. Преминавайки през шипката, която сякох падам по гръб върху наклонената скала с главата надолу. Двата, които местих един по един изтърваха (вероятно лишеите са виновни или неправилното натоварване), по-долният ме задържа. Въжето също. Усещам, че съм в нестандартна поза и не мога да си обясня какво става. “добре ли си” – чувам. Не съм сигурен дали наистина чувам, чудя се дали имам нещо счупено. Не знам дали съм добре. Каската и тя свърши полезна работа. “добре ли си” – втори път – Пешо пита. Размърдах се и установих, всичко е наред. Чувствал съм се зле заради неудобната поза. 🙂 Не е разумно да продължа нагоре. Не правя втори опит. Ще се връщам. Обаче ни чака кофти траверс и не се знае дали ще има от къде да се спусне до втора площадка. Сетих се, че над втора площадка над надвесените плочи има дебело дърво. Обаче от височината, на която съм в момента трябва да направя хоризонтален траверс надясно, за да достигна до него. Добре, че трябва да се движа по полегнала плоча с подходящи стъпки. И дори се намираха места за осигуряване. Виждам дървото, но то е 10 метра под мен, а да откатервам е немислимо. Склона е стръмен – покрит със здравец.

Прочети  Ботева алпиниада събира катерачи от 4 до 6 септември

За щастие на моята височина има друго дърво – дори по дебело. Насочвам се към него. Но дали ще стигне дължината на въжето за рапела. Когато се събираме при дървото вече е тъмно. Много внимателно организираме рапела. Изморени може лесно да допуснем грешка, която да е фатална. Склона освен със здравец е покрит с всякакви издънки на дървета и шипки, в които лесно може да се оплете въжето при изтеглянето. Взимам триона и започвам спускането на челник. Отнема ми около час да изрежа всичко, което може да попречи на безпрепятственото изтегляне на въжето по пътя надолу. Преценката ми е вярна. Точно на втора площадка съм. 5 метра преди края на въжето стигам до клина, който забих по рано днес. Добавям два френда и фиксирам въжето.

Идва Пешо. Изтегляме въжето без проблем. Сега е ред на Пешо да градинарства. След още час време сме на първа площадка. Надолу няма какво да се чисти, но има проблем. Всички тръни и клони, които сме изрязали са се събрали по скалата на последния рапел. Въжето се оплете в тях. След още 30-40 минути вече сме долу. Часът е 22.

Бързо събираме и се насочваме към колата. На асфалта спира кола. Слизат трима видимо подпийнали сърби от отсрещното село Власи. Казвам си “Какво пък толкова. Най-лошото мина”. Хората започнаха да ни се радват и обясняваха как цял ден били гледали нас и не могли да свършат никаква работа. И като видели лампичките да се спускат в гората дошли да видят кои сме и да ни поздравят.

Поканиха ни когато решихме да се отбием и да пием по едно с тях.
Междувременно нашите приятели от Туристическото дружество в Цари брод ни чакаха около 18 да се появим в хижата и 20:30 бяха долу на пътя да проверят дали всичко е наред.

Решихме, че следващият ден ще бъде за почивка. Така и стана. Даже и дъжд валя.

За понеделник запланувахме да довършим другата премиера по “Мамул”. И двамата не бяхме във форма. По необясними за мен причини не бях концентриран. Напредвах бавно. Два пъти паднах заради глупави и необмислени действия. Нямах усещане за катеренето. Катерех по задължение, а не за удоволствие. Едвам избутах въжето от миналата седмица и когато се събрахме, дружно решихме, че днес не е ден за катерене и ….. по-добре да не умираме днес.

Слязохме. Този тур до момента е екипиран с 4 клина – здрави и надеждни.

Остатъка от деня оползотворихме като се пускахме с една вътрешна гума по реката и ядохме като за последно.

Маршрута, който направихме в събота определям, като изключително красив с елементи на всякакъв вид катерене. Смятам, че е 6+/7-, А1
Задължително се ползва двойно въже, поне 50м. Необходими са френдове всякакви размери – 14-15бр и комплект клеми. Стълби – поне за първия. Втория може и със самохват.

А незавършеният, за който те първа ще пиша към момента е 7-, А1

Вероятно сред четящите таи статия има хора, които са подлагали човешките възможности на много по-големи изпитания, за което ги поздравявам, че са се преборили и са успели да доведат до успешен край начинанието си.


Линията на маршрута

 

Текст и снимки: Дамян Петков

Comments

comments

Валерия Динкова

v_dinkova@varhove.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

error: Защитено съдържание !!