От скално към спортно и състезателно катерене

За хората, започнали да се катерят през последните 30 години, или просто да се интересуват от катерене, терминът „спортно катерене“ е напълно познат, а състезанията по катерене са нещо съвсем нормално. Но от историческа гледна точка, спортното катерене – катеренето по ниски, добре изчистени и добре осигурени скали, както и катеренто на изкуствени катерачни стени е сравнително нов спорт, нямащ още 50 години история, а състезанията по катерене, във вида в който ги познаваме днес, ги има едва от по-малко от 4 десетилетия.

Катеренето по скали от самото начало е било основна част от алпинизма, от стремежа на човека към планинските върхове, но за да се превърне в популярния спорт, който познаваме днес, достъпен и безопасен за всеки, който пожелае да го практикува, то е изминало дълъг път, повече от век и половина. Това време е било необходимо не само за появата на съвременната екипировка, но и за да се изчисти концепцията на скалното катерене като самостоятелен спорт и то да се отдели от своя по-голям брат – алпинизма.

Дълги години целта на катеренето (алпинизма) е била върха, и всичко е било подчинено на достигането му. Скалното катерене по ниски скали почти не е съществувало самостоятелно, на него се е гледало като на тренировъчна дейност, подготовка за големите изкачвания. Все пак, в края на 19-ти и началото на 20-ти век на отделни места (сравнително отдалечени от високите планини), то започва да се практикува като самостоятелна дейност, като например в Лейк Дистрикт в Англия, или Германия, край Дрезден по пясъчниците на долината на Елба. Това е било обаче „спорт“ за избрани – с тогавашната екипировка водачът не е могъл да си позволява да пада. Катерачите са били малка местна общност, те са създавали категоризацията, правилата и етиката.

Заслужава си да се спомене, че в Саксонска Швейцария (долината на река Елба), създадените тогава правила и до днес не са се променили много, както и използваната категоризация, различаваща се от най-разпространените сега в Европа френска и немска (UIAA).

ЕКИПИРОВКАТА

Във високите планините (по това време единствено в Алпите) дълго време трудните скални пасажи са били избягвани – не е съществувала екипировката за тяхното преминаване, водачът на практика е катерел соло, евентуалната осигуровка е била само на скални издатини, където ги е имало. Нещата започват се променят в края на 19-ти и началото на 20-ти век с навлизането на техниката на клиновете, която позволява по-сигурно придвижване по скалните отвеси и позволяваща безопасното спускане по тях.

Докато в Западните Алпи високите върхове са покрити със сняг и лед, то върховете в Източните Алпи и най-вече в Доломитите с техните отвесни стени, са предизвикателство за скалните катерачи. Затова и там се развиват техниките и екипировката за катерене на скали в началото на века.

През 1910 г. мюнхенския алпинист Ото Херцог въвежда използването на карабинера в катеренето, който видял в екипировката на пожарникарите. По същото време се появява и съвременния скален клин (клин с ухо за карабинера), чието изобретяване се приписва на австрийския катерач Ханс Фихтел. Като се добави и първия начин за сигурно спускане по въже измислен от Ханс Дюлфер, изглежда, че модерното катерене, такова, каквото го познаваме вече е създадено.

На много трудните места, катерачите преминават с изкуствено катерене, като използват клиновете, а на по-лесните участъци се катерят свободно. Бързо се установява, че алпинистите, които са добри скални катерачи, са по-бързи и по-успешни по маршрутите – те нямат нужда от много изкуствени опорни точки (клинове), за да се придвижват, поставят по-малко, като между тях преминават със свободно катерене. Въпреки това, през първата половина на 20-ти век, паданията са били много опасни, защото въжетата от естествени материали (коноп, манила), са били не само с малка здравина, но и с малка разтегливост. При големи падания риска от скъсване или травми е бил много голям, въпреки разработените техники на осигуряване, с които силата на удара е намалявана постредством протриване около скален издатък или тялото на осигуряващия.

От началото на 20-ти век, с появата на нововъведенията в техниката и екипировката за скално катерене възниква и полемиката, до колко са „честни“ използваните помощни средства.

Ярък представител на защитниците на „чистия“ стил е Паул Пройс, за когото въжетата и клиновете можело да се използват от катерачите в извънредни случаи и при спасителни дейности, но не и по време на изкачванията. Те трябвало да бъдат планирани така, че катерачът да разчита само на скалния релеф, не само за изкачване, според Пройс, а и на слизане…

В днешни дни този стил съществува, нарича се свободно соло катерене, практикуван от малко хора поради големия риск, но за сметка на това е много атрактивен за публиката.

Въпреки, че е бил феноменален катерач, той загива при падане на 27 годишна възраст през 1913 г. Философията му за катеренето не изчезва с него, като и до наши дни продължава да има дискусии за това какви технически средства е допустимо да се използват при катеренето. Като резултат са се развили различни течения и стилове в скалното катерене.

Нивото на скалното катерене става все по-високо, особено след като френския алпинист и изобретател Пиер Ален създава първите съвременни катерачни обувки в края на 30-те години. Негово изобретение е и лекия алумиев карабинер, което значително намалява теглото на екипировката.

КАТЕГОРИЗАЦИЯ

Отделянето на скалното катерене от алпинизма може да се приеме, че се случва и в момента, в който се появяват скáлите, по които се оценява трудността на маршрута, или така наречената на български категория на трудност.

Първата такава скáла въвеждат в началото на 20-ти век катерачите от Саксонска Швейцария, но тя не се разпространява в други райони. В Източните Алпите за първи път немеца Вило Велценбах предлага адекватна скáла от 6 степени през 1923 г. – от I до VI

През 1935 г. комисия на френската Група за Висока Планина приема скалата на Велценбах и за Западните Алпи, като добавят уточнението че тя е „само за чисто скални изкачвания в добри условия“. Това е много важно уточнение, което вече разделя алпинизма от скалното катерене.

Но когато през 1967 г. 6-степенната скала на Велценбах се приема за международна от UIAA, трудността на най-трудните скални маршрути отдавна е излязла от нея. Още в края на 40-те французите започват да слагат букви (a,b,c) след VI-тата категория, което впоследствие довежда през 1980 г. до създаването на френската скала, основно използвана в момента за спортни маршрути.

В САЩ е приет вариант на скалата на Велценбах през 30-те години, а през 50-те години на милалия век се появява Йосемитската десетична система. Тъй като американците по онова време са лидери в свободното катерене в продължение на няколко десетки години, тя също е широко използвана при определяне на трудността на скалното катерене. За хората, които са свикнали само с една от скалите, съществуват таблици за съответствието на категориите.

Какви категории са катерели през първата половина на 20-ти век най-добрите катерачи?

Трудно е да се каже, защото тогава още я няма концепцията за свободното катерене, целта е върхът (на планината, на скалата), всички средства са позволени, и съвсем честа практика е било да се използват като опорни точки забитите клинове (известното „френско свободно катерене“…).

Но в Саксонска Швейцария, на пясъчните кули по долината на река Елба, са се катерили свободно (такива са били правилата) и са преминавали пасажи от 6а-6в още през 20-те години на 20-ти век. В Алпите, най-вече в Доломитите, където маршрутите са по-дълги и ангажиращи, най-вероятно по това време нивото на свободно катерене е било 5в-5с. Много вероятно, най-добрите катерачи в Източните Алпи да са преминавали пасажи от 6а в следващото десетилетие.

СЪВРЕМИЕ

Истинската промяна идва след Втората световна война, когато навлизат въжетата от изкуствени нишки (полиамид), които са много по-здрави и разтегливи от старите въжета, от естествена материя. Първото модерно въже с кабелна конструкция е комерсиализирано от Еделрид в началото на 50-те. През 1960 г. се взима решение да се създадат първите стандартни за сигурност за алпийската екипировка от международната алпийска организация (UIAA), като първи са стандартите за въжетата. Падането на водача започва вече да не е толкова рисково и става част от играта.

През 60-те и 70-те години на 20-ти век, отначало в САЩ, по цепките на гранитните отвеси на Йосемитите, в последствие по пясъчниците и варовиковите скали в Англия и в Европа (след обмен на опит с американските катерачи) се развива много бързо свободното катерене. Теренът вече не са големите стени на Алпите, а по-ниските и достъпни скали, но с много висока трудност.

Целта вече не е достигането на върха, а преодоляванетето на конкретен маршрут, със свободно катерене, без използването на изскуствени средства. Скалното (свободно) катерене се отделя от алпинизма и най-вече от изкуственото катерене, което е получило голямо развитие в средата на 20-ти век.

Последното техническо нововъведение се появява в самото начало на 70-те години (британците са първи този път, с марката Трол и Дон Уилънс като консултант) – катерачната седалка, без която в наши дни не можем да си представим катеренето. Тя бързо заменя директното обвързване с въжето и гръдните колани използвани дотогава, като прави падането на водача много по-леко и безопасно.

През 1975 г. Курт Алберт поставя първата си „червена точка“ (Rotpunkt) под маршрут във Франкенюра, с което иска да означи, че той е преминат свободно. Маршрутът е със скромната категория от 6а, но е повратна точка в историята на катеренето – целта е вече не просто преминаването на маршрут, а свободното му преминаване – добавените от човека изкуствени точки се ползват само за осигуровка. Тази тенденция се прехвърля от ниските скали към големите стени, а „червената точка“ днес е основен стил свободното катерене – ред поинт.

През 1978 г. Генералната асмблея на UIAA решава да отвори скалата на категориите като въвежда VII категория. Това признание на напредъка на скалното катерене е важно и символично, но идва с известно закъснение, защото по това време в Европа вече се катерят маршрути от VIII-ма категория (7а) – още през 1968 г.

Меснер преминава известната плоча от 7а в масива Сас дла Круск, а през 1970 г. Бернд Арнолд преминава подобна категория в Саксонска Швейцария. В САЩ, където по това са най-добрите „свободни“ катерачи в света, дори вече е премината IX-та категория (7в+/7с) – през 1974 Steve Wunsch изкачва Super Crack, в Shawangunks, 7b+, а през 1975 г. преминава Psycho Roof, 7с, в Eldorado Canyon, осигурявайки се на болтовете, сложени за изкуствено преминаване.

Едно единствено нещо остава да се случи, за да се премине от скално към спортно катерене – осигуровките. Всичките катерачни маршрути до тогава се преминават с осигуряване на клинове, или с нововъведените средства за „чисто катерене“ от британците и американците – клеми и ексцентрици, като последни са френдовете, създадени от Рей Джардин и приложени от него при преминаването на едно от първите в света 7с+ през 1977 г. – Phoenix .

Тези осигуровки ограничават развитието на катеренето в няколко посоки – може да се катерят само линии, по които има цепнатини за забиване на клинове или за поставяне на клеми или френдове. Понякога разстоянията между възможните осигуровки е прекалено горлямо, което означава риск от голямо падане. Техническите средства за осигуряване се носят от катерача, те не само тежат, а и се поставят повече или по-малко трудно, което отнема време и усилия. Не на последно място, тези осигуровки не са на 100 % надежни, катеренето остава един доста рисков спорт, а мисълта дали ще издържи осигуровката при падане не помага на катерача при максимално ниво на трудност…

Още през 1927 г. Гривел комерсиализира клинове, които се забиват в предварително пробити дупки в скалите, както и шило за пробиване, но такива клинове се ползват и по-рано, за преминаване на „невъзможни“ с други средства пасажи. Те са се използвали и при прокарване на модерните в средата на 20-ти век супердиретисими. Тази техника е много оспорвана от много от алпинистите и катерачите, причинила излизането на статията на Меснер „Убийство на невъзможното“ през 1968 г.

Но какво би станало, ако с такива средства се екипират маршрути за свободно катерене? Те ще може да се прокарват навсякъде, със здрави осигуровки, поставени на най-удобните места. Това отваря пътя към гладките плочи и големите надвеси, като катерачите ще може да се фокусират в трудността на маршрута, а не към мястото и надежността на осигуровките. Също така ще могат да бъдат и много по-леки, като единстветото, което ще трябва да носят, ще бъде примки с карабинери… Отначало се екипира със спитове, предназначени за изкуствено катерене и спелеология, както и с подобни крепежни точки използвани в строителството – анкерни болтове. Диаметърът на спитовете е бил 8 мм, но скоро става ясно, че трябва да е по-скоро 10 и дори 12 мм, за да са достатъчно здрави. Ентусиазмът често е надделявал над желанието за дълготрайност, и екипирането с неръждаеми материали не е било принцип в началото.

Трябва да дойде 1988 година, за да пусне PETZL в продажба първите си лонглайфове, специално предназначени за екипиране на спортни маршрути. Успоредно с тях се развиват и така наречените лепени клинове (химически анкери), които са се наложили днес като най-сигурното средство за екипиране на спортни маршрути.

Така се появява спортното катерене

Първи са французите през втората половина на 70-те години във Вердон, Бюукс, Сосоа, Ле Каланк на брега на Срадиземно море и други места, маршрутите се екипират отгоре (което е съвършенно нова практика), след внимателно почистване. В самото начало на 80-те германците екипират в Алтмюлтал и Франкенюра, италианците в Леко. Консервативните британци са последни в Европа.

Въпреки, че американците започват да екирпират спортни маршрути още през 1983 г., тази практика се приема широко по-скоро през 90-те. Кога точно и къде се е появил този термин не е много точно определено, но щом през 1987 г. излиза известната книга на Волфганг Гюлих и Андреас Кубин „Спортното катерене днес“, значи по това време той вече е съществувал.

Пример за това какъв тласък дава на свободното катерене екипирането на маршрути с болтове е доминацията на европейските катерачи (френски, бритаски, германски) през 80-те години на миналия век. Може да се каже, че неоспоримото американско лидерство в свободното катерене завършва през 1979 година с историческия маршрут Grand Illusion, преминат от Рон Каук, който се смята за първия маршрут с категория 8а в света.

В Европа вече се екипират масово спортни маршрути и нивото на катерачите „експлодира“.

Излизат двата документални филма на френския режисьор Жан-Пол Янсен, където главно действащо лица е френския катерач Патрик Едланже – „Живот на върха на пръстите“ (1982 г.) и „Опера вертикал“ (1984 г.). Може да се каже, че освен че съществува, спортното катерене вече има и своята визия, филмите имат невероятен успех дори и извън катерачната общност.

През 1983 г. се появява и първият маршрут от 8а+, във Франкенюра, Германия, изкатерен от британец – Джери Мофат. Отново там, през 1984 г. но вече дело на германски катерач, Волфганг Гюлих се появява и първият маршрут с категория 8в. Волганг Гюлих, до преждевременната си смърт в автомобилна катастрофа (1992 г.), може да се счита за най-добрия катерач в света за този период, като негово дело са и първите маршрути с категория 8в+, 8с и митичният „Action direct“ – пръвия маршрут с категория 9а през 1991 година…

Жан-Батист Трибу е катерач от известната през 80-те група на „парижаните“. През 1986 година, докато е на катерачен трип в САЩ, в района на Смит Рок той преминава маршрута „To bolt or not to be“, 8в+, който се явява първия маршрут от тази категория в САЩ. 6 години по-късно, историята се повтаря – същият катерач, в същия район преминава маршрута „Just do it“, 8с+, който отново се оказва най-трудния маршрут в САЩ за момента… Цели 5 години той устоява на американските катерачи, като има само две преминавания – от още един французин и един белгиец. През 1997 година той получава първо си американско изкачване – от Крис Шарма, който в следващите години ще се реваншира на катерачите от стария контитент, прокарвайки първите в света маршрути с категории 9а+ и 9в (през 2001 и 2008 година).

За да не останем с впечатление, че само мъжете се катерят в тези години, ще отдадем дължимото и на първите дами – спортни катерачки. От времето от преди болтираните маршрути няма ка да не се спомене Лин Хил с първото преминаване от жена на маршрут от 7с (1979 г.) и 7с+ (1984 г.) и двата в САЩ.

Щафетата е поета от европейките – след като Кристин Гамбер става първата европейка, преминала 7с+ през 1985-та, Катрин Дестивел и Луиза Йоване си оспорват първото дамско преминаване на 8а (1985-86 г)., Катрин преминава историческия маршрут Chouca 8а+ през 1988-ма, и още същата година нейната сънародничка Изабел Патисие става първата дама, изкачила маршрут от 8в.

Целта от изброяването на тези имена, маршрути, години и категории не е да се разкаже историята на спортното катерене, а да се покаже бързото развитие, бумът на свободното катерене през 80-те години, когато в Европа започва систематично да се екипират маршрути с болтове.

Още в самото начало, когато се появяват болтирани маршрути, започва разделението на „спортни“ и „традиционни“ катерачи – такива, които не приемат дупченето на скалата, и използват „традиционни“ точки за осигуряване – естествения релеф на скалата, скални клинове, клеми, френдове. Отново общността на катерачите е разделена и преминава през дискусиите кое е честно, и кое не е честно. Имало е известни личности в алпинизма, които не са приели новата мода, но е имало и поливалентни катерачи, които са били много силни както в спортното катерене, така и в катеренето и на големите стени в Алпите и по целия свят. Като пример за това може да се даде Райнхолд Меснер, който не катери никога по болтирани маршрути, но Волфганг Гюлих освен успехите в спортното катерене, има и големи успехи в алпинизма – достатъчно е да споменем маршрутите, които е прокарал по Безименната кула на Транго в Каракорум и по кулите Торес дел Пайне в Патагония.

Това, което се случва от тогава до днес показва две неща: първо, че по скалите има място за всеки, и второ, че спортното катерене привлича много привърженици, и благодарение на него, катеренето се демократизира и става масов спорт.

Забавен случай от началото на спортното катерене – един от първите спортни маршрути във Великобритания „Clarion Call”, 7а, е екипиран с болтове от Гари Гибсън през 1983 г., впоследствие болтовете са премахнати и той е преминат традиционно, като след това е решено той отново да стане спортен маршрут…