Пътят към сърцето на Монте Роза

Казвам се Деси и съм родена и израснала в гр. Тетевен. Още от дете обичам планината и природата. От 20 години живея в Лондон, Великобритания, но страстта ми винаги са били планините по нашата красива Земя.

За мен планината винаги е била място на свобода, тишина и сила. Всеки връх носи различна емоция, а всяка пътека оставя спомен, който остава завинаги в сърцето. Едни от най-красивите ми моменти са били именно там, далеч от шума, сред природата, където човек остава насаме със себе си.

от Десислава СЕДЕФОВ 

Ден 1: Към непознатото

Моето приключение към Монте Роза започна рано сутринта на 24 август 2026 г. Пред Chamonix Guides Company, на Place de l’Église в Шамони, се срещнах с двамата алпийски водачи, чиито имена се различаваха само с една буква. Още в началото решиха да ги наричаме просто Фло и Фло.

Към нас се присъединиха и останалите участници в групата, на възраст между 38 и 51 години, от Франция, Белгия, Бразилия, САЩ, Швеция, Полша, Нидерландия, България и Северна Ирландия. Всеки идваше със своя история, опит и очаквания, но ни обединяваше едно желание – да се изправим пред високата планина и да видим докъде ще ни отведе тя.

След трансфера пристигнахме в Гресони Стафал (Gressoney Staffal), в долината Аоста. По план трябваше да продължим с лифта, но се оказа, че той не работи. Водачите бяха организирали транспорт с 4×4 и след около 40 минути достигнахме Пасо дей Салати (Passo dei Salati, 2961 м).

Оттам се качихме на кабинковия лифт към Пунта Индрен (Punta Indren, 3275 м). Почти през целия път бяхме обгърнати от мъгла. Само от време на време през нея се прокрадваше силует на някой планински връх, сякаш планината нарочно криеше от нас това, което ни очаква.

Когато слязохме, вече се намирахме в съвсем различен свят. Пред нас се простираха снежни склонове, ледници и огромни върхове, които сякаш нямаха край. Въздухът беше различен, тишината също. Започваше истинската високопланинска част от нашето приключение.

След известно време стигнахме до скалист, по-техничен участък. Движението по скалите изискваше внимание и концентрация. Използвахме въжетата, захващахме се за камъните и внимателно търсехме следващата опора. Не след дълго преминахме покрай хижа Мантова (Mantova, 3418 м) и продължихме към хижа Гнифети (Gnifetti, 3625 м).

Следобедът премина спокойно. Това беше времето, необходимо на телата ни да започнат да се аклиматизират към голямата надморска височина. Нямах главоболие и не ми беше лошо. Само онова особено вълнение пърхаше в мен – като при влюбване, когато пеперуди танцуват в стомаха ти, а сърцето ти предусеща, че предстои нещо специално.

Хижата беше уютна, чиста и пълна с хора, като кошер с пчели. Навсякъде имаше разговори, смях и движение. Настроението беше позитивно. Всички бяхме дошли тук заради една и съща любов към планината и желанието да надскочим собствените си граници.
Вечерята беше вкусна, макар че аз по принцип хапвам малко. Каквото ми останеше, с удоволствие споделях с водачите или с новите си приятели.

Легнахме около 21:00 ч. и почти веднага заспах. Сънят ми обаче не продължи дълго. Около 23:30 ч. стаята внезапно беше озарена от светкавица, последвана от силен гръм. Всички около мен спяха, сякаш нищо не се случваше. Само аз останах будна и се вслушвах в бурята.

Излязох за малко в коридора, после се върнах и се опитах да заспя. След известно време започна да вали. Станах, за да затворя прозореца, защото не исках да се намокрят дрехите на Киш, които той беше приготвил за следващия ден.

Отново легнах, но сънят беше неспокоен. Събуждах се няколко пъти и мислите ми постоянно се връщаха към утрешния ден. Дали времето ще се оправи? Дали ще успеем всички заедно? Дали планината ще ни позволи да стигнем там, където искаме?

Опитвах се да мисля позитивно. Някъде между тревогата и очакването най-накрая отново заспах.

Ден 2: Пътят към Цумщайн, 4563 м. Дали?!

В 05:00 ч. алармата звънна. Новият ден беше започнал.

През нощта беше валял сняг. На закуска си взех кисело мляко с мюсли, хляб с масло и сладко от ягоди. Не ми беше лесно да се храня толкова рано, но знаех, че ни предстои дълъг ден и трябваше да имам сили.

Малко преди зазоряване двете групи потеглиха. Аз бях във втората група, водена от Фло. Още от първия момент той ми направи впечатление със самообладанието и увереното си поведение. Жилав, стегнат, с татуировки и с онова особено излъчване на човек, който не се притеснява от трудностите.

По-късно разбрах, че Фло има и друга страст – летенето с wingsuit, специален костюм, който позволява на човек да се плъзга във въздуха като летяща катерица. Тогава всичко ми се изясни още повече. За него границата между земята и небето сякаш никога не е била край, а само начална точка. У него имаше нещо, което още от първия момент ми вдъхна доверие.

В един момент той се обърна към мен и спокойно каза:

„Деси, сложи си котките.“

След това ме върза с въжето и тръгнахме.

Фло, Кари, аз, Майк и Пит. Петима души, свързани с едно въже, една цел и една планина.

Фло поддържаше равномерен ритъм и почти не спираше. Кари обаче постепенно започна да забавя крачката си. На моменти я изчаках, като същевременно внимавах въжето между нас да не се влачи по снега. Тези кратки паузи ми даваха възможност и аз да си поема въздух.

Кари леко залиташе наляво и надясно, но продължаваше да върви. Тя беше от Бразилия и живееше в САЩ. Имаше силен дух и вече беше изкачвала четири- и пет хилядници в Мексико и Еквадор. Въпреки това усещах, че нещо не е наред.

Опитвах се да я окуражавам. В един момент я попитах:

„Кари, добре ли си?“

Тя ми отговори, че е добре, и продължихме.

Пред нас се простираше дълго снежно поле. Кари ставаше все по-бавна и започнах да се тревожа. Не знаех дали става дума просто за умора, или надморската височина вече започва да ѝ влияе.

Продължихме по ледника Лис (Glacier du Lys), докато достигнахме прохода Кол дю Лис (Col du Lys, 4152 м), откъдето навлизахме откъм страната на Цермат в масива Монте Роза. И тогава спряхме.

Погледнах нагоре и видях Capanna Margherita, най-високата хижа в Европа, на 4554 м. По план трябваше да продължим покрай нея и да поемем по югоизточния ръб към връх Цумщайн (Zumstein, 4563 м).

Фло погледна часовника си и каза:

„Закъсняваме за върха. Връщаме се и ще изкачим близкия връх Лудвигсхьое (Ludwigshöhe, 4342 м).“

В групата имаше леко разочарование. Все пак целта беше Цумщайн. Но малко по-късно стана ясно, че решението да се върнем е било правилното. Кари трепереше от студ и очевидно вече трудно се справяше с условията. Беше облякла дебелите си експедиционни ръкавици – същите, с които алпинистите се изкачват на осемхилядници.

Следващата ни цел беше Ludwigshöhe.

Вече усещах височината. Дишането беше по-тежко, краката натежаваха, но гледките около нас бяха невероятни. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-малък изглеждаше светът долу.

Около сто метра под върха времето рязко се промени. Вятърът се усили и започна да брули лицата ни.

Фло спря, начерта хикс в снега и каза на Кари, че е на безопасно място и трябва да остане там. После ни даде знак да продължим. Аз вървях непосредствено зад него.

Пред нас се издигаше стръмна, ледена стена, лъскава и почти гладка. Вятърът ставаше все по-силен и вече почти не чувах нищо друго. Продължавах да гледам нагоре. Върхът беше пред очите ми, но планината сякаш ни напомняше, че няма да ни го даде лесно.
Оставаха само няколко крачки.

Събрах последните си сили и продължих след Фло. Една крачка. После още една. И тогава той спря. Обърна се към мен, усмихна се и каза:

„Честито, Деси. Ти го направи!“

За миг сякаш не можех да повярвам. Бяхме стигнали върха.

Извиках от радост. В този момент всичко си струваше – умората, тежкото дишане, студът и всяка трудна крачка дотук.
Направихме снимка и поехме обратно към хижата.

Докато вървяхме, си мислех колко непредсказуема е планината. Само тя може да ни позволи да изкачим мечтания връх или да ни каже, че не е моментът.

Когато се върнахме в хижата, Кари разказа, че през цялото време не се е чувствала добре. Не беше успяла да се аклиматизира достатъчно, а главоболието е било много силно. Прегърнах я и ѝ казах, че всичко ще бъде наред.

Тя реши, че на следващия ден няма да изкачва друг четирихилядник. Следобедът премина в почивка и очакване на първата група.

Когато момчетата се върнаха с другия Фло – водача на тяхната група, бяха изтощени, но доволни от постигнатото. Вечеряхме и отново си легнахме. Този път спах по-добре.

А на следващия ден ме очакваха ново начало и нов връх.

Ден 3: Изкачване на Пирамидата на Винсент, 4215 м

Червената бандана с еделвайси

Този път с нас беше другият Фло – алпийският водач на първата група, който ръководеше и двете групи. Силна и уверена личност, той излъчваше спокойствие дори в най-трудните моменти. По-късно разбрах, че освен планината неговата друга страст е подводното гмуркане. Може би затова в него имаше нещо толкова естествено и свободно, сякаш еднакво добре се чувства и сред върховете, и дълбоко под водата.

С нас бяха Майк и Киш. Потеглихме преди изгрев. Светлинките на челниците ни проблясваха в тъмнината като светулки, докато преминавахме между цепнатините и ледниците на Монте Роза.

Когато слънцето започна да изгрява, небето бавно се обагри в нежни розови и златисти оттенъци. Първите лъчи докоснаха върховете и снегът заблестя, сякаш планината се събуждаше пред очите ни. За миг спрях и се помолих за хубаво време. Тогава все още не знаех какво ни очаква.

Отново се изкачвахме по ледника Лис, оставяйки хижа Гнифети все по-далеч зад себе си. Постепенно завихме надясно и пред нас започна да се извисява Пирамидата на Винсент.

Върхът на 4215 м. изглеждаше едновременно близо и далеч. Колкото повече се приближавахме, толкова по-внушителна ставаше снежно-каменната пирамида пред нас. Покрита със сняг и лед, тя сякаш се извисяваше към самото небе.

Колкото повече приближавахме, толкова по-сурова изглеждаше планината. И тогава времето се промени. Вятърът се усили, а поривите станаха толкова силни, че въжето започна да се движи наляво и надясно. Снегът се вдигаше от земята и удряше лицето ми. Вятърът ревеше около нас като стена, която ни казваше: „Няма да минете.“

Погледнах към върха. Само преди минути той изглеждаше толкова близо, а сега започваше да изчезва в облаците. Видимостта намаляваше. Вятърът ставаше все по-силен. За първи път усетих истински страх. Мислех си дали бурята няма да се усили още повече, дали ще успеем да продължим и дали няма да се наложи да се върнем. Не исках да се връщам. Но планината не питаше какво искам аз.

Пред нас започна стръмен снежен наклон, приблизително 30 градуса. Наведох се ниско, почти докосвах снега и си помислих, че приличам на костенурка, носеща къщата си на гърба, която се опитва да се скрие от бурята.

Продължавах нагоре, колкото можех. Вятърът ме блъскаше с такава сила, че на моменти имах чувството, че ще ме откъсне от въжето. Снегът се забиваше в лицето ми. Скиорската маска ми помагаше да виждам поне малко пред себе си. Въпреки всичко все още виждах Майк и Фло пред мен. Понякога силуетите им се появяваха в бялата пелена, а миг по-късно отново се губеха в нея.

Бурята се развихряше. Въжето между нас беше опънато, а аз продължавах да вървя след тях. Светът около нас сякаш изчезна.

Нямаше хоризонт, нямаше далечни върхове, нямаше нищо познато. Само бяло, вятър и сняг, който летеше във всички посоки.

Чувах единствено рева на вятъра. Понякога дори не можех да разбера откъде идва. Отляво? Отдясно? Отгоре? Беше навсякъде.

Погледът ми постоянно търсеше Майк и Фло пред мен. Когато успявах да ги различа, това ми даваше увереност, че съм на правилния път. Правех една крачка. После още една. И още една.

За първи път планината вече не изглеждаше величествена. Изглеждаше огромна, студена и безмилостна. И в този момент разбрах колко лесно човек може да се почувства малък. Толкова малък пред тази стихия, че единственото, което можех да направя, беше да се доверя на хората пред мен и на самата себе си и да продължа напред.

Тогава чух гласа на Фло, приглушен от бурята:
„Деси!“

Отговорих силно:
„Да!“

„Продължавай!“

И не спрях.

Тогава ръката ми се плъзна към червената бандана с белите еделвайси. Тя беше на мой близък и обичан човек, когото една тежка болест ми отне преди много години. Стиснах я в ръката си и прошепнах: „Пази ме…“ След това добавих: „Спри вятъра, моля те…“ И продължих нагоре.

Не знаех колко още остава. Не знаех дали бурята ще се усили. Знаех само, че трябва да направя още една крачка. След това още една. Изведнъж Фло спря. Погледнах нагоре и през разкъсаните облаци видях синьо небе. Видях слънцето. И върха.

„Още малко!“ извика Фло.

Стиснах банданата още веднъж и продължих. Стъпка след стъпка достигнахме върха.

Пирамидата на Винсент, 4215 м.

Стояхме там четиримата – Фло, Майк, Киш и аз. Под нас се разстилаха широките снежни склонове на Пирамидата, а върховото ледено било постепенно се извисяваше над ледника. Снегът блестеше под първите слънчеви лъчи, а вятърът носеше ситни ледени кристали, които проблясваха във въздуха. Бяхме стигнали до самия връх.

Под нас бурята вече оставаше сред облаците. Небето започваше да се разкъсва, а слънчевата светлина се разливаше върху белите върхове. Пред нас се откри Монте Роза. Безкрайна, могъща и невероятна.

Стоях и гледах. В този момент сякаш всичко около мен беше застинало. Само преди малко се страхувах от планината, а сега стоях на върха и се усмихвах. Умората беше изчезнала. Страхът беше останал някъде долу, сред облаците. В мен имаше само щастие.
Погледнах червената бандана с белите еделвайси и тихо прошепнах: „Стигнахме. Благодаря.“

***
Само една снежинка

Планината не се покорява. Тя не принадлежи на никого. Можем само да тръгнем към нея, да се изкачваме, да дадем всичко от себе си и да се надяваме тя да ни допусне. Понякога ни посреща със слънце, друг път с вятър, сняг и облаци. И колкото повече време прекарвам в планината, толкова по-ясно разбирам, че не аз решавам кога ще стигна. Тя сама решава.

Днес, когато си спомням за тези дни, усещам преди всичко благодарност. Към природата, че ми позволи да бъда там. Към червената бандана с белите еделвайси, която ми даде сила точно когато най-много имах нужда от нея. Към Фло и Фло, към Кари и към всички, с които споделихме този път. Всеки от тях остави частица от себе си в този спомен.

Тези дни ще останат за мен много повече от изкачване на четири хилядни върхове. Ще останат като спомен за хората, с които вървяхме заедно, подкрепяхме се и споделихме страха, трудностите и накрая радостта.

И преди всичко благодаря на моя съпруг, на моите скъпи момичета и на моето любимо куче. Вашата любов и подкрепа ми дадоха сили да следвам този път, знаейки, че ме чакате у дома.

Само една снежинка, по своя самотен път, планината я допусна до върха, към светъл кът.

С обич,
Деси
23.09.2026 г.
Гр. Лондон