понеделник, ноември 16, 2026
Лични истории

Рила в багрите на есентаКъм Черни връх (2355 м), Ашликарски връх (2536 м) и двама четириноги приятели – Рила и Рижко

Казвам се Деси и съм родена и израснала в гр. Тетевен. Още от дете обичам планината и природата. От 20 години живея в Лондон, Великобритания, но страстта ми винаги са били планините по нашата красива Земя.

За мен планината винаги е била място на свобода, тишина и сила. Всеки връх носи различна емоция, а всяка пътека оставя спомен, който остава завинаги в сърцето. Едни от най-красивите ми моменти са били именно там, далеч от шума, сред природата, където човек остава насаме със себе си.

от Десислава СЕДЕФОВ

На 18 октомври, в шест и половина сутринта, София още спеше. Напуснахме града в тишината преди зората, докато познатите улици оставаха зад нас, а първата дневна светлина едва се раздвижваше. Пред нас бяха Рила, два върха и една нощ в хижа „Иван Вазов“. Нямах представа колко незабравимо ще се окаже това пътуване.

Преходът ни започна от село Бистрица, където пътеката не губи време и поема стръмно нагоре. Скоро дишането ми влезе в ритъма на стъпките, а с всеки завой светът долу ставаше все по-малък. Достигнахме металния кръст над селото и оттам Дупница и далечните хълмове се разстлаха като на длан. Спряхме и поехме свеж въздух. Изкачването тепърва започваше.

Скоро дърветата ни обгърнаха. Есента бе щедра към тези склонове, обагряйки ги в зелено, златисто, охра и наситени ръждивокафяви тонове. Всички те се преливаха един в друг, създавайки гоблен с такава пищност, че изглеждаше почти нереален.

Сякаш

природата беше облякла най-хубавите си одежди

за един последен празник, преди зимата да завладее планината. Слънцето заливаше един склон, а съседният оставаше в хладна сянка, и гората се спускаше към долината като огромен шарен килим. Има нещо пленително в планината през есента: една нежност, която без предупреждение може да се превърне в нещо диво и безмилостно. Исках да запазя тези мигове не само в снимки, но и някъде по-дълбоко – там, където спомените стават част от нас.

Докато се изкачвахме, есенните цветове останаха зад нас. Сняг белееше по високите склонове, а въздухът се заостри. В иглолистната гора слънчевата светлина се процеждаше между клоните и падаше на нежни петна по земята. Папрати се прокрадваха между падналите клони, а високите дървета се извисяваха от двете страни на пътеката като безмълвни часовници. С всяка крачка навътре в планината тишината ме привличаше все повече. Във въздуха се усещаше очакване, сякаш планината пазеше нещо само за себе си.
Накрая излязохме на заснежен участък. Край пътеката се появи табела с името „Иван Вазов“. Спряхме за кратко и продължихме.

Нагоре. Все нагоре.

Мъглата започна да се стича между склоновете, а слънчеви лъчи я пронизваха като златни нишки и отново изчезваха. Всеки вървеше в свое темпо, но към една и съща цел, а зад нас в снега оставаше диря от стъпки. После мъглата се сгъсти, сякаш над планините беше спусната огромна бяла завеса.

И така стигнахме Черни връх (2355 м). Върхът не ни подари гледка – всичко наоколо потъваше в сивото. Но облаците не можеха да скрият щастието ми. Стоях там с широка усмивка и усещах удовлетворението от достигането на мястото, към което се бях стремяла. Планината не винаги те възнаграждава с гледка. Понякога ти дава нещо по-ценно: знанието, че съм прекрачила собствените си граници и за кратък миг съм част от нещо много по-голямо от себе си.

Постояхме още малко, загледани в мъглата, която от време на време се разпръсваше и разкриваше мимолетни късчета от пейзажа, сякаш фрагменти от картина. После поехме към Ашликарски връх, докато денят неусетно се плъзгаше към вечерта. Все още вярвах, че времето ще се обърне за наша полза. Не мога да обясня защо. Може би беше упоритият оптимизъм, познат на всеки, който прекарва време в планината – онзи, който не угасва дори когато небето изглежда напълно затворено. И точно когато достигнахме върха на 2536 м, слънцето проблесна между облаците.

Мъглата се разплете, облаците потънаха под нас и планината дръпна завесата си. Върховете се издигаха над долините, в които мъглата се вие в кичури, а последните лъчи обливаха всичко в меко злато и розово. Само преди миг бяхме обгърнати от сиво, а сега

целият свят сякаш светеше

Уморените крака бяха забравени. Възгласи на възторг се понесоха из групата; фотоапаратите бяха извадени, а всеки се опитваше да улови мимолетната красота.

деси седефов
снимка: Личен архив/Деси Седефов

Но планината имаше още един подарък. В далечината, върху мъгливата пелена, се появи човешки силует, обграден от светещ ореол. Нашият водач Митко сияеше като дете.

– Хайде, снимайте ме! – извика той въодушевено.

Нагласи се така, че сянката му да падне върху мъглата. Изглеждаше почти нереално, сякаш планината бе очертала кръг от светлина около него. Това е Брокенски мираж и се получава, когато Слънцето е зад наблюдателя и сянката му се отпечатва върху мъгла или облачна покривка.

деси седефов
снимка: Личен архив/Деси Седефов

Никой не искаше да си тръгне, но слънцето залязваше и студът се прокрадваше, напомняйки ни, че дори най-красивите мигове не траят вечно. Беше време да слизаме.

Запътихме се към хижа „Иван Вазов“, докато температурата падаше. Не мога да кажа дали е достигнала минус осем градуса, но със сигурност беше доста под нулата. С включени челници вървяхме мълчаливо, потънали в мислите си, докато мракът се сгъстяваше около нас.

Пепи вървеше зад мен, когато чух гласа ѝ.

– Виждам светлинка! Ето я, хижата!

– И аз я виждам! – отвърнах.

Но хижата я нямаше. Уморените ми очи, толкова жадни за подслон, бяха съчинили точно онова, което копнеех да видя. За щастие, следващата светлина беше истинска.

След почти 20 км, безброй изкачвания и спускания и 2591 м положителна денивелация, най-накрая пристигнахме. Венци, хижарят, ни посрещна, а след смразяващия студ топлината ме прегърна. Усещането бавно се завърна в пръстите ми. Беше приготвил леща с басмати ориз: простичка, топла храна, точно каквато исках. Късно през вечерта лежах уморена, но щастлива, а вятърът минаваше над покрива. Проследявах мислено пътя и се усмихвах отново.

На сутринта Венци ни изненада с пържени филийки, сирене, сладко и овесена каша. Благодарихме му, събрахме багажа си и поехме към Бистрица.

Мъглата отново ни чакаше.

Двете кучета от хижата решиха да ни придружат. Едното се казваше Рила, а името на другото така и не научих, затова го кръстих Рижко. Те ни предвождаха като истински планински водачи: тръгваха напред, връщаха се тичешком и сякаш ни преброяваха, за да се уверят, че никой не е изостанал. Когато нашият водач спираше, за да изчака групата, спираха и кучетата, а после отново поемаха напред.

Докато пресичахме морените, земята под краката ни беше мозайка от камъни, сняг и неравен терен, който изискваше цялото ни внимание. Това ни върна към простите неща: ритъма на стъпките, звука на дишането, хората до нас.

Слизането сякаш нямаше край. Лесно е да си мислиш, че изкачването е най-трудното, но дългото спускане изисква също толкова търпение и сила. Краката ми още носеха умората от предния ден, но аз бях изпълнена с желание да продължа. Крачка по крачка планината ни връщаше към горите и есенните цветове.

деси седефов

Последвахме реката до Бистришкия водопад. След белия сняг и сивата мъгла беше като да попаднеш в друг сезон. Водата се стичаше по скалите между дървета, греещи в злато, мед и кафяво, а въздухът миришеше на влажна земя и паднали листа.

Понякога най-запомнящите се мигове не са на върха. Те могат да се намерят край водопад, под дърветата, в усмивката на някого, който върви до теб, или в компанията на две кучета, които сякаш не искат да те пуснат.

Най-сетне Бистрица се показа отново, а металният кръст още стоеше срещу небето над покривите и бдеше над всички, които тръгват към планината. Кучетата слязоха с нас чак до селото. Погледнах назад към върховете. Носех със себе си мъглата, снега и внезапното слънце. Планината ми бе напомнила, че и под сиво небе може да се преживее нещо незабравимо. Понякога именно непредсказуемостта ѝ оставя най-дълбока следа в мен.
***
През мъгла и сняг към Черни връх вървях,
а на Ашликарски зимата видях.
Над мъглата слънцето запали небесата,
а Рила остави светлина в душата.

Сърдечно благодаря на Димитър (Митко) от „Top Guides Bulgaria“ и на всички от групата за споделените мигове, усмивките и приятелството, което открихме по пътя.

Благодаря и на съпруга ми, на децата ми и на кучето ми, което ме посрещна у дома с усмивка на муцунката, сякаш казваше: „Добре дошла!“

С обич,
Деси
6.11.2026 г.

Валерия Динкова

Валерия Динкова е журналист и продуцент. Има над 20-годишен опит в телевизионната и он-лайн журналистика. Автор и създател на медийно съдържание, основател на „Върхове“. v_dinkova@varhove.com

Contact Us