петък, октомври 23, 2026
Новини

Томас Хубер за свободата, егото и уроците на скалата и на планината

След срещата ни с Томас Хубер през 2024 г., „Дни на предизвикателствата“ отново посреща легендарните братя Хубер. Този път Александър Хубер. Един от водещите германски алпинисти, известен с впечатляващите си изкачвания по едни от най-трудните скални маршрути в света, той е сред специалните гости на фестивала от 1 до 3 декември 2026 г. в София.

Припомняме ви разговора на „Върхове“ с брат му Томас – за страстта към вертикалния свят и живота отвъд границите на възможното. За първи път той дойде в България на Банско филм фест, което и споделя в разговора ни.

На гости беше той отново в България, освен на Дните, и на Иво Нинов – Германеца, който го доведе в читалището в Лакатник, където разговаряхме за планини и върхове, предизвикателства и емоции.

Кажи какво те впечатли в нашата страна от предходните ти идвания в България?

Първото много специално нещо за вашата страна е един моите братя, брат по сърце, той е българин. Това е Иво Нинов. Поради тази причина имам много дълбока връзка с България.

Второто нещо, което харесвам в България, е огромната разлика, когато от Бавария пристигнеш в България – тук нещата не са толкова модернизирани, някак по-различно е, но хората тук ми се струват много щастливи и емоционални. Вече два пъти съм идвал в Банско на филмовия фестивал.

Когато някой ме покани в България, аз не обмислям дали имам време, винаги веднага отговарям “да, ще дойда”,

защото харесвам хората и те оценяват, когато катерач посетил страната.

Томас Хубер и Иво Нинов на среща в „Музей в скалите“, Лакатник 2024

Разбирам, че хората ме познават заради постиженията ми, но не за това искам да говоря. Искам да говоря за уроците, които съм научил от планината, защото са важни и това искам да разпространя по света. Хората трябва да се обединим и да създадем един по-добър свят.

Кажи ми в този дух на мисли, в твоята катерачна кариера кое беше най-предизвикателно за теб?

Най-често задаваният въпрос, от всеки който се интересува от катерене – кое беше най-трудното, кое беше най-предизвикателно. За да съм честен, ще кажа какво беше най-предизвикателно. Вероятно паданията ми, но всъщност не бяха те, не бяха и нараняванията, Шивлинг или Огре – не, не бяха и те, защото това е светът, в който живея – няма значение дали е ветровито, дали е гадно, разредения въздух, лудостта и опасностите, мога да понеса всичко.

Най-предизвикателното беше, когато реших да опиша всичко и да премина отново през целия си живот. Когато написах книгата си. Понякога при добри условия, аз оставах да работя, но в крайна сметка съм благодарен за труда, който положих. Отне ми две години и изведнъж писането се оказа най-голямата стена, която ми се е налагало да изкатеря. Звучи странно, но аз не се фокусирах в това, което съм постигнал, аз се фокусирах в сърцето и душата си. Пишейки осъзнах и научих дори повече от това, което съм научил в планините, защото в душата си изкатервах всичко отново и осъзнах, че понякога съм в капан. Търсех свободата си и изведнъж осъзнах, че ако оставиш егото си настрана, виждаш всичко по-ясно и можеш да изживееш свободата през цялото време, а в крайна сметка всички искаме да постигнем това – свободата.

Хората винаги си мислят, че най-велико е да постигнеш нещо много голямо. Не, това е нищо. Това просто е пътя, по който вървиш. Това научих.

Имаш ли несбъдната мечта във планината и ако имаш, дали е късно за нея?

Разбира се, аз съм на 58 и времето си тече. Остарявам, но все още съм като дете и докато имам този младежки дух, все още мога да отида някъде. Човек винаги си прави планове какво иска да постигне, но всъщност животът ми показва къде мога да отида.

Срещна ли любов в планината?

И да, и не. Голямата ми страст са катеренето и алпинизма, но действително най-голямата е да бъда творец, това е истинската ми любов. Да изследвам, да съм любопитен, да търся невъзможното и да го направя възможно. Към това изпитвам любов, също така да я споделя с хората, с Иво, въобще с общността. Също така аз съм и ловец, не съм очаквал да убивам животни, но съм женен в семейство ловци и трябва да продължа традицията в семейството. Така че взех лиценз без да мисля, че ще мога да го направя. Тогава осъзнах, че на практика е същото. Например, никога не съм имал куче и изведнъж едно ловно куче дойде при мен и осъзнах, че е като огледало на душата ми, толкова дълбоко сме свързани с животните.

Най-ценното, което планините оставиха у теб като спомен, или като отпечатък от съзнанието ти.

В днешно време за мен планината е много по-важна, отколкото е била някога. Понякога е място за бягство, с всяка следваща година осъзнавам, че става все по-важна и по-важна. В днешно време изкуствения интелект и социалните медии почти ръководят живота ни, планината остава последното място където човек се свързва с природата, а тя е толкова чиста. Тези неща обаче не могат да ти помогнат да изкачиш планината, можеш да постигнеш нещо само ако се свържеш с природата. Поради тази причина катеренето, алпинизма и особено експедициите до някоя откачена стена стават все по-важни за мен.

Зимната планина или скалата те привлича повече в този дух на мисли?

И двете ми харесват, когато е зима, е зима и тогава изкачвам планини. Когато е лято, пролет или есен обичам да катеря скали. Всъщност харесвам всичко в катеренето и алпинизма, но все пак най-много обичам да тренирам. Да тренирам в зала на пластмаса и дърво с треньора си (Руди може би?), интензивно и прекрасно е. Понякога там също изпитвам усещане за свобода. И това искам да кажа – хората си мислят че един катерач трябва да се качи там горе, да се покаже. Но можеш да се покажеш и на фингърборда (хенгборд, дъска за катерене, според мен е фингърборд на бг?), и понякога като изключиш гравитацията само за секунда и започнеш да се движиш и си казваш ‘Уау, това е толкова велико!” и никога няма да го забравиш.

Планините дават повече свобода или повече ангажираност към тях.

На първо място открих за себе си, че ние катерачите и алпинистите си мислим, че сме свободни, но не сме. Виждам го в приятелите си, те са много надъхани за даден маршрут, изкачват го, след това следват поздравленията и продължават. Не усяват да се насладят на момента, отбелязват в списък изкачения маршрут и продължават към следващия. И всъщност никога не са свободни.
Аз осъзнах, че нямам нужда от списък, искам просто да се свържа с природата. Понякога достигам върха, понякога не, но това не е важно, всичко е до преживяването в природата. И говорейки за природа, я има и отговорността ние да не оформяме природата, а да приемаме каквото ни се предлага. Защото можем да наковем всичко за да успеем, но това не е моят начин и моята отговорност е да оставя точки на осигуряване може би и някой клин в средата на голяма стена, без никакви други отпечатъци от присъствие.

Впечатляват ли те наградите и отличията, които си получил в твоята катерачна кариера, ти имаш Златен пикел? Какво означава за теб това и значимо ли е в личен план?

Наградите все още ме правят много щастлив, това е чест. Гордея се че имам Златен пикел, гордея се че получих наградата Paul Preuss, но в крайна сметка и това не е важно, това са само награди. Наистина харесвам Златен пикел от гледна точка на това, че е събитие, на което се събират много алпинисти и го отбелязват заедно. Аз съм човек на общността, смятам че не трябва да има състезание, а да общуваме. Да, има награда, някои го виждат като състезание, но аз не го виждам така. Един от нас е бил най-добър и ние просто го отбелязваме заедно.

Нека се върнем към мечтата за Латок I, това което сподели при предходното ти гостуване в България, какво се случи с него?

А, Латок I… Как да кажа, седя тук, в този стол, но се чувствам по средата на експедиция от много години. Мисля, че това е верният отговор, все още съм на тази мисия. Може би един ден ще осъзная, че няма да се случи за мен, или пък ще достигна върха.

Несъмнено си едно от лицата, които вдъхновяват в алпинизма, а теб кой те вдъхнови?

Когато бях млад, това бяха Волфганг Гюлих и Курт Алберт, защото те промениха света на свободното катерене и въобще изкуството на свободното катерене. Всичко това – редпойнт, катерене голи до кръста, хубав тен… Ние открихме себе си когато отидохме в Йосемити, тогава започна всичко, там срещнах Иво Нинов. Измислихме името Stone Monkeys

Stone Monkeys не е просто катерачна общност, а начин на живот

Бяхме бунтари, вертикални бунтари, бяхме пирати. Ако някой ни кажеше – “не можете да го направите”, казвахме “Правим го! Защото това обичаме! Това сме ние”

Имало ли е момент, в който си каза “до тук съм, повече не мога, отказвам се от катеренето”?

Никога. Катерач съм от детството си и ще съм катерач през целия си живот. Един от най-големите ми идоли е баща ми, той все още носи младежки дух и все още мечтае. Понякога ме ядосва, защото има твърде големи мечти. На 85 години е и понякога му казвам  –  Спри малко!, и когато му го кажа, той наистина се ядосва и казва “Ще го направя, с теб или без теб!” и аз му казвам “добре, добре”…

Има един човек, който ме е вдъхновявал в по-скорошно време, въпреки че не винаги ми е било лесно с него.

Това беше Дийн Потър

Защото на първо място аз бях наистина запален по катеренето, търсех невероятни линии, имахме се за екстремни атлети. Дийн беше първият човек, който каза:

“Не, ние не се занимаваме с екстремен спорт, ние сме творци”.

И тази нова перспектива промени цялото ми мислене.

Дийн беше много специален човек, може би не беше най-добрият катерач, всичко което правеше, беше ОК, в но в едно нещо той беше изключителен. Беше визионер, мислеше в тотално различна перспектива и това ме впечатли. Никой от цялата катерачна общност не мислеше като Дийн.

Най-ценният урок, който планината ти даде в едно изречение?

Планината се изкачва стъпка по стъпка.

Нещо за което да съжаляваш има ли?

Честно казано, направих всичко, което исках. Особеното в моя живот е, че съм готов да отворя вратата пред мен и съм много любопитен да видя какво има зад нея. Както казах, аз съм ловец. Занимавал съм се с бейс джъмп, спрях защото много мои приятели загинаха. Сега летя с парапланер, музикант съм, свиря рок’н’рол. Направих всичко и искам да продължа, колкото е възможно.

 

Мария Лазарова

Мария Лазарова е журналист със специализация „Печат“ и магистър по Публична комуникация. Над 20 години работи в сферата на печатните и он-лайн медии. Автор, редактор и основател на периодични издания, сред които и „Върхове“. Запален планинар от детството си и с интереси в алтернативните аутдор дейности и спортове. redakcia@varhove.com

Contact Us