Виктор Терзийски: В планина се ходи с приятели
Откъде дойде тази страст към катеренето, кога започна?
Страстта дойде в детството ми, стар брой на списание и отразената експедиция “Еверест 84”. Първия ми досег с катеренето беше 1995-та година, на Лакатник – Aлпийска поляна, оттогава датира и любовта ми към това прекрасно място.
Кой те кръсти Ледения?
(Смее се) Това е прозвището ми за всички приятели от Лакатник. Даде ми го Емо-Ментето от Лакатник, след като със Станимир Желязков изкачихме за пръв път водопада на Бов.
Обиколил си доста и по света. Откъде е най-яркият ти спомен?
Най-яркият ми спомен е от Швейцария, високо в планината, над езерото Oeschinensee. Красив замръзнал водопад, с почти максимална категория на трудност, неизкачван досега.
А споменът е за другарството и споделен чифт сухи ръкавици, когато рониш сълзи – но не от радост, а от прииждащата кръв в замръзналите пръсти.
Коя е най-голямата ти ледена победа?
Не харесвам думата „победа“ в този контекст – свързана е с битка.
Водопадите и скалите просто си стоят, а ние се борим със себе си. Може да се сборим и с тях, но победителят, в случая, е ясен.
Най-голямата победа над физиката ми – Италия: водопад от 6-та категория; на първо въже ме уцели буца лед, получих мозъчно сътресение, но успях да изведа и останалите четири въжета.
Най-голямата победа над егото ми – всички пъти, в които съм предлагал да се евакуираме отнякъде поради очевиден риск.
Как се мери рискът?
Риск поемаме още със ставането си сутрин и всяко свое движение след това, с всяко свое изказване. За мен риск, който не си струва да се поеме, е този, при който съвкупност от факти вече са ясни, но егото и ендорфините не ни позволяват да ги отчетем като предвестник или ясен сигнал. Това застрашава животи. Ако нашият живот е собствен, то този на свръзката също е в ръцете ни. Понякога просто трябва да кажеш – не, стига! Мерната единица и инструментът за измерване на риск е лично предизвикателство, каквото и да е значението на думата риск за всеки индивид.
Какво ти дава катеренето – повече спорт, повече емоция, или нещо друго?
Катеренето за мен е начин на живот.
За мен то е спорт, работа. В залата по катерене открих и съпругата си. То е нещото, което ни кара да обикаляме прекрасни места, да споделяме емоции, да опознаваме вътрешния и външния свят по един непринуден начин.
Непринуден, казваш. Свръзката не е ли форма на принуда и на кого се доверяаваш?
Когато общуваш и споделяш, когато си в хармония с природата и себе си, няма как да има принуда. Дори когато гледаш задните части на партньора повече от час, докато той се опитва да премине труден участък, или когато е нужно да се съгласиш с неговото мнение, макар и да не си убеден в това. По един различен от градския начин на общуване, успяваме да опознаем себе си и обкръжаващия ни свят.
На кого се доверявам? Предимно на себе си. Научих се да изслушвам, научих се и да се вслушвам. Вярвам на повечето си партньори в спорта. Доверявам се на малко от тях!
Има ли друго – хоби да го наречем – което би могло да измести скалите при теб?
Да измести – не, но обичам разнообразието и предизвикателствата. Обичам да карам колело по всякакъв терен, обичам да ходя за риба, обичам и да плета… хобитата ми живеят в хармония, а са и доста гостоприемни… (смее се)
Скално или ледено катерене?
Катерене!
Кой е най-ценният урок, който получи на въжето?
Че дори в свръзка винаги може да останеш сам.
Приятелства или аскетизъм са тези дейности за тебе, ако погледнем по отстрани?
Зависи от гледната точка, зависи и чий е погледът. Не съм социален, не обичам тълпата, не държа да се харесам или докажа.
“Приятел” за мен е дума с огромна тежест! Радвам се че съм срещнал всички свои приятели, а още повече се радвам, че успявам да избегна шума и празните от съдържание социални контакти.
Разкажи ни случка, която е обърнала гледната ти точка.
Много са. По-лесно е да споделя гледната си точка – в планина се ходи с приятели!
Каза, че катерачният ти път от Алпийска поляна е започнал. Какво е за теб Лакатник?
Лакатник за мен е дом – не физически, абстрактен. Това е събирателно място на много спомени, там усещам уют и спокойствие. И винаги се връщам с трепет. Виждам и бъдеще… (смее се). Искам да живея там.
[metaslider id=19483]
