Петър Иванов за Passion 4 Peaks: Беше игра на нерви, а състезанието – със самия себе си

Петър Иванов е отдавна известен състезател по спортно катерене. Сега обаче има нова страст – планинското бягане. Това е причината да се впусне в едно невероятно приключение със своя приятел Цветан Иванов, също екстремен атлет и негов състудент по дентална медицина.

Как и защо се случи проектът, който двамата нарекоха Passion 4 Peaks, разказа той пред „Върхове“ в навечерието на презентирането на филм за нетипичното предизвикателство.

След редица постижения и награди, които имаш в спортното катерене, как така се обърна към бягането?

Бях стигнал до такова ниво в спортното катерене, че трябваше да избирам дали професионално да се занимавам със спорта или да се заема с нещо друго. Не беше никак лесно решение да приключа със състезателната част на катеренето и да оставя спорта само за удоволствие. Но съм щастлив от взетото решение да уча стоматология и да предпочета това като професионален път. Може би наистина се бях наситил и изморил. Твърде много състезания, толкова много пътуване само с цел тренировки. Наистина имах нужда от почивка и смяна в посоката. Обаче, като съм спортувал цял живот, и съм се занимавал толкова сериозно с даден спорт, нямаше как просто да спра да спортувам. Това не съм го мислил дори. Лека-полека  започнах да бягам, включително и покрай тези 5 километра рън… Те не са състезания, а организирани бягания в Южния и в Западния парк. Видях, че бягането ми носи много голямо удоволствие. Свободата от движението, от това, че просто ти трябват едни маратонки и където искаш, можеш да стигнеш с тях.

В ретроспекция – кой от двата спорта ти дава повече емоция?

Не бих казал, че някой от двата ми дава повече. Дават различна емоция. И в двата има адреналин, но просто е различен тип движение. Катеренето… вече след толкова години ми е толкова подсъзнателно. Като застана на стена и хвана хватките, съм толкова щастлив. Но също толкова щастлив съм като започна да бягам и да усещам вятъра, движението, скоростта. Различен тип удоволствие ми носят. Истината е, че не бих се отказал от нито един от двата спорта никога.

А бягане в планина или катерене на скала, когато говорим за природна среда?

Хм… зависи от може би настроението. Пак казвам, че и двете са дейности в планината и с досег с природата. И като такива ме правят щастлив. Ако мога да ги практикувам и двете – бих. Но просто и условията са различни. Не винаги става за скали, докато за бягане, все пак, ако си достатъчно луд, може и на всякакви условия да бягаш. Наистина, бягането по-скоро е по-универсално.

Нека в този аспект да си поговорим за проекта Passion 4 Peaks. Откъде дойде идеята? Тук нямаше състезание – кое беше в основата?

Да. Състезанието беше със самия себе си. Също така, факторът, че бяхме двамата с Цветан – мой колега и приятел и много добър атлет… Това, че трябва да не го провалям него в този съвместен проект, добави една тежест към цялата идея. А тя се зароди по това време някъде миналата година. Пак беше зима, пак бяхме в сесия заедно с Цветан в университета. Той ми писа:

Така и така не мога повече да уча днес, я дай да измислим нещо интересно и диво да направим. Ти да бягаш, аз да карам колело.

Това бяха неговите думи, и аз казах: „Ооо, супер!“ Той предложи Витоша, Рила и Пирин. И тогава отворих картата, прегледах трасето и видях, че след Пирин – естествено – следва и Славянка. И му предложих и Славянка да включим към проекта и да стане 4 планини за 24 часа, като още не бяхме измислили още точно кое ще е трасето и кои ще са етапите. Но още тогава знаехме, че той ще кара колело през цялото време, пък аз ще бягам през най-високите точки на планините.

Кое за теб беше най-голямото предизвикателство в това ваше начинание?

Самото то беше достатъчно предизвикателно. Но за да бъде то още по-трудно, допринесе фактът, че сами трябваше да мислим и да го организираме. Сами търсихме съмишленици, партньори… открихме такива в лицето на „Стената“ – Любо Попйорданов веднага откликна. Но и много други приятели и фирми, които са ни подкрепяли през годините също откликнаха. Трябваше да разработим лого, да направим тениски, в социалните медии отразяването… Просто това е един ангажимент, за който често хората не се замислят колко време отнема покрай организирането на тези събития. Най-трудното за мен, като комплекс, беше това, че наистина

трябваше и да се подготвяме за самото предизвикателство, хем и да го организираме.

А по време на трасето, най-трудно за мен беше последният етап в планината Славянка. Там, за щастие, имах моя приятел Николай Стефанов за пейсър. Добре, че той беше с мен, защото вече толкова много часове не бях спал. Бях изминал 80 километра по най-високите части на българските планини. Просто организмът ми спираше – искаше да се откажа, да спра. Да си отпочине, да спи. Обаче аз трябваше да го завърша това. Трябваше да сляза, нямаше друг начин. Беше доста студено, но трябваше да се приберем. Тогава беше най-тежкият момент. И беше игра на нерви – да се преборя със себе си. Планината не – нея никога няма как да я преборим.

И след като успяхте – в три думи, можеш ли да опишеш това усещане?

… В три думи… Казах си – да, възможно е. Отговорих си на въпроса. Казах си още – „И сега накъде?“ и третото беше – „Искам да си легна“.

Ще представите филм за това събитие на Дните на предизвикателствата, за теб кои са основните акценти в него?

Още в самото начало имахме идея да се снима цялото това нещо. Смятахме, че в снимането има най-много смисъл. Да го представим, да го видят хората. Като се разбрахме в Рус Вакрилов и със Сашо Вълчев, с които снимахме (те бяха през цялото време с нас), те ни посъветваха да не правим типичния спортен филм, където има много сцени колко сме атлетични и т.н., а да го направим една идея по-лично.

Голяма част от филма са сцени и монолози

за това как се чувстваме и това, което очакваме, че ни предстои преди и след всеки от етапите. Моменти на комуникация между нас с Цветан, с приятелите ни, с екипа. Просто една идея по-личен поглед над цялото предизвикателство, а не толкова атлетичната му страна, което смятам, че е много ценно и интересно и заслужава да се види.

А други съвместни проекти с Цветан планирате ли?

Имам една идея, но още не съм я обсъдил с него даже. Да направим нещо този път не щафетно, а всеки сам за себе си със собствени сили и да поставим рекорд за време. Може и да се състезаваме, може и да се дърпаме един друг между Мусала и Вихрен. Това предизвикателство го има – хора са го правили, но идеята е да го направим максимално бързо, карайки колело по асфалтовата част и бягайки по планинската част. Това лято ще го уточним допълнително.