Момчил Дамянов за АПХ: На добро ниво сме спрямо чужденците

Четвърт век наскоро отбеляза първата и единствена у нас организация на професионалните планински водачи „Планини и хора – асоциация на планинските водачи в България“ (АПХ). За началото, нейните функции, преживяното и целите занапред, разговаряхме инцидентно в контекста на годишнината на организацията с Момчил Дамянов – дългогодишен планински водач, един от първите професионални в България, съучредител на АПХ и член на нейния Управителен съвет към момента.

Непринуден разговор в подножието на скали, в който той ни разказа между теренните случвания и за АПХ, докато обираше въжета и установки на нелеки катерачни маршрути на Лакатнишките скали в слънчев ноемврийски ден.

25 години Асоциация на планинските водачи в България. Трудно ли беше началото?

В началото, първо не ни беше ясно много какво се случва. Такова нещо като „планински водач“, нямаше. Нямаше закон, професията не съществуваше в правния мир. Ние се събрахме групичка водачи от „Одисея-ин“, които работехме с чужденци от 4 -5 години. Любомир Попйорданов беше в основата на всичко. И учредихме сдружение. Без да ни е много ясно какво ще стане нататък. Началото беше доста неуверено. То, като няма такава професия – ние като какви се сдружаваме? Промяната дойде с поправките в Закона за професионалното обучение и с появата на задължението в Закона за туризма, когато се въведе терминът “лицензирани водачи”. Към този момент, такова нещо като лиценз за водачите, не се появи. Но понеже траспортът е лицензиран, настаняването е лицензирано – и съответно, водачите трябваше да са лицензирани. Когато се промени Законът за професионалното образование, ние вече можехме да обучаваме. АПХ направи учебен център и получи лиценз №1 за обучение на планински водачи. Тогава нещата станаха по-истински и разбрахме за какво става дума.

Слоганът на плаката, който оповести събитието за честването на юбилея Ви, беше “The steps”. Какви бяха стъпките, които извървяхте?

(смее се) Хаха, „The steps“ беше заведението, в което се събрахме сега. Но, да – стъпките бяха: да се обединим, без да знаем какво ще правим. След това да направим Учебен център, и да тръгнем във вече определена посока. В момента, последните стъпки, които правим, са основно работа с институциите. Щях да кажа – да се борим с тях, но не винаги това е борба. Понякога те ни помагат и са толерантни, понякога ни забравят за година-две.

Как взаимодействате с тях?

Те са доста отворени. Когато започнаха да се изготвят Наредбите, се установи, че в Министерство на туризма не разбират много каква е дейността на планинския водач. Тогава започнаха да канят нас и други организации на срещи. Там разговаряхме, обменяхме опит и виждания. Взимахме решения, после взимахме и нови решения… Полека-лека, след много извървяни стъпки, от първия опит за написване на Наредбата  – това се прави от 2004 година. Вече 18 години се мъчи „да излезе“. Стигнахме до сегашното положение, когато нещата са вече, долу-горе, ясни.

Каква е равносметката от тази яснота?

Равносметката е професия – призната, дори и регулирана. Т.е.,  има второ ниво на признаване на компетентността – провоспособност към Министерството на туризма. Вече съществува в документите. Успоредно с това, работим с чужестранни партньори – UIMLA, международното сдружение на пешеходните водачи. Не сме изолирани само в България. На добро ниво сме спрямо чужденците. Не изоставаме назад.

Какви перспективи се очертават пред Асоциация Планини и хора?

Две са основните неща, които в момента се сещам. Освен подобряване на учебния процес от 2003-та, когато започна първият курс – това са вече почти 20 години, през които не сме спирали да ставаме все по-добри.

Другото е, да наложим застраховката „Професионална отговорност“, която вече съществува. В скоро време ще стане задължителна за всички членове на „Планини и хора“. Който няма желание да сключи такава застраховка, той няма и да може да бъде член на Асоциацията. Като начало, първо тя трябва да бъде приета в Закона за туризма. Към момента застраховката не фигурира никъде. Само продуктът съществува, направен след две-три годишни усилия. Доста  големи, на една комисия от Управителния съвет на АПХ. Срещахме се с всякакви застрахователи, докато стигнем до правилния, и той я направи.

Друга стъпка е, водачите със ски, водачите с колело и водачите второ ниво, да се появят официално в регистъра на МТ. За момента, нещата са горе-долу ясни: има курсове, има издадени дипломи, но поради ред причини, не са включени в регистъра. Това, надявам се, догодина вече ще бъде факт.

Кои бяха най-големите трудности, които срещнахте в утвърждаването на тази организация и кое беше постижението, с което си казахте – „Ето, за това се борихме“?

Най-големите трудности бяха, че преди 25 години планинският водач не се разглеждаше като професионалист, който работи и взима пари за това, което извършва като услуга. Планинският водач беше доброволен кадър към туристически дружества. Това продължава да ни „спъва“ работата. За щастие, вече не е толкова масово като схващане. Защото, след като около 50 години това е бил един доброволен кадър, много трудно се обръща представата – как така, този човек ще може да взима пари. Но така е в цяла Европа, така е и в целия свят.

Другата голяма спънка беше тази Наредба, която трябваше да излезе 2005-та година. После се забрави за нея. След това се появи 2013-та и още веднъж ни забравиха за една-две години. За да започнем работа през 2016-та по същество и тя да се появи през 2017-та. Това беше най-мъчителното, защото не можеше от 2007-ма година да има държавни и образователни изисквания, а до 2016-та да не се знае кой и какъв е този водач, който вече се е появил.

А за постиженията?

… За постиженията… Като гледам отвътре Асоциацията, не съм много горд с нея. Но, когато външни хора ни гостуват и коментират какво се случва, ме успокояват. Всъщност, така е навсякъде. Имаме една доста голяма членска маса. За нас е голяма, защото сме били малка организация дълго време. Към момента наброяваме 170 човека, а може би и повече. Но от тях активни са много малко. Тоест, които имат желание да работят и някой да се грижи за техните интереси, да ги защитава, да увеличава хонорарите. Но те нямат желание да помогнат на организацията. Когато това е оставено на един Управителен съвет, който работи на доброволни начала, малко трудно се случват нещата.