История на въжето – от конопа до динамичното въже (ПЪРВА ЧАСТ)
История и съвременност на катерачното въже
Въжето ни осигурява. Държим се за въжето, увисваме на него. Въжето трябва да спре падането… По въжето се катерим, с въжето ни дърпат. С въжето ни спускат, по въжето се спускаме. С въжето се обвързваме, то ни свързва…
След повече от два века съществуване на алпинизма, катерачното въже е станало негов символ, и на катеренето като общо. Може би повечето хора в днешно време го приемат за даденост, такова каквото е сега, след дългата му еволюция, но за мен винаги е било интересно как се е стигнало до съвременния му вид.
В дни на активна употреба,
в бих казал приключенческа, дива среда, където много неща влияят на псхиката – големи отвеси, ронливи и падащи камъни, неясен изход от ситуацията, било то нагоре или надолу, на терен, на който не е очевидно как да осигуриш хората, които са се доверили на теб, при зимните изкачвания или катеренето по замръзнали водопади, където всичко наоколо изглежда несигурно.
След такива дни, с благодарност мисля за въжето, верният спътник, без който няма как всичко това да се случи.
Обикновено това става след прибирането, когато проверявам състоянието му, почиствам го или го подготвям за сушене. Прекарвайки го през ръката си, си мисля за моментите, в които то ми е било единствената връзка с останалия свят и гарант за живота, моя и на хората с мен.
Може би при спортното катерене усущането не е точно същото. Там всичко е сигурно и контролирано, въжето просто е част от играта, както изчистените скали, осигурителните точки, които са „бетон“ и екипировката, която е достатъчна и напълно адаптирана за това, което се прави. Всичко се случва по протокол, дори паданията повече или по-малко са контролирани и безопасни, логична част от тази игра.
Влизайки днес в някой от магазините за специализирана екипировка, на щанда ви посрещат поне 10-15 различни въжета, като избора, дори за „просветените“, често е труден, защото става дума за компромиси при употребата му в различни случаи.
Изборът е измежду много параметри: дължина, диаметър, какъв стандарт, каква обработка и още.
На мен обаче винаги ми е било интересно как се е стигнало до тук. От чисто любопиство, но и също с идеята, че ако познаваме историята, еволюцията, ще разбираме по-добре настоящото състояние.
Един бърз поглед в Уикипедия е достатъчен да разберем, че
въже означава нещо дълго и гъвкаво, съставено от осукани нишки, и че първите находки на въжета са от преди повече от 40 хиляди години
Първите сведения за правене и употреба на въжета са от древен Египет, преди повече от 5000 години. Естествено тогава (а и много по-късно) за изработване на въжетата са се използвали естествени, най-вече растителни нишки. За използването на конопа, който заема голяма част от историята на въжето, за първи път има информация от Китай, отпреди 2800 години преди новата ера. В древността тези познания вече са дошли до Европа.
По интересно е, кога въжето е почнало да се използва в планинарството, имайки предвид, че то е една сравнително нова дейност.
Може би първото споменаване на употреба на въже в планината е в книгата на швейцарския теолог Жозиас Симлер „De Alpibus commentaries“ издадена в Цюрих през 1574 г. В това произведение, може би първото посветено на Алпите, той описва пресичането на ледници, които по това време (така наречения Малкък ледников период) са били достатъчно ниско, за бъдат част от препятствията на пресичащите високите превали в Алпите:
„Водачите връзват пътуващите с въже през кръста и сондират с дълги прътове снега, за да откриват цепнатините“
Малко по-късно, през 1492 г. Шарл VIII, крал на Франция, при пътуване в провинцията Дофине вижда легендарният връх Монт Егюй и възлага на командира на артилерията си, капитан Антоан де Вил, да изкачи върха. Последният подхожда сериозно, организира експедиция, в която включва подходящи специалисти – каменоделци, дърводелци, и специалисти по превземане на крепости… и успява да изкачи върха, считан за непревземаем. Това изкачване, при което са използвани въжета и железни клинове, може да се счита за предшественик на това, което ще се случва по отвесните скали почти 400 години по-късно.
Първите покорители на Монблан (XVIII век) обаче не са ползвали въжета
Явно не е имало „обмен на опит“ между мароните по проходите и авантюристите, тръгнали да покоряват високите върхове, но при бързото развитие на този вид туризъм, и появата на първите инциденти, се установява, че е по-сигурно, когато се пресича ледник, хората да са вързани един за друг. При пропадане на някой в цепнатина, с другарска помощ той може да бъде изваден.
В началото на XIX век, употребата на въже вече става правило при изкачвания. Другата причина, за която се е използвало въжето, е била възможността водачът да помогне на клиентите си на качване и слизане по-трудните и по-стръмните пасажи.
Класическите маршрути, по които са се изкачвали върховете тогава, са се движили основно по снежни склонове, като са избягвали стръмните скални и ледени участъци
Още не е имало необходимата техника и екипировка за да бъдат атакувани те. Водачът – естествено – няма право да пада. Дори идеята за така добре познатите ни днес междинни точки на осигуровка не е съществувала тогава.
Такова остава положението до края на Златният период на алпинизма (1854-1865 г.), който приключва със знаменитото първо изкачване на Матерхорн.
И точно при него, при фаталният инцидент на слизане, едно въже става много известно, уви, със своето скъсване.
Подхлъзване на най-неопитния в свръзката причинява падане на четирима от участниците, двама швейцарски водачи (Петер Таугвалдер, баща и син) се опитват да спрат падането, опъвайки въжето, но то се къса. Загиват младежът, причинил инцидента, известният водач от Шамони Мишел Кро, пастор Чарлз Хъдсън и младият (на 18 години) английски аристократ лорд Франсис Дъглас.
Този инцидент предизвиква остри полемики в долината и в цялата алпийска общност, защото е първи по рода си, а и има загинал аристократ. Проведено е разследване, като има теза, че швейцарските гидове или Едуард Уимпър са прерязали въжето, за да се спасят… На всеки, който знае какво преставлява едно такова падане, му е ясно, че няма как някой да има толкова бърза реакция.
Стига се дотам, че кралицата на Англия по това време – Виктория, предлага
да се забрани алпинизма,
като нещо безполезно и опасно. Уимпър е белязан от случката до края на живота си, а Петер Таугвалдер – баща прекратява кариерата си на водач и емигрира в Северна Америка.
Това въже може да се види в музея на Матерхорн в Цермат.
То е от манила, или така наречения манилски коноп, който е един от материалите използвани за въжетата по това време. Манила всъщност е пристанище във Филипините, от където идвала суровината за тези въжета, произхождаща от листата на банановата палма абака. Въжетата от Манила са били предпочитани пред тези от обикновен коноп, поради гъвкавостта си и най-вече поради по-голямата си разтегливост, което ги правели по-надежни при поемане на динамичен удар. Въжетата са се правили посредством усукване – нишките се усукват в тънки снопове, които се на свой ред се усукват още веднъж, и още веднъж. Здравината им (тогава са издържали до 400-600 кг) е била достатъчна за целите на първите алпинисти, но не и за спиране на динамичен удар, където се изисква и голяма еластичност. Нищо чудно, че при трагедията на Матерхорн въжето не е успяло за задържи падането на 4 човека, още повече, че легендата гласи, че е било използвано по погрешка старо и не достатъчно здраво въже.
В края на 19-ти век въжето можело да се скъса при падане на човек, тежащ 80 кг само от 1 метър, така че осигуровка за водача практически не е съществувала.
Конопените, както и всички други въжета от естествени нишки са стареели бързо – гниели са, като всеки естествен материал, който се мокри редовно. Количеството вода, което са поемали при мокрене е било голямо, ставали са тежки, а мокрите въжета при отрицателни температури стават практически неизползваеми.
Въжетата за алпинизъм в началото
идват директно от други сфери на човешката дейност, основно мореплаването и строителството, като дълго време положението остава така. Чак когато се появява динамичния удар като нещо често случващо се при катерене, започва търсенето на материали и конструкции, които го правят по-еластично.
Първото ми катерачно въже беше от коноп, купено от железарията в Самоков през 1988 г. С моята свръзка тогава бяхме много горди и щастливи, че имаме въже (че какво е свръзка без въже!?) и ходехме с него на скалите. Закачахме за него на една система от кожени колани и правехме катерачни „подвизи“ по едни скали над водослива на Черни и Бели Искър. Дори го взехме на първият ни зимен Мусаленски траверс. Явно сме знаели някакви възли (какви точно в момента не мога да възстановя) и предполагам, че сме имитирали неща прочетени в „Звезни и бури“ на Ребюфа. За щастие нямахме карабинери, и не знаехме как точно става истинското катерене, та сме оцеляли в този кратък, но интензивен период на планинарското ни развитие…
Друго растение, от което се правят въжета е сизала.
Всъщност, както Манила е име на пристанище, Сизал е също е град в Мексико, на крайбрежието на полуостров Юкатан.
Там са били най-големите плантации на растението агаве, от чиито листа са извличани нишките за сизала. Въпреки голямата си здравина, въжетата от сизал не са имали успех в планината, защото са поемали повече вода от конопа при намокряне и по-бързо са почвали да гният. За сметка на това имат огромен успех в селското стопанство по целия свят, особено за балиране. И сега в България в селското стопанство основното използвано средство за връзване е „сезала“, но той вече не е естествен продукт. В търговските сайтове, сезала е описан като „полипропиленов канап“. А думата „канап“ в българския език идва естествено от „коноп“.
Въпреки това, алпинизмът е продължил да се развива с въжетата, които е имало тогава. Следващият му исторически период се нарича Сребърен (това название, както и на Златния период дължим на британците), като по негово време са изкачени технически по-трудните върхове в Алпите и технически по-трудни маршрути към вече изкачените.
Най-емблематичните върхове от това време са Ла Мейж (1877г.), и иглите на Дрю (1878-1879 г.)
Въжето влиза все по-често в употреба
Например за екипиране на трудни участъци, което да позволи при да бъде достигнат върха при следващ опит (когато първият не е бил успешен), както и за слизането по тези участъци, което с катерене е много по-трудно от изкачването.
Тази стратегия е използвана от Боало де Кастелан при първото изкачване на Ла Мейж. Отначало слизането по въжето е ставало със силата на ръцете, а самото въже е оставяно. Така алпинистите тръгнали да правят трудни премиери са носели десетки и стотици метри въже, за да подсигурят слизането си, ако то ще е по същия път.
По-късно e е измислена техниката на двойното въже, което може да се издърпа – съвременния рапел.
Първото описание на тази техника е дадено от Жан Шарле-Стратон при самостоятелните му опити да изкачи иглата Дрю над Шамони. За да се организира рапела, когато не е имало подходящ скален издатъкq алпинистите са започнали да забиват метални клинове (в началото във формата на куки). Като апотеоз на тази техника е изкачването на Дан дю Жеан (1882 г.), с което се бележи и края на този период. Италианските гидове го подготвят няколко дни, поставяйки стълби, забивайки клинове и оставяйки въжета, преди да доведат клиента си.
Дан дю Жеан е може би първия връх, изкачен с прилагане на „изкуствено катерене“
Стил, който ще стане много популярен след 40-50 години.
Любопитен факт е, че може би най-добрият британски алпинист Алфред Мъмъри – с един от най-добрите водачи за онова време – Александър Бургенер, през 1880 г. правят опит да изкачат Дан дю Жеан, и Мъмъри констатира за върха –
„Абсолютно недостъпен с честни средства“.
Това точно е може би момента на началото на една дискусия, за честните средства, която има своя апогей в началото на XX век, но която не е спирала и до днес.
Интересно е, че катерачното въже е обсъждано в рамките на тази дискусия само в началото, поради несъвършенната техника и екипировка в тази епоха. В последствие е прието без уговорки, като символ на сигурността.
Като анекдот по темата за честните средства е историята на италианският алпинист Гуидо Рей с ръба Фурген на Матерхорн. През 1890 г. това е последния ръб на величествената пирамида, който не е изкачен. Гуидо Рей прави два опита, но бива спрян от много труден отвесен участък от около 30 м в горната част на ръба. След проучване на слизане, той решава че ще разреши проблема с помощ „отгоре“.
През 1899 г. свръзка от водачи слиза по ръба Фурген и на трудния участък хвръля въже на друга свръзка, идваща по ръба отдолу. Свръзката е съставена от едни от най-добрите водачи в Италия за времето – Антоан Макина и Емил Рей.
След неуспешен опит на Макина да се набере по въжето, те повтарят операцията отново с въже, но с вързани по него възли, които да улеснят катеренето – отново неуспех… Ядосан от неуспеха, два дни по-късно те повтарят същата операция, този път обаче с въжена стълба с дървени стъпала, и по този начин успяват.
Гуидо Рей впоследствие признава, че въпреки успеха, усещането е било, че те са били победени от планината, а не обратното. За това изкачване той получава критики от алпийските среди. Гуидо Рей, освен че е бил писател и фотограф, е бил и добър алпинист и катерач, преминава много трудни за времето си маршрути и катери дълго време след съмнителната история с ръба Фурген. Трудния пасаж, който ги спира тогава, е преминат за първи път едва през 1941 г. от италиански алпинисти с използването на клинове. Това изкачване днес е с трудност от 5-та категория.
В края на века, с нарстване на трудността на маршрутитге, се развива една друга техника:
Хвърлянето на въже
Най-често се е хвърлял клуп на края на въжето, който да се закачи на скален издатък. След това се преминавало с набиране на ръце по въжето. Друга практика е била прехвълянето на въже през върха, обикновено за изкачване на финалната, трудна част на някоя игла. Тази техника е опитана за първи път на Дан дю Жеан без успех (с ракети за фойервеки…), но голям успех има през 1904 г. – прехвърляне на въже с арбалет през връхния 15 метров монолит на Иглата на Републиката над Шамони от водача Жозеф Симонд. Това изкачване е екипирано с болтове през 1971 г. и едва 10 години по-късно е преминато свободно – пасажът е от 6с+.
В Доломитите мюнхенския студент Георг Винклер (1870-1889) използва буквално абордажна кука за да преминава трудните пасажи, като така прави първото изкачване на една от кулите Вайолет през 1887 г., която сега носи неговото име. Той изчезва на 19 годишна възраст някъде под връх Вайсхорн със своето въже за хвърляне с кука накрая.
Техника на хвърлянето на въже ще се използва в алпинизма и в бъдеще за преминаване на проблемни пасажи, като може би най-известно е
„ласото“ на Бонати, с помощта на което той се измъква от задъдената улица в която попада при соловото си изкачване на Пти Дрю през 1955 г.
Докато в Западните Алпи битката е основно за покоряване на върховете, в Източните Алпи, които са по-ниски, се развива катеренето по скала.
Там катерачите покоряват шеметните кули и стени на Доломитите. Не е учудващо, че в следващият период на алпинизма, който бих нарекъл „Железния период“, там се развиват основните техники на използване на въжето.
Съвременният начин на катерене се появява през първото десетилетие на ХХ-ти век
благодарение на алпинистите от мюнхенската и виенската школа. Младежът Ханс Дюлфер измисля начин за слизане по въжето, при който то се трие около тялото, без да има нужда да се виси на него изцяло със силата на ръцете – „Седлото на Дюлфер“. Така спускането на рапел става много по леко и безопасно (не и от съвременна гледна точка, от която спускането на рапел „на Дюлфер“ е болезнено и атлетично, но това остава основния начин за слизане в следващите 50 години).
Използването на карабинера в алпинизма се свърза с мюнхенския алпинист Ото Херцог, който взима идеята от мюнхенските пожарникари. По същото време неговия колега Ханс Фиечтъл създава първият модерен клин – изкован от едно парче желязо, с вградено ухо. До тогава клиновете са правени оснонвно във формата на кука, като и дори да е имало ухо, то е направено от огъване на самото желязо, като това не е било достатъчно здраво. Така, около 1910 г. е създадено всичко необходимо за да тръгнат алпинизма и катеренето по съвременния път – клин, карабинер, въже и безопасно спускане на връщане…
/следва продължение/
