Какво се обърка на К2 и защо историята трябва да се знае и помни?
Близо 67 години след първото му изкачване, К2 не спира да е магнит за алпинистите. Без технически лесен маршрут и с над 20% смъртност, жертвите по склоновете му са над 380.
Три големи трагедии бележат изкачванията на К2.
Първата се случва през 1986 година. Тогава, при различни инциденти в периода от 21 юни до 10 август, загиват 13 алпинисти.
На 13 август 1995 година шестима души намират смъртта си на K2. Причината е рязко влошаване на времето и силни ветрове.
В 18:45 ч., при чудесни условия, Алисън Харгрейвс и испанецът Хавиер Оливар достигат върха, следвани от американеца Роб Слатер, испанците Хавиер Ескартен и Лоренцо Ортез, както и от новозеландецът Брис Грант.
Всички загиват на слизане от върха при бурята, която се разразява внезапно.
Канадецът Джеф Лейкс, който успява да слезне до по-ниските лагери, също загива от измръзване.
Най-прочутата трагедия на К2, описана и в книгата „Погребани в небесата“, е случилото се на 1 август 2008 година. Тогава 11 алпинисти от международни експедиции загиват под K2. Трима други са сериозно ранени.
Серия събития води до трагедията, причинена от лавина от лед, която пада върху алпинистите в Гърлото на бутилката. Освен че убива неколцина, ледената маса затрупва въжетата и отрязва обратния път на останалите.
Какво точно довежда до трагедията? В края на юли прогнозите показват подобряване на времето. Няколко групи пристигат в Лагер 4 на 31 юли в подготовка на атака веднага, след като времето позволи. Членове на американска, френска, норвежка, сръбска и южнокорейска експедиция, заедно с техните шерпи от Непал и екип пакистански височинни носачи решават да действат заедно за изкачване на 1 август.
Малко след полунощ непалци и пакистанци започват да фиксират въжетата. Към тях се присъединява испанецът Алберто Зерайн, който по-рано същата вечер е напуснал лагер 3. В този момент, единственият опитен и изкачвал К2 сред екипа, пакистанецът Шахийн Байг, считан за неформален водач на групата се връща след като изпитва симптоми на височинна болест. Следва объркване заради което въжетата може да не са били фиксирани на точните места в ключовия участък Гърлото на бутилката.
Когато групите за катерене тръгват нагоре в 3:00 ч. сутринта, те откриват, че въжетата са фиксирани право нагоре от лагер 4 към стесняващото се гърло, а след това въжето е свършило и траверсът над тясното гърло е останал необезопасен. Това принуждава алпинистите да вземат въжето от долната част на маршрута и да го използват, за да подготвят линиите над тясното гърло, причинявайки опасно непланирано забавяне в графика за изкачване. То започва едва в 8 сутринта. В това време пада и сръбски алпинист, а част от колегите му започват да правят опити да свалят тялото, при което загива и пакистанеца Байг. Тези закъснения, заедно със задръстването в тясното гърло, водят до това, че повечето алпинисти стигат до върха много по-късно от планираното, някои чак в 20:00 ч., далеч извън обичайното време за безопасно изкачване между 15:00 до 17:00 ч.
Всички заедно, 18 души се събират през този ден, а осем от тях няма да оцелеят при продължителното спускане, след като с падането на тъмнината, около 20:30 ч. пада и първата лавина. Тя затрупва въжетата, затова слизането става още по-сложно. Тъй като алпинистите разчитат на фиксираните въжета, никой от тях не носи въже или други средства за осигуровка, принуждавайки ги да се спускат в стил „free solo“ през твърде техничния участък. В продължение на няколко денонощия те остават там сами – в несигурната територия между живота и смъртта. Някои падат в бездната, други са замръзнали, трети просто са изчезнали в ледения ад на 8000 м надморска височина. Все пак оцелелите са: холандците Ван Ройен и Ван де Гевел са спасени с хеликоптер едва на трети август, а италианецът Марко Конфортола – ден по-късно, след шест денонощия, прекарани на височина около 8000 м.
Защо тази история трябваше да бъде напомнена точно сега?
С поставени всякакви рекорди на осемхилядниците, непревземаемият през зимата К2, беше истински магнит за алпинистите от години. Първият опит прави през 1987/88 г. полско-канадска експедиция, ръководена от Анджей Завада. Достигат до лагер 3 на 7300 метра, но се връщат назад заради силен вятър.
Чак през 2002/2003 година, Кщищов Виелицки води екип за опит за зимно изкачване на К2. Тогава е достигната и най-голямата височина през зимата. Денис Урубко достига до 7650м, където установява лагер 4.
Още няколко експедиции ще атакуват К2 през зимата, но върхът така и остава недостъпен.
През 2о2о година пандемията от COVID-19 спря всички експедиции. Затова нетърпеливи алпинисти от цял свят видяха възможност в зимното изкачване на К2. В Базовия лагер под върха се струпаха цели пет експедиции.
Най-голямата, полу-комерсиална експедиция, включваща именити алпинисти, пристигна под върха в последната десетдневка на декември. На какъв принцип са били избрани, така и не стана съвсем ясно.
Атанас Скатов разказа пред в. „Телеграф“, че решил да се хвърли в най-голямото си досега предизвикателство преди 4 месеца, когато получил имейл от непалската фирма „Севън Съмитс“. „Когато го прочетох, си казах: „Супер! Сега ще пробвам зимно изкачване на осемхилядник, и то не кой да е, а единственият, който няма зимно изкачване. К2 беше в плана ми за лятото, но заради пандемията тази година нямаше експедиции над 8000 м”, разказа той.
Затова, когато в средата на януари се отвори първият прозорец хубаво време, почти никой от алпинистите все още не беше приключил с аклиматизацията си.
Ураганен вятър, който разруши лагер 2 на 10-ти януари и се наложи палатките и оборудването да бъдат изнасяни отново, също забави напредъка на експедициите.
През следващите няколко дни непалците от екипите на три експедиции се обединяват, за да изнесат, всеки по най-малко 35 кг товар на гърба си, за бързо преоборудване на височинните лагери.
Времето е хубаво, напредъкът бърз. На 15 януари те достигат рекордна височина, като оборудват лагер 4 на 7800 метра.
Едва малко над 800 метра денивелация ги делят от мечтата на стотици алпинисти.
Денят в 16 януари, когато десет непалци, водени от Нирмал Пурджа, стъпват на К2. Мисията е изпълнена, Непостижимото става възможно. Но радостта не е пълна. На връщане от лагер 1 пада Серхи Минготе, опитният испански алпинист, избран за ръководител на изкачването на SST, се закачил на старо въже, което се къса под тежестта му.
Въпреки успешното изкачване и загубата на един от най-опитните, експедицията не е прекратена. Нирмал Пурджа слиза като победител, а останалите алпинисти остават в очакване на хубаво време.
Опитът на Атанас Скатов за зимно изкачване на К2 ще е през февруари
На 24 януари Али и Саджид Садпара и Джон Снори обявяват опит за изкачване на К2, въпреки нестабилното време. Два дни по-късно обаче те се връщат от японския лагер заради лошите атмосферни условия.
Исландско-пакистанската експедиция с неуспех за зимно К2: слизат надолу
До 1 февруари няма информация някой друг да се е качвал във височинните лагери. Затова, когато пристига съобщението за кратък прозорец хубаво време в края на тази седмица, редица алпинисти се стягат да тръгват нагоре.
Силен вятър разкъса палатката на Атанас Скатов в базовия лагер на К2
Още на 1 февруари осем шерпи от SST тръгнаха нагоре, за да фиксират въжетата и дооборудват лагерите. Планът предвижда атаката на бъде на 5 февруари, директно от лагер 3.
На втори февруари, след дълго чакане тръгват и останалите алпинисти, сред които и българинът Атанас Скатов. Те са общо 25-ма.
На трети февруари ги последват и още петима, сред които Али и Саджид Садпара и Джон Снори. В същия ден Джон Кедровски, Магдалена Горжковска, Освалдо Перейа, Петер Морман, Пемба Шерпа, Печхумбе Шерпа, Матиа Конте се връщат обратно в базов лагер поради различни причини.
В този ден девет души остават да нощуват в долния лагер 2, 12 са в нормалния лагер 2, Хуан Пабло Мор и Тамара Лунгер достигат японския лагер 3 на 6970 м.
На 4 февруари всички се отправят към лагер 3. Там, обаче, оказва се палатките са твърде малко. Според някои информации, са били едва три. Почивката е невъзможна, топенето на сняг за хидратация – също.
В този ден Тамара Лунгер обявява, че се отказва от атаката заради стомашни проблеми, но също остава да нощува в лагер 3.
Част от алпинистите на SST тръгват в атака около 23 ч. и има достигнали до над 8000 метра. Но се връщат отново в лагер 3, където място за почивка на измръзналите алпинисти все още няма.
Садпара и Снори тръгват в атака директно от Лагер 2. В Лагер 3 към тях се присъединява и Хуан Пабло Мор от SST. Екипът е силен и има шансове за успех. Али Садпара беше единственият тази година, участвал в успешна зимна експедиция. Той, заедно с Алекс Чикон и Симоне Моро осъществяват първото зимно изкачване на Нанга Парбат, а Тамара Лунгер се връща малко под върха.
Зимни осемхилядници: “Кралят на планините” – история на зимните изкачвания на Нанга Парбат
Саджид Садпара също е изкачвал К2 през 2019 година, едва 19-годишен. Джон Снори пък беше на зимна експедиция под К2 и миналата година, заедно с Мингма Джи, който изкачи върха на 16-ти януари тази година. Четиримата напускат лагер 3 в 7 ч., а останалите, малко по-късно предприемат слизане към базовия лагер.
Много от тях са с измръзвания, след дългото стоене на открито, когато температурите достигаха около -50 С.
„Бяхме в Японския лагер 3 и прекарахме нощта, слушайки брутална радио комуникация между алпинистите, наблъскани в палатките на лагер 3“, пише в Instagram Елиа Сайкали.
Около 10 ч. групата на Снори и Садпара вече е под Гърлото на бутилката на 8250 м. Тогава се явява проблем с кислородния апарат на Саджид Садпара, който се връща в Лагер 3.
Половин час след тези събития, около 10:30 ч. Атанас Скатов пада при смяна на осигуровка и загива на около 2000 метра по-надолу. Какво се е случило и до този момент остава неясно. Ръководителят на експедицията на SST Чанг Дава Шерпа набързо опроверга първоначалната информация, че въжето се е скъсало, като заяви, че всички въжета са били подменени с нови след успешното изкачване на 16-ти януари, а Скатов вероятно се е изпуснал.
Не такова е мнението на американеца Джон Кедровски. В своя публикация в Instagram той пише, че въжетата са били затрупани, затова на места се е налагало неосигурено катерене по стръмния заскрежен склон.
Вижте тази публикация в Instagram.
„На 5 февруари видяхме, че прозорецът в прогнозата на времето свършва рано сутринта, ние всички решихме да слизаме към базовия лагер. Няколко алпинисти бяха зад Атанас и мен. Колин (Черната пирамида), Елиа и PK (под японския лагер 3) бяха пред нас, а зад нас Ноел, Томаз, Тамара, Антониос и шерпите. В този ден си спомням, че Атанас засне кратко видео и тръгна надолу, сменяйки осигуровката си от едно въже на друго. Толкова бързо, колкото едно примигване, той падна надолу и изчезна“, пише шерпът – партньор на Скатов, Лакпа Денди.
Вижте тази публикация в Instagram.
Самият Елиа Сайкали също си спомня падането. „Той падна над главите ни и аз изкрещях от ужас“, пише той. Следва спасителна операция с хеликоптер, при която тялото е открито и свалено в Скарду.
След като до късно вечерта Садпара, Снори и Мор не се прибират, Саджид излиза над лагера, за да потърси следи или светлини от тях, но не открива нищо. Тракерът на Снори пък отдавна е замръзнал и не може да бъде проследен.
На 6 февруари Саджид, който вече от 20 часа чака баща си и останалите двама алпинисти в лагер 3, предприема еисковано спускане сам надолу към базовия лагер.
В това време е организирана спасителна акция. Пакистанската армия изпраща два хеликоптера от Скарду. При първия оглед на около 7000м не е забелязано нищо. Спасителната акция продължава с два полета и на 7 февруари, но, след като не е забелязана и следа от тримата, тя операцията е окончателно прекратена.
Така петима алпинисти, сред които за съжаление и наш сънародник, оставиха живота си в планината. Има ли виновни за трагедията и кои са те е въпрос на дълги анализи в предстоящите месеци.
